Свят без религии или свят без зло

Нерядко може да се срещне твърдението, че религиите са виновни за много злини по света, заради което трябва да бъдат забранени. И когато това събитие настъпи, смятащите така идилично се надяват, че злото ще изчезне, че причините за конфликтите и разделението между хората ще се прекратят, въобще че земята ще стане рай. В тази връзка трябва да си отговорим на въпроса, наистина ли религията е основният проблем на човека? Тя  ли е причината, която покварява хората и прави така, че те да страдат?

Коренът на проблема

По-лесно е да се припише вина абстрактно на религията, отколкото да бъде потърсена истинската причина у нас самите. Ако религиите биха изчезнали, то привържениците на споменатата теза, ще установят, че проблемите, които ги притесняват, са все още налице. Тогава кой ще обвинят? Ще последват обвинения към идеологиите, към партиите, към определени съсловия и класи, към историческия процес и пр. Докато накрая установят, че човекът е онзи, от чийто избори в крайна сметка зависят тези проблеми.

Съществували са религии, в които се е одобрявало практикуването на ужасни неща като човешки жертвоприношеня, канибализъм или „свещена проституция”. Това обаче не стоварва укор върху религията въобще като явление, и връзка на човека с Бог, както и развалената храна или некачествения сън не компрометират храната и съня въобще. Религиите са различни, както и хората са различни. Когато казваме, че мечтаем за свят без религии, ние всъщност мечтаем за един свят без зло, без войни, неправда, егоизъм. Свят, в който царува доброто, истината, любовта, мирът. Но очевидно това е трудно постижимо за нас, хората.

Злото е всеобщ феномен. Заради нарушената връзка на човека с Бога, първият често избира занимания и убеждения, които го отдалечават от Бога – всъщност това е грехът, онова, което ни отдалечава от Бога. За съжаление човекът е подвластен на злото. Той често го избира, защото не осъзнава неговата пагубна същност или пък директно иска да се облагодателства от него – често за сметка на някой друг. Историята показва, че опитът да се построят човешки царства с някои Божествени характеристики, но без Бога, са провал – нека само да си спомним за управленията като тези на болшевиките в СССР или якобинците във Франция, които в опита си да изградят на земята една човешка, безрелигиозна утопия, претърпяват неуспех, при това с цената на милиони жертви. Такива опити ще продължат да бъдат провал, защото опитвайки се да изключим несътворения източник на доброто – Бога, от световния процес, се получава една карикатура на добро, едно зло, на което хората са роби. Колкото повече се доближаваме до Него, толкова повече добро ще има в нас, което ще се проявява в действията ни.

Свободата и злото

Хората проявяват зло в постъпките си, защото избират да постъпват по този начин. По някаква причина то им се услажда или им носи някаква полза. Бог създава човека като личност, дарявайки го със свободна воля. Свободната воля дава възможност на човека да избере начина, по който иска да живее, онова, което иска да бъде. Бог би могъл да ни програмира да вършим само добро, но тогава щяхме да бъдем едни подчинени, робски същества, кукли на конци, управлявани от своя кукловод – а това не може да бъде наречено добро. Както отбелязва Клайв Луис: „свободната воля, въпреки че прави възможно злото, е единственото нещо, което прави възможни и любовта, и добротата, и радостта която си заслужава човек да получи. Свят от автомати и от същества, които действуват като машини – едва ли би си заслужавало да бъде създаден. Щастието, което Бог отрежда за най-висшите Си творения, е щастието свободно, доброволно да се присъединят към Него и един към друг в творчество, любов и наслада ”.

Злото няма собствено битие, то е недостиг, отсъствие на добро, както тъмнината е отсъствие на светлина. В света има зло, защото зло има в нас хората, зло има в мен. Ние не сме се очистили от него и го проявяваме в постъпките си. Най-голямото зло, което можем да извършим, е да отхвърлим абсолютното добро – Бога. От отхвърлянето на Бога произтичат всички останали злини в света и собствения ни живот. Хората ежедневно злоупотребяваме със свободната си воля, насочвайки я към неща, които са далеч от Бога – и така се появяват кражбите, убийствата, войните и различни несправедливости по света, които презираме. Така отделеният от Бога човек, отхвърлящ доброто и истината се превръща в ковач на собственото си нещастно битие, за което понякога обвинява Самия Бог. Но Бог винаги дава алтернатива на човека. Най-фундаменталната ѝ проява е Въплъщението на Божия Син, Който става Човек, за да ни научи как да бъдем истински хора; страда от любов към нас, за да ни покаже същината на безкористната любов и себеотдаване; и възкръсва, побеждавайки смъртта, за да имаме вечен и пълноценен живот с Бога. За да няма вече смърт и зло, но хората в общението си с Него да намерят предназначението на своя живот и да променят света, като първо започнат от себе си.

Погрешна, формална и истинска вяра

Николай Бердяев пише: Ако вие не осъществявате правдата, виновни сте вие, а не самата правда. Хората се стремят към свобода и не искат да бъдат принуждавани към добро. А за последиците от безкрайната свобода, дадена им от Бога, те обвиняват пак Бога. Но кой е виновен за това, че човешкият живот е пълен със зло? Християнството ли? Христос ли? Христос никога не е учил на онова, за което критикуват, хулят и отхвърлят християнството. Ако хората следваха учението на Христос, не би имало за какво да се отрича християнството… В Евангелието, в заветите на Христос, в учението на Църквата, в образите на светците, т.е. в съвършената реализация на християнството ще намерите благата вест за идването на Царството Божие, повик към любов, към кротост, към саможертва, към служене на ближния, към сърдечна чистота. Там няма да откриетe повик към насилие, към злоба, към отмъщение, към омраза, към корист“.

Християнството не парализира ума на човека, не слага „розови очила“ пред съзнанието му, карайки го да живее в някаква измислена действителност и мрак, но отваря очите му, просветлявайки го с Божествената Светлина и Истина и позволявайки му да види това, в което се е превърнал. Затова християните, колкото повече се приближават до Бога, толкова повече откриват неща в себе си, които са несъвместими с Неговата святост, колкото по-святи стават, толкова по-грешни се чувстват. В Евангелието за Христос се казва: „У Него беше животът, и животът беше светлината на човеците.  И светлината свети в мрака; и мракът не я обзе”(Йоан 1:4-5).

Бог желае всички хора да се обърнат към истината, да сменят посоката на съществуването си от живот в грях към живот в Бога. Той не иска смъртта на грешника, но да се обърне от грешния си път, за да живее. В тази връзка е показателно отношението на Христос към онези, които го разпъват на кръст и извършват може би най-тежкия възможен грях на Богоубийството: „Отче, прости им! Те не знаят какво правят” (Лука 23:34). В думите на Иисус се вижда съвършената Божествена любов към грешника, която се опитва не да нарани, а да изцери. Христос поставя в центъра на Своето учение две заповеди „Възлюби Господа, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум” (Матей 22:37) и „Възлюби ближния си като себе си” (Матей 22:39). „Ближен” в християнското разбиране е всеки човек, дори този, който сам се счита за наш „враг“. „Враг“ е самоопределението на последния към нас, а не преценката от страна на християнина за него. Нека да дадем един пример – самаряните. Днес свързваме думата „самарянин” с човек, който прави добро, и това без съмнение е под влиянието на притчата на Христос за добрия самарянин. Но когато Той я разказва, в съзнанието на мнозина от тогавашните юдеи, представата за самаряните е съвсем различна. Самаряните са разглеждани като презрени хора, които етнически са се смесили с други народи, и са смесили юдейската си вяра с езически вярвания. На тях се е гледало като еретици, от които е трябвало да се страни. В един момент обаче Христос разказва притча за един човек, вероятно юдеин, пребит от разбойници, които го ограбват и го оставят да лежи полумъртъв. Покрай него минава свещеник, но го подминава. След това минава един левит[1], вижда го, но и той прави същото. Накрая минава един самарянин – и точно той  помага на ранения, превързва раните му, и го оставя за лечение в странноприемница. Изводът е: ближен ви е не родственикът или онзи, с който споделяте общи убеждения, нито само този, когото харесвате. Но всеки, дори онзи, когото считате за враг. Тази притча има голямо значение за нашата тема. Християнството проповядва любов, мир, доброта, уважение към човека, независимо от неговата същност, от неговите дела. Никъде в учението на Христос не можем да срещнем призиви за преследваме на онзи, който не е съгласен с нас или да му правим зло. Дори и човек да е в някаква заблуда, той продължава винаги да бъде обект на непресъхващата Божия любов и грижа. Творецът „оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и дава дъжд на праведни и неправедни” (Матей 5:45).

Трябва да се прави разлика между твърденията на някой, че е последовател на дадено учение, и това дали наистина е такъв. Трябва да се погледне в изворите на това учение, дали твърденията на „последователят“ му са в съзвучие с него, или става дума за съзнателно или несъзнателно извращаване, или неразбирането на учението от негова страна. В историята различни хора, водени от користни амбиции, са легитимирали свои идеи и действия с религията. Но това хвърля укор не върху използвания, а върху използващия. Използването на хора от страна на други хора е често срещано явление в нашия свят. От алчност, гордост, желание за материални придобивки или престиж, едни хора използват други. В такъв случай използваният може би все пак може да бъде обвинен в наивност. Но когато става дума не за обвинение към човек, а към религията, която е безлично понятие, такова обвинение е несъстоятелно. Религията е термин, с който описваме набор от убеждения относно Бога, или връзката между Бога и човека. И самата религия порицава греха на използването на другата от наша страна. И отново стигаме до споменатото вече твърдение: същинският проблем не е в религията, а в злото у хората.

Освен проблемите с използването на религията за лични цели или неразбирането ѝ, съществува и този за формалното деклариране на принадлежност към нея, при условие, че липсва жива и осъзната вяра и живот според нея. Нима в България мнозинството от етническите българи не се считат за православни, само защото са българи? Вярата в Бога не се предава по наследство (както етносът). Тя е избор да се довериш на Бога, да Го обикнеш, да влезеш в съприкосновение с Него. Ако се гледа на нея като наследство, предавано по рождение, тя ще е формална. В тази връзка намираме за подходящо да посочим резултати от Европейското изследване на ценностите (European Values Study) от 2008 г. в България. Според него 58,6% от българите се самоопределят като православни, но, парадоксално, едва 75% от тях вярват, че съществува Бог, 58.3%, че има грях, и едва 25% вярват в това, че има живот след смъртта. Тук се вижда тъжната действителност, че в България можеш да бъдеш православен, и да си атеист, или да отричаш основни християнски вярвания. Същевременно, това е едно отрезвяващо изследване относно обсъжданата от нас тема, което показва, че съзнанието за принадлежност не означава реална такава. „ Ако Ме обичате, спазвайте Моите заповеди” (Йоан 14:15), казва Христос на последователите Си.

Разделя ли хората религията

Тезата, че „религията разделя хората“ създава измамното внушение, че в света няма никакво разделение и изведнъж идва религията и го създава – поради което пък трябва да бъде забранена. Това обаче далеч не е така. В света има толкова неща които разделят хората. Понякога хората се разделят, защото имат различни идеи по дадени въпроси, които са готови да наложат със сила, другпът защото са разочаровани или онеправдани от действията на другия. Хората се разделят според възраст, пол, раса, според това дали са с руса или кестенява коса, дали имат висше, средно или по-ниско образование (или пък никакво), според това дали са бедни или богати, дали са омъжени/оженени или не. Дали имат едно, две или повече деца, или пък нямат въобще. Разделят се по интереси, хобита, планове за бъдещето. И не непременно всяко от тези разделения е лошо. Не са и всички непременно добри. Но би било глупаво да забраним висшето образование, само защото някой е преценил, че то разделя хората и трябва всички да са със средно. Стремежът към насилствено уеднаквяване е довел до много насилие, страдания и жертви. Някои разделения в света, макар и да не са много добри за всички, все пак са естествени. Това не означава, че хората трябва да са разделени – напротив, те трябва да са обединени. Но единството им трябва да е свободно и доброволно, резултат на тяхното вътрешно желание и на здрава връзка, която ги свързва. В света са правени много опити това да стане. От  политически системи, идеологии, и дори от т. нар. „общочовешки ценности”. Това, което често не се разбира, е че обединението не може да се постигне външно – само чрез добро желание, без цялостна промяна на самия човек. Промяна може да настъпи само вътрешно – чрез промяна на сърцето на човека, насочвайки го към доброто, любовта, смисъла на живота.  Да обичаш ближния си, както себе си, той да стане твоето “аз“ – това не е лесна задача. Тя може да бъде осъществена не чрез следването на определена политическа идеология или философия, а чрез преображение на душата в Бога. Там където различията отстъпват място на сходствата, разделението – на единението, егоизма – на любовта. Това обединение обаче не е сливане. Човекът не се обезличава. Той запазва своята индивидуалност, свобода и достойнство. Но те се преобразяват в нещо, което не го отделя, а го свърза с другите. Много показателни са думите на апостол Павел: „всички, които в Христос се кръстихте, в Христос се облякохте. Няма вече юдеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски, защото всички вие сте едно в Иисус Христос” (Галат. 3:27-28). Разбира се мъжът продължава да бъде мъж, жената жена, евреинът евреин, а елинът – елин. Но тези различия вече не са причина за вражда, за превъзходство на единия над другия. Всички вярващи са обединени един с друг чрез Иисус Христос. Това е плодът, който иска Христос в своята молитва, която гласи: „да бъдат всички едно – както Ти, Отче, си в Мене и Аз – в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно” (Йоан 17:21).

Автор: Атанас Ваташки

Използвана/Допълнителна литература.

1. Александър Шмеман. За живота на света.
2. Николай Бердяев. За достойнството на Християнството и недостойнствата на християните: http://glasove.com/
3. Клайв Луис. Отвъд човека.


[1] Служител в Юдейския храм.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: