Църквата не спасява с това, което прави, а с това, което е

maxresdefault-2

Разговор с о. Харалампос Пападопулос, който участва в инициативата на Пирейската митрополия „Енория в действие“, където се канят за дискусия известни проповедници. Въпросите задава Илия Лиамис (гръцки писател).

Продължение от втора част  

– Нека посоча една трета много важна  тема. Какво става с връзката на младите с Църквата? Къде отиваме? Очите ви виждат черкуващи се хора всяка година. Какво откриват те?

 – Ако трябва да бъдем реалисти, нещата са трудни. Тъй като посочихте проценти, според които 2-3 % са редовно черкуващи се.  Изключвам помените, бракосъчетанията,  погребенията, където  хората вече отиват не заради Христос, а  по социални причини и за да изпълнят своя социален дълг. 2-3 % е една изключително малка цифра. Ние, разбира се, се радваме, когато виждаме хора в Църквата, ще видим в една енория 30-40-50-60 млади хора и това ни доставя радост. Но ако помислим в този момент колко стотици хиляди млади не са там, ще се натъжим. Какъв е въпросът –  да разберем, че имаме  пред нас един нов модел хора, който не е моделът на традиционното семейство?  И това не е моделът, в който доскоро човекът черпеше своята идентичност от колективното тяло, към което принадлежеше и беше част от на една колективност, която включваше религията и някои основни ценности. Човекът, който се раждаше в това колективно тяло, приемаше религията и ценностите и живееше с тях. Съвременният човек няма това – той трябва вътрешно и лично да се убеди опитно в една истина, за да я приеме.

Аз не съм нито много малък,  нито много възрастен, на средна възраст съм, но помня как хората гледаха на мен в началото, когато станах клирик, и как гледат сега. Ще ви дам един прост пример. Днес за един млад човек това, че си клирик и носиш расо не означава абсолютно нищо.  В едно общество от по-стара епоха това означаваше твърде много, беше нещо, което имаше ценност и не подлежеше на съмнение. Тоест в ценностния кодекс на младия човек институционално съществуваше тази личност (свещеникът), която не беше поставяна под съмнение. Днес си нищо, ако не го убедиш за това, което си.

Тоест в по-стари общества символите имаха голямо значение, без да бъдат съдени. Днес обаче биват съдени. Неслучайно светци като свети Паисий и свети Порфирий намериха толкова голям отзвук в душите на хората. Защо? Има много причини и сега не можем да анализираме всички, но що се касае до нашата тема, има една основна причина – тези светци притежават една опитна истина,  която е непосредствен опит в живота и на други хора; тя е пряка и  те убеждава с вътрешни критерии. Тя има непосредствено отражение в живота ти, в твоите мъки, болки, немощ, трудност, тревога, скръб, самота. Това слово е опитно, жизнено и въздейства върху съвременния човек. Ако Църквата не стане място, където хората  да намират една преживявана, опитна истина, мисля, че постепенно ще имаме огромни проблеми. Защо?  Защото като Църква сме се самоуспокоили, че сме една несмутима институционална и ценностна система, която е извън опасност и съществува в устройството на гръцката държава. Няма да отсъждам сега дали е или доколко е така,  но днес  това не е самопонятно и е нещо, което всекидневно бива изпитвано.

Да, но съдейки от резултатите, по-скоро се проваля.

– Може би в някои случаи се проваля, в други постига успех, но  виждате, че целта е тази – тоест днес хората жадуват за истина, за преживяване, за опит и не може  просто да ги убеди една институция, която е мъртва. Оказа се истина това, което преди много години казваше о. Александър Шмеман, че хората уважават свещениците, както уважават гробищата, а ние го четяхме тук в Гърция и не можехме да го разберем. Съвременните хора и съвременната младеж търсят от клирика, от Църквата да бъде наистина Църква. Търсят това, което Тя е – общност от личности, в която другият може да влезе и в една енория да сподели  своята болка и мъка, радостите и скърбите си, да намери Баща, братя и да сподели това семейство и опит в Христос. И хората бързат да отидат там, където  намерят това.

Само това чувство и атмосфера достатъчни ли са да дадат отговори на безкрайните предизвикателства? В училище  започнаха да ми задават въпроси, за които не съм обучен да отговарям. За първи път ме попитаха – ученичка от гимназията  или вероятно  въпрос от родител като предизвикателство – господине какво бихте казали, ако заявя, че ще  си сменя пола и дойда тук като момче? Как бихте се отнесли с мен?  Говорим за много добра ученичка и ви уверявам, че нямаше никаква предизвикателност и агресия в  нейния въпрос. Това бе невинен въпрос, зададен с любов и много уважение. Мислех си, че мога да отговаря на всякакъв въпрос, но не крия, че внезапно днес преживях едно много силно самоопровержение. Изумих се, не можах да отговоря. Какво правим с тези въпроси, които идват по този начин и със светкавична скорост?

– Вижте, нещата са трудни, но по такива теми трябва да правим разлика (между личността и нейния грях). Мисля, че в православното предание и богословие се прави голяма разлика между личността – тази уникалност на човека, и неговите неуспешни „избори”. Мисля, че отците на Църквата са решили този проблем, но ние малко се затрудняваме да усвоим този дух. Отците на Църквата обичат и приемат всеки човек, в какъвто и духовен стадий той да се намира,  дори да е в стадий на пълно падение и о-без-образ-яване. Приемат трагедията на всеки човек. Въпросът е как можем не просто да убедим, а да предадем истината за един същински антропологичен модел – с други думи, какво  в крайна сметка е човекът, защото днес това се губи, губи се това коя е личността на човека,  същинската личност. С други думи не само какво е човекът, но и какво ще стане, в една есхатологична перспектива. Защото въпросът е, че не съм само това, което съм сега, а и това, което бих могъл да стана.

И тъй, трябва да разделим нещата – едно е  човешкото падение и изкривяване в страстите и немощите, в някои състояния, в които очевидно се променя антропологичната сърцевина и онтология на човешката личност, и друго  е да отхвърлим човешката личност. Ние донякъде смесваме нещата. Отците на Църквата са категорични: ще обвиня блудството, не мога да го възхваля, защото то разяжда човешката личност, но блудницата я обичам изцяло. Това е е трудно, не е толкова лесно. Защото Христос идва в света и ти поставя една страшна дилема – Той те призовава да обикнеш този, който не заслужава любов. Това е трудното, защото всички ние обичаме достойните за любов в нашата компания, приятели, семейство.

Тук, в тази дилема (тъй като попитахте как ще  се отнеса към детето), що се касае до неговата  личност, бих се отнесъл с пълна любов и разбиране и ще положа усилия да му дам възможност за ориентация към същинската истина на човека, на личността и динамиката, която човешката личност има от Бога (т.е. докъдето може да стигне). Това обаче не е лесно и просто. Вижте, всяка държава може да издаде закони и наредби.  Това е добре, но тези от нас, които носим епитрахил и тези, които са богослови в Църквата и упражняват  пастирска грижа, знаем много добре, че тези неща не са прости. Тоест страстите, немощите, изкривяванията и промените в живота на един човек не се случват от днес за утре. Това е борба, нужни са усилия. Нужно е дълбоко разбиране на човешкото падение. Нужно  е съпътешествие – да ходим заедно с другия, и това е болезнено, защото ще ни разочарова, измори, нарани. Ще направим отново грешки и докато казваме:  ах, помогнах му с помощта на  Божията благодат и се изправи на нозете си!, той ще иска отново същите неща  и пак започваме отначало. Това не е лесно, но ние трябва да сме като Църква там, в близост до тези хора. Не мога да си представя една Църква, която затваря своята врата. Едно е да изложа моето мнение, друго е да имам антропологично и богословско предложение, и трето е да те отхвърля – има голяма разлика.

Започваме да виждаме крехкостта на човешките отношения – много лесно се разтурят дългогодишни бракове. Констатирал съм, че не се касае за нещо инцидентно, което виждам само аз. Хора внезапно чувстват, че техните чувства са мъртви, вече нищо не ги докосва. Децата си тръгват от дома, домове и семейни връзки се разпадат, съпътствани от много голяма скръб и страх. И треперя, защото се предполага, че това е едно поколение, имащо пред себе си хора, които даваха добър пример. И се питам: в тази възраст децата и младите, родени през 90-те  и началото на 21 век докъде ще стигнат? Няма да скрия от Вас, че сред 25-30 годишната вързаст и двегодишна връзка се смята за постижение. Вече започвам да се шегувам с по-младите хора, защото много пъти са ми отправяли въпроса: женен ли си? Да. От колко време? 30 години.  И много пъти са ми отвръщали с въпроса: „ С една и съща жена?  Поздравления!”  Излизам и герой. Бих искал да ви попитам за тази крехкост в човешките отношения.

– Това е голяма тема, която се нуждае от много голямо обсъждане, защото съдържа в себе си изключително много проекции. Трябва да видим социалните, психологически, богословски реалности. Една човешка личност, която иска лесни решения, не иска кръста и изпитанието, и която постоянно прибягва до въображението, тоест смята, че някъде другаде съществува нещо съвършено, по-добро, страхотно, не може да приеме, че и това е част от живота. Това, което наричаме рутина, го има в брака и човек си казва: задушавам се.  Това е истина, да, не е лъжа, но я си представете, че не съществуваше тази рамка, и че всеки ден трябваше да започваме живота си отначало, от нулата. В този случай нямаше да издържим. Ако нямам никаква константа и всеки ден се налагаше да градя отново моята реалност?

Нужна е стабилна рамка, за да поработя върху себе си, нуждая се от някои основни структури, не мога винаги да живея в екзалтация и фантазии, това е психоопиум, психонаркотик. И веднага щом моето любовно чувство угасне, да търся постоянно нов обект или веднага щом ентусиазмът ми за нещо се изпари, веднага да искам да намирам нещо ново. Трябва да приема периода и фазата в живота ми, когато тези неща няма да ги има и ще трябва да поработя с това, което имам.

Ще ви дам един прост пример, който има връзка с духовния живот. Божията благодат идва при един начинаещ в духовния живот и той има огромен ентусиазъм. Иска да ходи на бдения, да се моли, че и с броеница, приготвя си столче (за молитва), гаси лампата, пали кандило, превръща дома си в калугерски дом,  променя своите дрехи, въобще прави промяна в целия си живот, има и ентусиазъм, но това в даден момент приключва. Ще дойде момент,  когато това ще свърши, защото, първо, на психологически равнище не може да се задържи прекалено дълго, и второ,  на богословско равнище – Бог ще се скрие, ще отнеме Своята благодат,  защото ще трябва да бъдеш изпитан и тогава какво става? Повечето от нас какво правим в тази фаза от живота си?  Това го взех от брака, защото е същото, не съществува разлика –човешката психика навсякъде е същата – в Църквата или в света, у дома, в Свещенството – тя е една.

Веднага щом се загуби това нещо, кое е голямото изкушение? Тъй като не можеш да издържиш тази духовна суша, униние, неохотност и отегчение, а и вече нямаш голямо желание да постиш, започва да ти тежи да се молиш, отегчаваш се и започваш да преговаряш  с духовника да ти намали правилото. Сещам се, че моят духовник в началото ми беше дал твърде голямо правило. Започвах сутрин и приключвах вечер, правех твърде много поклони и т.н.,  докато накрая психиката ми не издържа и започнах да искам „отстъпки”.  Казвах му го по такъв начин, че го докарвах до душевна безизходица, накрая му дотегнах  и ми каза:

 – Слушай, за да не го увъртаме, прекръсти се и лягай!

И тъй,  там се ражда голямото изкушение, както казва и преп. старец Антоний Сурожски – голямото изкушение тогава е да замениш истинския Бог с един лъжлив бог, защото не издържаш в този период.

 Същото става и в брака. Тоест  не може всеки път, когато се чувстваш, че ти се е изпарил ентусиазмът, че се срива вселената,  да искаш (да се разведеш). . . Трябва да имаме зрялост и да приемаме реалността на живота, че ще имаме периоди на ентусиазъм, на възторг, ще имаме  желание, но ще има и периоди, в които няма да имаме такива чувства. Това става и в духовния живот. Една девойка ми писа: отче, докато в началото започнах с такова желание духовния живот, сега чувствам, че нямам желание за нищо. Казах й: не прéчи, изживей и това! Слава Богу! Нямам желание за нищо! Кажи го, превърни го в молитва – Боже, нямам желание, не прéчи, но го преживей, приеми го, не роптай за това и то ще роди нещо друго. Веднага щом го приемеш, си извървял половината път; приемането ще роди нещо друго.

Това са етапи от нашия живот, когато е нужно търпение, с което да понесем кръста си. В брака има кръст, връзката съдържа кръст и не е лесно, но в един съвременен свят, където хората не искат да изпитат болка, не искат да приемат поражението, неуспеха, затруднението, и всичко това не го смятат за път, много лесно при първото затруднение те се отказват и искат да се разведат. Защото мислим, че така ще се избавим, но не се избавяме. Защото и в другата връзка, която ще създадем, колкото и да сме се ентусиазирали и стигнали до едно силно емоционално състояние, ще дойде час, когато това чувство отново ще изчезне и ще трябва да седнеш да култивираш тази връзка. И това ще се случва постоянно и никога няма да спре.

Св. Исаак Сириец казва, че  един миг сърдечна молитва е равносилен на преобразяването на целия свят. Пазя това като зеница на окото си и започвам да се уверявам вече на дело, че нашата освещаваща сила по отношение на света е огромна. Реално не виждам друга надежда.

– Това е цялата същност на живота ни. Както казваше св. Порфирий, ако вие се осветите,  ще станат свети и децата ви. Знаете ли, ние гледаме на това в една много силна моралистична рамка, според която ако ние сме добри хора,  и децата ни ще бъдат добри. Светостта на един човек влияе изключително много върху всичко. От мястото или стаята, където живееш, от предметите, които докосваш, от хората, с които общуваш, светостта говори дълбоко в другия, докосва го дълбоко. Какво казва св. Серафим Саровски: ако намериш Божия мир чрез Светия Дух,  хиляди хора около теб ще се променят(спасят). Присъствието на един светец оказва голямо влияние. Това казва и св. Максим Изповедник, който настоява изключително много върху това, че и грехът (оказва влияние), затова и св. Силуан Атонски казва, че грехът, който аз върша в килията си, има всемирни измерения. И днес квантовата физика и теорията на хаоса ни казва, че летенето на една пеперуда може да предизвика ураган на другия край на земята – дотолкова събитията се влияят взаимно и си въздействат. В духовния свят става същото –  светостта на един човек, усилието, което полага с Божията благодат, за да се освети, не е просто едно нравствено събитие, а задълбочава и влияе върху нашите отношения.

Наистина това е нашата надежда, защото, както говорихме преди за въздействието на Църквата върху света, накрая единственият въпрос, проблем или перспектива на Църквата е светостта. Нищо друго. Всяка друга дискусия е отвъд това.

– Вижте, всичко, което Църквата прави, е много важно – социалната и благотворителната дейност –  всичко това е добре, че го правим. Но Църквата не спасява с това, което прави, а с това, което е. Светостта е това, което Църквата може да даде – Божията благодат, благодатта и общуването със светците, това е изключително важно. Ще дам чинията си с храна, защото другият е мой брат и не мога да го гледам как гладува и страда и ще го облека. Той е Сам Бог, Христос*. Ще го направя това. Но то няма да е откъснато от общото, защото това, което му давам чрез молитвата, е много съществено, въпреки че дори ние самите, които сме в Църквата, често не вярваме в силата на молитвата. Вярваме твърде много в словото, в аргументите и т.н., но когато други хора в Църквата отиват на срещна със стареца, той нищо не им казва, освен едно: ако не ви е достатъчно моето присъствие, словата ми ли ще ви докоснат?Това, което съм, което излъчвам,  това е единствената проповед, която имаме. Единствената проповед е начинът, по който живеем.

И  единствената педагогика.

– Това е – как живеем и постъпваме от най-простото до най-сложното нещо. Затова светостта в Църквата е много важна за нас.


 

* Отец Харалампос има предвид, че когато даваме помощ на един човек, трябва да го правим така, сякаш пред нас стои Самия Христос. Такива са думите от Евангелието: „…истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:40). Бел. ред.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: