Основата на познанието

„Божията слава е живият човек“[1] (св. Ириней Лионски)

„Разумът е призван към възрастване, към действие, а не за сън и смърт“^[2] (отец Георги Флоровски)

В контекста на темата за религията и науката е важно да се вгледаме по-дълбоко в православната антропология, за да съзрем положителния ѝ възглед за човека като богообразно същество и за неговите способности, от които е обусловено развитието на човешката мисъл и в крайна сметка на науката. Не може да се говори за наука, ако се пренебрегне темата за познанието, но и не може пълноценно да става дума за познанието, без да се посочи неговият източник – Бога. Хората познават, защото Божията воля е да бъдат създадени с възможност да познават.

Човекът заема централна роля в Божествения творчески план. Той е замислен като най-висшето Божие творение и е дивно устроен (срв. Пс. 138:14). Ако по някакъв начин в момента не изпълнява адекватно тази си роля, то е защото се е отдалечил от Бога.

За да изрази истината за славата, с която е надарен човекът, Свещеното Писание използва понятията образ и подобие, които са в тясна връзка помежду си. Образът може да се опише като това, което Бог е заложил в човека, а подобието е семето, което израства, вследствие на непрестанното уподобяване на Бога[3]. Според митрополит Калистос Уеър: „Образът е онова, което човек притежава отначало и което му дава възможност преди всичко да поеме по духовния път; подобието е онова, което той се надява да достигне в края на своето пътуване“[4]. Така, докато се изобрази Иисус Христос в нас (срв. Гал. 4:19), тоест „образът“ се уподоби на „първообраза“.

В първа глава на книга Битие Бог казва: „да сътворим човек по Наш образ, (и) и по Наше подобие“ (Бит. 1:26) но след това пише: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори“ (Бит. 1:27). Това се обяснява с идеята, че подобието е поставена задача пред човека, която той трябва да осъществи, а образът е основата, способностите, дадени за тази цел от Бога.

Образът е основа на интелектуалния и духовния живот^[5]. Той е като Божествен печат, който свързва човека с Бога^[6]. Съществуват различни обяснения в какви особености на човека се състои Божият образ, но обичайно изтъкваните са естественият закон (съвестта), вложен в човека, разумността, свободната воля, стремежът да търси Бога[7].

Според Свещеното Писание само човекът е създаден по Божи образ. Само той притежава истинска свобода и разумност и е личност в пълния смисъл на думата. Ето защо човекът, а не кравата или насекомите, би могъл да вярва в Бога и да твори култура, както и да се занимава с наука. По думите на биолога еволюционист Кенет Милър (в чиято мисъл липсва разграничение между образ и подобие), чрез Бит. 1:26 „ни е дадено уверение, че нашите усилия да разберем природата са действителни, защото нашите сърца и умове са оформени по Божие подобие”[8].

Богообразността на човека е въобще основа на всяка негова способност и дело. От богообразните характеристики на Божия образ у хората най-голямо значение за темата имат свободната воля и разумността, които са пряко свързани една с друга.

Бог е свободен и човекът като образ на Бога също е свободен в своите действия. Човекът се различава от животните главно чрез „самосъзнанието, гласът на съвестта, властта на свободния избор, способността да се взимат морални решения“^[9]. Свободата на човека прави възможни изборите, които прави, да бъдат наистина добри. Така св. Григорий Богослов казва: „Бог е почел човека с това, че му е дарил свобода, та доброто да принадлежи на онзи, който го избира, не по-малко, отколкото на Този, Който е вложил семената му в [човешката] природа“^[10].

В тази мисъл на светеца се вижда, че Бог желае човекът да бъде дарен с такива особености, каквито притежава Самият Творец. Човекът е дарен със свобода, защото доброто има стойност само когато е осъществено в условията на свобода. Познанието на истината (олицетворена от Христос – срв. Йоан 14:6) води до истинска свобода (срв. Йоан 8:32). Тази свобода обаче се осъществява в доброволно съпричастие на Бога, а не в каквато и да било принуда. Защото насилственото „добро“ не е наистина такова, а представлява зло. Човекът е онзи тежък камък, за който се задава въпроса дали Бог може да създаде, но да не може да повдигне^[11], защото „Бог може всичко с изключение на едно: да принуди човека да Го обича“ (Павел Евдокимов). Затова и спасението в Иисус Христос се осъществява в единение между благодатта и свободната човешка воля. Последната насочва към това, че за собствения си живот е отговорен преди всичко самият човек, а не безличните понятия съдба, късмет, случайност. Така свободата се явява основно понятие в християнската антропология, давайки възможност на човека да реализира своята личност и потенциал, да тръгне в посоката, която желае, да върши заниманието, което представлява ценност за него.

Свободата e тясно свързана и с разума, защото съзнателен избор може да се осъществява само от този, който притежава разум. Именно защото свободната воля е израз на разумността, само човекът притежава свободна воля. Св. Йоан Дамаскин, говорейки за животните като за неразумни създания, изтъква, че те не притежават реална свобода, защото са ръководени не от разума, а от природата (което на съвременен език може да се обясни като „от вродените им инстинкти“). За разлика от тях човекът чрез разума владее над природата си и заради него може да бъде упрекван или похвален за изборите, които върши^[12].

Разумността е заложена във всички хора от Бога[13], но от тях зависи дали ще я проявят, дали ще превърнат в богоподобие този потенциал. Основата на тази разумност е Бог, Който като върховният Разум и негов извор, е дарил човеците с богообразни черти[14]. Такава черта е разумът и „изразът по образ означава разумен и надарен със свободна воля“[15] (св. Йоан Дамаскин). От живата природа разумността е черта единствено на човека и думата „човек“ означава същество, което притежава разум[16]. Св. Максим Изповедник определя разумността като благо^[17], а за св. Юстин Попович († 1979) разумът е Божествен дар за човека[18].

Разумът има отношение и към познанието на Бога и на духовната действителност. Според св. Йоан Дамаскин „Човекът се докосва до безтелесните и духовни същества посредством разума – разсъждавайки, съставяйки си понятия и съждения за всяко нещо, стремейки се към добродетелите и обичайки това, което представлява върха на добродетелите – благочестието“[19].

Неверието в Бога, характерно за нашия век, е проява на неразумност, то е лишаване от способността да бъдем разумни. Затова и Писанието нарича неразумен невярващия: „Неразумният каза в сърцето си: „Няма Бог.“ (Пс. 52:2 НП)[20].

Грехопадението, което на практика е отдалечаване на човека от извора на живота, от самия Живот, т.е. от Бога, води до повреждане на човешката природа, до потъмняване, но не и до изтриване на Божия образ у човека[21]. Поуката от библейския разказ за грехопадението не е, че е осъден стремежът към познание, а че основата на греха на Адам се състои в това, че поставя в центъра на своя живот не Бога, а самия себе си[22].

Само в общение с Бога човекът може да възстанови, а и да надгради (защото християнският живот не е статичен, а динамичен) повредения Божий образ и да изпълни предназначението на живота си. Това възстановяване, за което става дума, не е онова всеобщо възстановяване (или апокатастасис), за което говори Ориген († ок. 253), а изцеляването на повредата в нашата природа. Чрез вяра в Бога и прибягване до тайнствата човек може да стане храм на Духа (срв. 2 Кор. 6:16). Чрез тайнството Кръщение в човека се възстановява помръкналия Божий образ, чрез Миропомазването му се дават благодатни сили за живот с Бога, а чрез Евхаристията получава маята на нетлението^[23].

От казаното дотук е очевидно, че християнството не призовава човека да се откаже от разума си, заради вярата в Бога. Напротив, християнството не само, че отдава високо значение на разума, но и счита, че той трябва да се развива, да се богоуподобява, и то в условията на свобода, която е дар Божий. Развиването на подобието означава стремеж към пълноценно реализиране на човека в Бога, развиване в Бога на разумността, свободата, любовта, на които средоточието е Бог. Не вярата в Бога, а неверието в Него е отказ от разума.

Трудно може да се отрече, че съвременната наука се развива в християнска среда. А един от обуславящите фактори е именно ценността, която християнството отдава на човешката разумност.

Автор: Атанас Ваташки. Из книгата „Религия и наука – противопоставяне или единение“

Книгата може да бъде прочетена и свалена безплатно оттук

---

[1] Цит. по Уеър, К. Православният път… с. 65.

[2] Флоровски, Георги. Философия и богословие. С., 2012, с. 214.

[3] Срв. Петев, И. Богопознанието според светите отци кападокийци… с. 184.

[4] Уеър, К. Православният път… с. 66.

[5] Срв. Евдокимов, П. Православието… с. 120.

[6] Срв. Лоски, В. Очерк върху мистическото богословие… с. 125.

[7] Срв. напр. Марковски, Иван. Библейският разказ за творението (Бит. 1 до 2 гл., 3 ст.). С., 1924, с. 76.

[8] Miller, Kenneth. Finding Darwin’s God: A Scientist’s Search for Common Ground Between God and Evolution. New York, 2007, p. 275.

[9] Уеър, К. Тайнството на човешката личност, с. 20. В: Тайнството на човешката личност. С., 2002.

[10] Цит. по: Евдокимов, П. Православието… с. 98.

[11] Срв. Оливие Клеман: Човекът е онзи камък, който Бог не може да повдигне: http://www.pravoslavie.bg

[12] Срв. Преп. Йоан Дамаскин. Точно изложение на… II, 27.

[13] Срв. Св. Василий Велики. Шестоднев… IV, 5; VII, 5; Св. Григорий Богослов. За богословието второ… 16.

[14] Срв. Преп. Йоан Дамаскин, Точно изложение на… I, 8. И както казва св. Василий „Ние сме сътворени по образа на Създателя, притежаваме разум и слово, които съставляват съвършенството на нашата природа” (цит. по Алфеев, И. Тайнството на вярата… с. 91).

[15] Преп. Йоан Дамаскин. Точно изложение на… II, 12.

[16] Срв. Св. Василий Велики. Шестоднев… IV, 5; VII, 4; IX, 4.

[17] Срв. Св. Максим Изповедник. Мистагогия… с. 152.

[18] Срв. Св. Юстин Попович. Беседа на Преображение Господне: www.pravoslavie.bg/Беседа/Беседа-на-Преображение-Господне/

[19] Преп. Йоан Дамаскин. Точно изложение на… II, 12.

[20] Псаломите, посочени по НП, са по номерацията в Синодален превод – бел. А.В.

[21] Относно грехопадналия човек, църковното богослужение прогласява: „образ съм на неизказаната Твоя слава, макар и да нося раните на моите прегре­шения“.

[22] Срв. Пено, Здравко. Основи на православната вяра. Катихизис. В. Търново, 2009, с. 91.

[23] Срв. Евдокимов, П. Православието… с. 123.