Истинският човек е „опасен“ за системата, в която хората са се научили да живеят

Разговор с о. Харалампос Пападопулос, който участва в инициативата на Пирейската митрополия „Енория в действие“, където се канят за дискусия известни проповедници. Въпросите задава Илия Лиамис (гръцки писател).

– Отче, кои според вас кои са първите три теми, които в този момент терзаят хората?

– Първото е това да бъдем себе си. Казваме го много лесно, всички между нас го казваме, но е много трудно да стане, защото  сами не си позволяваме да бъдем себе си, сами се затрудняваме  да приемем това, което сме. Така, отговаряйки на вашия въпрос, ще започна оттук. Виждам, че диахроничният, но и съвременният човек има затруднение в това да приеме реалността на своето аз, да приеме това, което реално е, и в живота и всекидневието постоянно играе различни роли, маскира се, за да не влезе никога в контакт с негова реална истина. Нашето аз ни ужасява изключително много, това, което крием в нас, това да приемем, че не сме съвършени, ужасява ни много да приемем, че евентуално може да сме и загубилите в живота, плаши ни прекалено много да приемем, че може би няма да успеем – дали в личен, семейния или  духовния живот. Да не забравяме, че това, което наричаме светски дух, влиза по един особен начин в Църквата, ние смятаме за секуларизация на Църквата само (промяната на) облеклото на хората, външния вид на жените или някакви други външни форми, но съществува една много добре прикрита секуларизация, която реално троши кости в православния духовен живот. Тоест пренасяме мисления и разбирания от светското мислене в  пространството на Църквата и духовния живот. Един пример – както в света смятаме, че успелият човек е този, който без труд е натрупал пари, направил е кариера, така и в Църквата искаме бързо, носейки една броеница, прочитайки една книга и намирайки един духовник, за отрицателно време и с минимум процедури, пренебрегвайки търпението, покаянието, всички тези реалности на духовния живот, да се осветим, да стигнем до видения, до  духовни състояния и т н. Това е навлизане на светски дух. Също така, както в света искаме всичко да контролираме, светският човек иска да има контрол върху всичко научно откритие, иска всичко да контролира в живота си, същото правим и  в Църквата. Тоест затрудняваме се изключително много да се оставим на Божия промисъл, на течението на събитията,  на Божия план, искаме, ако е възможно, да изконтролираме волята на Бога, ако е възможно да изконтролираме Самия Бог, да Го направим наше притежание, да Го о-преде-лим, да Го детерминираме. Да Му кажем как да постъпи, какво да прави, кога да ни отговори, кога да не ни отговори, ако е възможно да определим отговора, който ще ни даде в живота ни и всичко да контролираме. Това и други неща, които можем да кажем като примери, са проявления на един светски дух, който влиза в Църквата и разяжда истинната духовна православна традиция.

– Вие често използвате термина „смачкване“, който ми хареса, винаги ми е харесвал. Аз често казвам „съкрушение“, понеже „смачкване“ е по-агресивно, и определени пъти животът насила ни смирява=унизява. Казвате да приемем себе си и неуспеха,  нашата истина. Хората обаче готови ли са да приемат тази истина? Хората, младите, какво ще срещнат, когато проявят своята истина, какво ги очаква? Как ще се отнесат? Издържат ли да видят истината за себе си?

– В степента, в която не можем да издържим нашата лична истина, не можем да издържим и истината на другия. Когато не мога да издържа истината, която нося в себе си, не мога да видя и другия, който е истинен. Защото истината на другия, неговото смирение, приемане, сприятеляване с поражението и  немощта му, това негово себепознание, когато го виждам в него, ме „стресира” и тогава се отбранявам срещу него. Отбранявам се нападателно,  отбранявам се, воювайки с него, защото не мога да издържа тази истина, която той ми открива. Защото, ако мога да видя смирението на другия, неговата истината (на другия), тази негова оголеност, голотата, която, не е украсена, нагласена и маскирана, след това ще трябва да погледна и себе си вътрешно (но не го искам). Затова  не можем да приемем истинния, смирения, автентичния човек. Съгласен съм, че е хубаво младите в Църквата да са автентични – хората обаче навън не искат автентичния човек. Трудно е, защото автентичният, истинният човек е „опасен” за системата, в която хората са се научили да живеят във всички равнища на работното място, дори в семейството, осланяйки се  на лъжата и лицемерието, на скритото, тъмното, непрозрачното и нямат смелостта да признаят своята истина.

Виждаме, че  днес в пространството на Църквата за един човек е много  трудно  да се „оголи” духовно и да каже своите страсти публично пред хората в храма, без другите да променят своето разположение към него,  без да го оклеветят и да не се почувства отблъснат. Това е изключително трудно, докато в Патерика, в житията на светците виждаме колко лесно те казват своите страсти, слабости, казват: аз съм блудник, егоист, чревоугодник. И не го казват, защото имат нагласа към психологизъм или към формално смиренословие, в което има психологизъм, а това е автентично екзистенциално признание.  Те не играят една психологична или религиозна игра, а признават своята недостатъчност, знаят своите екзистенциални граници. За отците на Църквата грешник не е нравствена категория, не е хула, ако ви кажа, че сте грешник, вие ще се отбраните, ще кажете: защо ме наричаш така, аз съм добър човек! – тоест смятаме това за обвинение с нравствено съдържание, докато за Църквата то е признание на моите екзистенциални граници. Тоест сякаш казвам да, смъртен съм, да, тварен съм, да, несъвършен съм, каквото и да правя, колкото и да се опитвам, колкото и да се боря, съществува един  дълбок недостиг в моите дела, думи, помисли, не съм съвършен.

– Трябва обаче да съществува и  една нова цел на живота. Успехът  е една такава първа цел.  И аз, и Вие като родител, не подготвихме деца, за да не успеят, а за да успеят, и то по светски, а не по църковни пътища. Аз не смея да кажа на децата си , че най-големият успех в живота е да са автентични, а им поставих за цел добро образование, социално утвърждаване, икономически комфорт и ако е възможно, начини да не излагат себе си на риск. И това не го направих, отричайки се от моята християнска идентичност, а бидейки сигурен,  че правя най-доброто за тях.  Как човек може да бъде обучен в тази църковност по начина, по който я описвате? 

– Да, това, което описвате е точно така, то е последица от един буржоазен тип мислене спрямо Християнството. Тоест градският християнин е успелият, силният, победителят, този, който със своите добродетели печели Рая, който със своя морал  огъва Божията милост, който се утвърждава социално. Той например казва: когато имам работа, съм благословен; Бог ми изпрати работа, пари, здраве – това е етика от протестантски тип. Там няма място за претърпелия поражение Христос, там няма място за смирения, унизения, нуждаещия се, ранения човек; няма място за този, който знае поражението в живота си,  но нима това е православната традиция и богословие?

Днес има толкова книги (ню ейдж и психология), които постоянно говорят за успеха, по един псевдонаучен начин –  за един успех на едно напълно светско равнище. И това е създало една етика – която е влязла в Църквата – но къде там е пораженият, унизеният, раненият, смиреният от живота? Така подготвяме деца, които не са получавали уроци по поражение в живота, и аз лично се боя много от хората, които се разпореждат с власт.  Нямам предвид само политическата власт, а и бащинската,  родителската, майчинската, т.е. образецът на бащата и на майката, не само в семейството, но и в професията; образец, който не е познавал поражението в живота си, унижението, смирението. За мен това е човек, от който се боя много. Защото, когато не си се научил да приемаш поражението и неуспеха в живота си, с други думи, когато не си преминал през ада, не можеш да говориш за Рая, и словото ти би било фалшиво и заблуждаващо. За да отидеш в Рая, трябва стотици пъти да минеш през ада.

Превод: Константин Константинов

(следва продължение)