Основата на познанието*

Божията слава е живият човек[1] (Св. Ириней Лионски)

Разумът е призван към възрастване, към действие, а не за сън и смърт[2] (отец Георги Флоровски)

В контекста на темата за религията и науката, считаме за важно да се вгледаме по-дълбоко в православната антропология, за да съзрем положителния възглед на Православието за човека като богообразно същество и за неговите способности в контекста на тази богообразност, от които е обусловено развитието на човешката мисъл, и в крайна сметка на науката. Не можем да говорим за наука, без да говорим за познание, но и не можем да говорим за познание, без да говорим за неговия източник – Бога. От православно-богословска гледна точка ние познаваме, защото Божията воля е да познаваме. Тази се изразява както в ролята и мястото на човека в творението, така и в особеностите, които той притежава.

Човекът заема централна роля в Божествения творчески план. Той е замислен като най-висшето Божие творение, той е дивно устроен (срв. Пс. 138:14) и ако по някакъв начин в момента не изпълнява адекватно тази си роля, то е защото се е отдалечил от Бога. За да изрази истината за славата, с която е надарен човекът от Бога, Писанието използва понятията „образ и подобие”. Образът може да се опише като онова, което Бог е заложил в човека, а подобието е семето, което израства, онова, което е поставено като задача пред него[3]. Според митрополит Калистос Уеър: „Образът е онова, което човек притежава отначало и което му дава възможност преди всичко да поеме по духовния път; подобието е онова, което той се надява да достигне в края на своето пътуване“[4]. Така, докато се изобрази Иисус Христос в нас (срв. Гал. 4:19), тоест „образът“ се уподоби на „първообраза“. Неслучайно в светоотеческото предание богоподобието се свързва с обожението, което представлява едно непрестанно израстване в Бога.

В първа глава на книга Битие Божията воля да сътвори човека е предадена така: „Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие“ (Бит. 1:26) но след това пише: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по образ Божи го сътвори“ (Бит. 1:27). Това се обяснява с идеята, че подобието е поставена задача пред човека, която той трябва да осъществи, а образът е основата, способностите, дадени за тази цел от Бога. Според някои св. отци Божият образ се отнася само към духовната част от човека, но повечето твърдят, че целият човек е по Божий образ. Образът е основа на интелектуалния и духовния живот[5]. Той е като Божествен печат у човека, който полага сродство между Бога и човека[6]. Съществуват различни обяснения в какви особености на човека се състои Божият образ, но обичайно изтъкваните са естественият закон (съвестта), вложен в човека, разумността, свободната воля, стремежът да търси Бога[7]. Според Свещеното Писание само човека е създаден по Божи образ. Само той притежава истинска свобода и разумност и е личност в пълния смисъл на думата. Ето защо човекът, а не кравата или насекомите, би могъл да вярва в Бога и да твори култура, както и да се занимава с наука. По думите на еволюционния биолог Кенет Милър (в чиято мисъл липсва разграничение между образ и подобие), чрез Бит. 1:26 „ни е дадено уверение от Бога, че нашите усилия да разберем природата са действителни, защото нашите сърца и умове са оформени по Божие подобие”[8]. Богообразността на човека е въобще основа на всяка човешка способност и дело. От богообразните характеристики на Божия образ у нас, най-голямо значение за темата имат свободната воля и разумността, които са пряко свързани едно с друго.

Бог е свободен и човекът като богообразно същество също е свободен в своите действия[9]. Това, което различава човека от животните е „самосъзнанието, гласът на съвестта, властта на свободния избор, способността да се взимат морални решения“[10]. Свободата на човека прави възможни изборите, които прави, да бъдат наистина добри. Така, св. Григорий Богослов казва, че „Бог почел човека с това, че му е дарил свобода, та доброто да принадлежи на онзи, който го избира, не по-малко, отколкото на Този, Който е вложил семената му в [човешката] природа“[11]. В тази мисъл на светеца се вижда Божието желание човекът да бъде дарен с такива особености, каквито притежава самият Бог. Това е продиктувано от стремежа към доброто, защото то има стойност само когато е осъществено в условията на свобода. Познанието на истината (олицетворена от Христос – срв. Йоан 14:6) води до истинска свобода (срв. Йоан 8:32). Тази свобода обаче се осъществява в доброволно съ-причастие на Бога, а не в каквато и да било принуда. Защото насилственото „добро“ не е добро, а зло. Човекът е онзи тежък камък, който се пита дали Бог може да създаде, но да не може да повдигне[12], защото „Бог може всичко с изключение на едно: да принуди човека да Го обича“ (Павел Евдокимов). Затова и дори спасението в Христос се осъществява в единение между благодатта и свободната човешка воля. Последната насочва към това, че за собствения си живот е отговорен преди всичко самият човек, а не безличните понятия съдба, късмет, случайност. Така свободата се явява основно понятие в християнската антропология и в нея човекът може да реализира своята личност и потенциал, може да тръгне в посоката, която желае, да върши заниманието, което представлява ценност за него.

Свободата e и тясно свързана с разума, защото съзнателен избор може да се осъществява само от онзи, който притежава разум. Именно защото свободната воля е израз на разумността, само човекът притежава свободна воля. Св. Йоан Дамаскин, говорейки за животните като за неразумни създания, изтъква, че те не притежават реална свобода, защото са ръководени не от разума, а от природата[13]. За разлика от тях, човекът чрез разума владее над природата си и заради него може да бъде упрекван или похвален за изборите, които върши[14]. Разумността е заложена във всички хора[15], но от тях зависи дали ще я проявят, дали ще превърнат в богоподобие този потенциал. Основата на тази разумност е Бог, Който като върховният Разум и негов извор, е дарил човеците с богообразни черти[16]. Такава черта е разумът и „изразът по образ означава разумен и надарен със свободна воля“[17] (св. Йоан Дамаскин). От живата природа разумността е черта единствено на човека[18] и думата „човек“ означава същество, което притежава разум[19]. Св. Максим Изповедник определя разумността като благо[20], а според св. Юстин Попович разумът е Божествен дар за човека[21]. Разумът има отношение и към познаниено на Бога и на духовната действителност. Според св. Йоан Дамаскин това познание се осъществява „посредством разума – разсъждавайки, съставяйки си понятия и съждения за всяко нещо, стремейки се към добродетелите и обичайки това, което представлява върха на добродетелите – благочестието“[22]. Неверието в Бога, характерно за нашия век, е проява на неразумност, то е лишаване от способността ни да бъдем разумни. Затова и Писанието нарича неразумен невярващия: „Неразумният каза в сърцето си: „Няма Бог.“ (Пс. 52:2 НП).

Грехопадението, което на практика е отдалечаване на човека от извора на живота, от самия Живот, т.е. от Бога, води до помръкване, но не до изчезване на Божия образ у човека[23]. Все пак човешкото естество се поврежда, нарушава се първоначалната хармония. Поуката от библейския разказ за сътворението не е, че е осъден стремежът към познание, а че основата на грехопадението се състои в поставянето отстрана на човека за център на неговия живот не Бога, а него самия[24]. Само в общение с Бога човекът може да възстанови, а и да надгради (защото християнският живот не е статичен, а динамичен) повредения Божий образ и да изпълни предназначението на живота си. Това възстановяване, за което става дума, не е онова всеобщо възстановяване (или апокатастасис), за което говори Ориген († ок. 253), а изцеляването на повредата в нашата природа. Това изцеление става чрез Божията благодат в тайнствата. В тях и чрез тях човек става храм на Духа (срв. 2 Кор. 6:16). Чрез тайнството Кръщение в човека се възстановява помръкналия Божий образ, чрез Миропомазването му се дават благодатни сили за живот с Бога, а чрез Евхаристията получава „маята на нетлението“[25].

Трудно може да се отрече, че съвременната наука се развива в християнска среда. А един от обуславящите фактори е именно ценността, която Християнството отдава на човешката разумност знание. Очевидно, от казаното дотук, че Християнството не призовава човека да се откаже от разума си, заради вярата в Бога. Напротив, Християнството не само, че отдава високо значение на разума, но и счита, че той трябва да се развива, да се богоуподобява, и то в условията на свобода, която е дар Божий. Развиването на подобието означава стремеж за реализиране на пълнотата на човека в Бога, развиване в Бога на разумността, свободата, любовта, на които средоточието е Бог. Не вярата в Бога, а неверието в Него е отказ от разума.

Автор: Атанас Ваташки


* Преработен вариант на магистърската ми теза, озаглавена „Вярата и науката – противопоставяне или синергия“.

[1] Цит. по Уеър, К. Православният път, с. 65.

[2] Флоровски, Георги. Философия и богословие. София, 2012, с. 214.

[3] Срв. Петев, И. Богопознанието според светите отци кападокийци… с. 184.

[4] Уеър, К. Православният път, с. 66.

[5] Вж. Евдокимов, П. Православието, с. 120.

[6] Срв. Лоски, В. Очерк върху мистическото богословие… с. 125.

[7] Срв. напр. Марковски, Иван. Библейският разказ за творението (Бит. 1 до 2 гл., 3 ст.). София, 1924, с. 76.

[8] Miller, Kenneth. Finding Darwin’s God : A scientist’s search for common ground between God and evolution. New York, 2007, p. 275.

[9] Св. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, II, 7.

[10] Уеър, К. Тайнството на човешката личност. София, 2002. В: Тайнството на човешката личност, с. 20.

[11] Цит. по: Евдокимов, П. Православието, с. 98.

[12] Вж. Оливие Клеман: Човекът е онзи камък, който Бог не може да повдигне: http://www.pravoslavie.bg

[13] Да се опитаме да го обясним на съвременен език – от вродените си инстинкти

[14] Срв. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра, II, 22, 27.

[15] Срв. Св. Василий Велики. Шестоднев. IV, 5; VII, 5.

[16] Срв. св. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра I, 8. Също така според св. Василий „Ние сме сътворени по образа на Създателя, притежаваме разум и слово, които съставляват съвършенството на нашата природа” (цит. по Алфеев, И. Тайнството на вярата, с. 91).

[17] Св. Йоан Дамаскин. Пак там, II, 12.

[18] Срв. св. Василий Велики. Шестоднев, VII, 4; IX, 3, 4.

[19] Срв. св. Василий Велики. Пак там, IV, 5.

[20] Срв. св. Максим Изповедник. Мистагогия, с. 152.

[21] Срв. св. Юстин Попович. Беседа на Преображение Господне: www.pravoslavie.bg/Беседа/Беседа-на-Преображение-Господне/

[22] Св. Йоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра, II, 12.

[23] Говорейки за грехопадналия човек св. Йоан Дамаскин пише: „Образ съм на Твоята неизказана слава, макар и да нося язвите на прегре­шенията“.

[24] Срв. Пено, Здравко. Основи на православната вяра. Катихизис. В. Търново, 2009, с. 91.

[25] Евдокимов, П. Православието, с. 123.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: