Иконата – прозорец към Бога


„Който е видял Мене, видял е Отец“ (Йоан 14:9)

Българската дума икона идва от гръцката „εικών“ (ейкон), което означава образ, изображение. В широк смисъл всяко изображение е икона, но в по-тесен иконата е изображение, което е нарисувано по точно определен начин, при съблюдаване на църковните канони. Иконата е чудесен израз на вярата ни, който вдъхновява молитвеното ни разположение. И все пак иконата не е просто украса в църквите, или „произведение на изкуството“, нито пък е идол, както са смятали иконоборците и съвременните им протестантски последователи. Иконата е материален израз на вярата ни в Иисус Христос.

Свещеното Писанието казва, че Бог е сътворил човека по Негов образ (Бит. 1:27). Всеки човек е икона, образ на Бога. Божият образ показва, че в нас има нещо, което ни сродява с безсмъртния Бог. В нас е вложен стремеж към вечността, към Бога, и сърцето ни не намира утеха, докато не Го намери. Чрез сътворяването на човека по Божий образ Бог се открива като Творец, а ние като едни малки творци. Той твори от нищо, т.е. създава първоначалната материя, а ние творим от вече създадената материя. И иконописта, изобразяването на Въплътилия се Син Божи и Неговите последователи, се изявява като творческа дейност, благословена от Него.

Иконата не е портрет. Тя има за цел да наподобява, не да имитира образа. Основният ѝ фокус не е върху точното предаване на физическите черти на изобразения, а изразяването на определено духовно послание. Иконата няма за цел да пленява със своята „естетика“, а с истината, която проповядва. Тя е като учебник на нашата вяра в образи. Чрез видимия образ умът се насочва към невидимото. Както заявяват светите отци от Седмия вселенски събор (787 г.): „честта, отдавана на образа, се отнася към неговия първообраз, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото (на личността) на изобразения на нея“.

Иконата е красива, но не е сантиментална. Тя излъчва не подвластната на смъртта и бързо увяхваща светска красота, но Божията нетварна и безсмъртна светлина и красота. Красотата на иконата е духовна и се изразява в съдържанието ѝ, в истината, която проповядва. Това е красота, която се разкрива в пълнота в царството Божие. Иконата свидетелства за преображението на творението, за преображението на човека, който е победил страстите и греховете в Господ Иисус Христос. Леонид Успенски († 1987) пише: „За Църквата ценността и красотата на видимия свят не е във временното великолепие на сегашното му състояние, а в заложената възможност за преображение, осъществимо от човека. С други думи, истинската красота е сиянието на Светия Дух, светостта и приобщаването към живота на бъдещия век“.

Иконите в храма – пред олтара или по стените, заедно с другите елементи на църковната архитектура, създават атмосфера, в която се усеща, че сякаш небето е слязло на земята. Иконата е като прозорец, през който надникваме в небесното царство. Ореолите, с които са нарисувани светците, символизират нетварната светлина на Бога, с която сияят Неговите светии в царството Му. Символният език на иконата сочи именно към царството Божие, където несътворената светлина на Бога (обозначена с ореолите на светиите) се излъчва от онези, които са станали свети, от онези, които са причастни на Бога. Иконата създава усещане за единство на земна и небесна Църква. Чрез иконата членовете на земната Църква виждаме врата към вечността, през която светиите вече са влезли. Виждайки иконите на светиите, ние си спомняме за техния живот, извървян в Бога, и се вдъхновяваме да подражаваме на вярата и любовта им.

Центърът на иконопочитанието е Господ Иисус Христос. Това може да се види в православното разбиране за почитта към светиите. Както  в предишния параграф вече бе уточнено, в православието почитта отдавана на светиите, включително и на Богородица, се обозначава с термина проскинесис (proskynesis) – почит, поклонение, а не с латрея (latreia), сиреч служение. В този смисъл отношението ни към Спасителя и Изкупителя Господ Иисус Христос е уникално. Една е почитта, отдавана към Бога, друга е към Неговите последователи. Св. Богородица почитаме като майка на Божия Син, Който осъществява нашето спасение, а светците, като Божии приятели, като обекти, в които Бог се разкрива и просиява. Както пише св. Йоан Дамаскин († VIII в.): „Същото важи и за Божията майка. Защото честта, оказвана на нея, се въздава на Въплътилия се от нея. По подобен начин и доблестните подвизи на светите мъже ни подтикват към мъжество, към съревнование, към подражаване на тяхната добродетел и към прославяне на Бога. Защото, както казахме, честта, въздавана на усърдните съработници, доказва любовта към общия Владика, и честта, въздавана на образа, преминава върху първообраза“.

Христоцентричността на иконопочитанието се вижда и по друг начин. Централният аргумент, който св. отци изтъкват в полза на почитането на иконите е, че утвърждават Въплъщението (Въчеловечаването) на Иисус Христос, което пък е нужно за нашето спасение. Св. Йоан Дамаскин пише: „Аз изповядвам, че материята е творение Божие и че тя е прекрасна… Аз не се покланям на материята, но се покланям на Създателя на материята, Който е станал материален заради мен… и посредством материята е извършил моето спасение“[1]. Материята е творение Божие, заради което е осветена. Нашето поклонение не трябва да бъде към нея, а към Твореца ѝ. Бог е станал материален, в смисъл, че е станал Човек, или по-точно Богочовек, и чрез материята ни е спасил. Именно, защото Бог се е въплътил, това ни позволява да Го изобразяваме. Иконата просто изразява това, което вече е станало факт[2]. На иконите не се изобразява същността на Бога, която е неизразима и неизобразима, нито природите Му, а Неговата Личност, в която Божествената и Човешката Му природи са съединени неслитно и неразделно. Отричането на иконите има по-дълбок смисъл от отричането на „едни религиозни предмети“, то прави Бог да изглежда като отвъден на света и човека и поставя под заплаха основни истини на вярата като Въплъщението и по този начин нашето спасение. Обратно, иконата демонстрира близостта на Бога към човека, свидетелства за присъствието Му в света ни.

Забраната в Стария Завет да се изобразява Бога е свързана с това, че Той още не се е въплътил, не е станал Човек, не е приел образ, в който хората да Го видят. Затова и на израилтяните е било забранено да изобразяват Бога, за да не Го оприличат на нещо, което Той не е. Изобразяването Му би създало опасност вярата им да се уподоби на тези на окръжаващите ги езичници; би създало опасност Бог да бъде идентифициран с природни тела и животни и израилтяните (тогава още неукрепнали в Бога) да приемат езическото идолопоклонство. Писанието ни казва, че никой не е видял Бога. Но Бог е бил изявен чрез Иисус Христос (срв. Йоан 1:18), Който е „образ (εικών) на невидимия Бог“ (Кол. 1:15; срв. 2 Кор. 4:4), Негова икона. В Христос виждаме Бога. „Който е видял Мене, видял е Отец“ (Йоан 14:9). Бог Отец, Иисус Христос и Светия Дух, са един Бог в три Ипостаси (Лица), Когото наричаме Света Троица. Господ Иисус Христос е „сияние на славата и образ на Неговата ипостас“ (Евр. 1:3 СП). В образа на Иисус виждаме Бога, Той Самият е Бог. Иисус е видян от множество хора по време на Своя земен живот. И иконата прави за нас достъпен образа Му, както е бил достъпен за родените тогава. Тази христоцентричност има своето следствие: иконата е винаги, в крайна сметка, заради Бога.

Днес имаме различни възможности да се ограмотим по отношение на вярата – съществуват изобилие от книги, статии и беседи, на хартия или в интернет. Някога обаче ситуацията е била по-различна и мнозинството от хората не са могли да четат и пишат. Иконите тогава са служили като средство, чрез което централните събития от живота на Иисус Христос, описани в Евангелието, са се утвърждавали по-пълно и трайно в умовете на хората. По същия начин, изобразявайки Христовите последователи – светиите, иконите вдъхновяват вярващия да тръгне по техния път с Бога. Всъщност въобще не е нужно човек да е неграмотен, за да му оказват такова влияние иконите. Те и днес продължават да ни напомнят за живота на Христос и светиите, да ни вдъхновяват за духовен живот, който е живот в Бога.

Действителността показва, че различни фактори в този свят отнемат вниманието ни от Бога. Ние винаги трябва постоянно да се стремим да имаме в мисълта си Бога. Спомняйки си за Него, ние си спомняме за нашия християнски живот, който трява да водим, и се вдъхновяваме да го вършим. Виждайки образа Му на Галилейското езеро, където призовава апостолите, сред децата, които благославя, до дъщерята на Яир, която възкресява, виждайки образа Му, когато е посрещнат в Йерусалим с палмови клонки (Цветница), страдащия Му, но и победоносен лик на Разпятието, виждайки всичко тези образи, човек мислено и духовно се пренася в Палестина преди 2000 години, изживявайки тези моменти от живота на Спасителя и на последователите Му, докосвайки се до дълбочината на словата Му, ставайки част от спасителната Му мисия. Седмият вселенски събор, относно иконите на Иисус Христос, Богородица и светиите, утвърждава: „колкото по-често те биват гледани изобразени на иконите, толкова повече тези, които ги гледат, биват подбуждани да си спомнят и да обичат самите първообрази“.

За съжаление съкровенният смисъл на иконата често се забравя и в миналото, и в наши дни. Преди векове са съществували случаи икони да бъдат определяни за кръстници при тайнството кръщение; случаи свещеници да извършват Евхаристията върху икони (вместо върху престола), или да изстъргват бои от иконите, смесвайки ги с Евхаристията и така да причастяват народа. Такива практики граничат или дори преминават в идолопоклонство. Идол е всяко нещо, което заменя Бога. Идол е да си създадем представа за Бога, която не отговаря на истината и на Неговата природа; да оприличаваме Бога на някакъв предмет и да ограничаваме силата Му до него; да се надяваме и да служим на този предмет вместо на Бога. По този начин губим от поглед единствения, към Когото си заслужава да обърнем нашия взор, да съсредоточим вниманието си; единственият, Който би могъл да ни спаси. Злоупотребяваме с иконата, когато полагаме надеждата си в нея като предмет, вместо в Бог, Който действа и чрез предмети.

Съществува разпространено мнение, че човек като постави ръка върху иконата, ще се „зареди“ с „енергията“ ѝ. Това е проява на суеверно отношение към иконата. Ако може по някакъв начин Божията сила да бъде идентифицирана с „енергия“, то ние ставаме причастни на нея, когато вярваме в Бога, обичаме Него и ближния, водим духовен живот, участваме в църковните тайнства. А ако искаме да изразим нашата вяра в Бога посредством иконата, това става, когато се покланяме пред нея и я целуваме.

Някои смятат, че за да решат здравословните или личните си проблеми, които имат, или да им провърви в живота, трябва да извършат поклонение пред точно определена икона, на която се приписват определени сили и чудеса; и ако отидат да се поклонят не пред тази, а пред друга, решението на техния проблем считат за невъзможно. В такива случаи често у търсещите това поклонение липсва вяра в Бога или съзнание за църковното значение на иконата, а всичко се върши от вяра в някакви абстрактни „чудеса“ и суеверие. Трябва да се каже ясно от нас, православните – включително и от свещениците в храма: (1) Ако и да употребяваме израза „поклонение на икона“, ние се изразяваме образно. Това, което искаме да кажем е, че покланяйки се пред дадена икона, ние се покланяме на изобразения като с този поклон искаме да отдадем почит на Самия Бог. (2) Сама по себе си, като „религиозен предмет“, иконата не може да помага. Чудеса се извършат не от иконите, а чрез иконите. Това действие се осъществява не от безличната „природа“, „късмет“, съдба“, а от Всемогъщия Бог, Който винаги промисля за нас най-доброто (макар и не винаги да сме способни да го осъзнаем). Бог ни помага чрез иконата, като също така помага на човека и директно. Не бива да забравяме, че Бог е Дух (срв. Йоан 4:24). Неговото присъствие изпълва Вселената и дори я надхвърля. Вселената е крайна, но Бог е безкраен. Действието на Бога не е затворено в определен времеви период, място, човек или предмет. И не бива да забравяме, че вярата в Бога не гарантира идеално здраве или благополучие в живота, или поне не такова, каквото очаква светският човек. Вярваме в Бога не за да живеем добре на земята, а често, въпреки че знаем, че като вярващи ще срещнем определени трудности. Вярваме в Бога, защото сме познали Бога като пътя, истината и живота и защото сме Го обикнали. Бог е навлязъл в нашия живот, ние сме почувствали Неговия мир и сме намерили покой за душите си. Ние търсим не абстрактното щастие, а самия Бог, за Когото сме осъзнали, че е това щастие.

Други смятат, че ще им провърви в живота, ако поставят пари или бижута на иконата. Те смятат, че по този начин ще направят „сделка със свръхестественото“, ще спечелят благоразположението на изобразения светец, още повече, ако носят неговото име, или в този ден се чества неговата памет. Но светиите са Божии хора. Те са напуснали нашия свят, радват се на пълнотата на общението с Бога и никакво злато и сребро за тях не може да се сравни с радостта от Божието присъствие. Ние не можем да им дадем нищо по-голямо от това, което те вече имат. Защото имат Бога. А това, което можем да направим, което да ги зарадва, е и ние да последваме Бога, както те са го направили и по този начин да споделим тяхната радост, която Радост е самият Господ Иисус Христос.

Автор: Атанас Ваташки

Литература:

1. Павел Евдокимов. Изкуството на иконата – богословие на красотата. София, 2011.
2. Леонид Успенски. Богословие на иконата. София, 2001.
3. Любомир Тенекеджиев. Православното учение за светите икони. София, 2016.
4. Дякон Андрей Кураев. Към протестантите за Православието. София, 2001. Частта „Иконата в Библията“, с. 65-90.
Налична и в интернет: https://zadrugata.com
5. Дякон Андрей Кураев. Традиция, догмат, обряд. София, 1996. Частта „Иконата и монасите“, с. 145-191.
6. Св. Теодор Студит. Първо, Второ и Трето опровержение срещу иконоборците. В: Архив за средновековна философия и култура, Свитък XIII, 2007.
7. Св. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра. Света Гора, Атон, 2008.
8. Йоан Майендорф. Византийско богословие : Исторически насоки и догматически теми. София, 1995. Частта „Иконоборческа криза“.
9. Протойерей Георги Флоровски. Творение и изкупление. София, 2008. Частта „Светите икони“, с. 260-263.
10. Митрополит Иларион Алфеев. Тайнството на вярата. София, 2014.


[1] На няколко места в Евангелието можем да видим случаи, когато Господ изцелява човека не директно, а посредством материята. Той намазва с кал очите на слепородения и по наставлението Му слепороденият се умива в къпалнята Силоам и прогледва (вж. Йоан 9 гл.). И жената, страдаща от кръвотечение 12 години, вярваща, че Бог може да я изцели, се допира до дрехата на Иисус и оздравява (срв. Мат. 9:20-22). Друг случай: болните жители от Генисаретската земя „ Го молеха да се докоснат само до края на дрехата Му. И всички, които се докоснаха, се излекуваха“ (Мат. 14:36). Разбира се, вярата им в Иисус е факторът, който довежда до изцелението, но това не променя факта, че последното се осъществява от Бога чрез материята.

[2] Св. Теодор Студит († 826) пише: „Понеже Христос произхожда от неописуемия Отец, Той, бидейки неописуем, не може да има изображение; и наистина, на какъв образ би могло да бъде уподобено Божеството, чието изобразяване е съвършено забранено от Свещеното Писание? Но от момента, в който Христос е роден от описуема майка, Той естествено има изображение, съответстващо на това на майка Му. Ако не може да бъде представен от изкуството, това би означавало, че Той въобще не е раждан от изобразима майка, а че е роден само от Отца Си, и че той не се е въплътил. Това пък противоречи на цялото божествено домостроителство за спасението ни“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: