Надеждата на християнина не е в неговото „аз“, а в неговия Бог

Автор: отец Харалампос Пападопулос

Сайтът „Задругата” ще представи на книжния пазар две издания на отец Харалампос Пападопулос – „Всичко е път” и „Всеки край е едно начало”. Те са първите в България, които представят пастирската дейност на отец Харалампос и словото му, обърнато предимно към младите хора и проблемите на съвременните християни. В тази публикация ви представяме части от „Всеки край е едно начало“.

Светостта е…

Светостта е дълбока чувствителност. Дълбок творчески (ποιητικός =поетичен) поглед, който може да преобрази всичко в душевно докосване. Светецът е творец и чувствителен човек. „За да стане някой християнин, трябва да има творческа душа, трябва да стане творец. Христос не иска груби души до Себе Си” (св. Порфирий).

Светецът обича дори това, което не заслужава любов, т.е. този, когото всички презират с голяма радост, светостта го прибира, прегръща, целува страстно – докато го изцели.

Светостта преобразява опустошеното. Съединява разделеното. Може да издържа на повече рани и разрушения. Гледа там, където никой друг не гледа. Не дели нещата на добри и лоши. Не им поставя табели. Не категоризира живота на по-висш и по-нисш. Не разделя, не дели, не откъсва, а обединява, съединява, укрепва невъзможното – да се случи, и мечтата – да се осъществи.

Светостта е дълбока поезия, която настройва вселената към стиховете на нейния Създател. Тя е Самият Христос, Който чрез светеца ни говори отново за любовта; чрез погледа на светеца праща Своя нежен поглед върху всички изморени. Върху неуспелите и унижените в битките на живота. Тя е огромна прегръдка, в която всички си отдъхват.

Светостта е копринено усещане за живота. Чувствителност, която съживява повторно в нас погледа към рая. Когато всичко е било удивление и възхищение. Когато нищо не ни е било тежко– само по себе си или бидейки повтаряно. Светостта ни показва отново забравеното дете в нас, изумлението пред тайната на живота.

Светостта не е съвършенство, а приемане на собствената ни незначителност. Не е успех, а дар. Не е постижение, а дарование. Не е сила, а кеносис и понизяване. Светостта е смирение и доброволно оттегляне от светлините на лъжливото, временното и суетното.

Светци стават не безгрешните, а онези, които са издържали да видят своите грехове. Да ги докоснат, без да се страхуват, че ще се омърсят и ще се развали техният образ. Този, който е видял греховете си, стои по-горе от онзи, който възкресява мъртви, казва св. Исаак Сириец.

Светецът не знае, че е свят. Ако го знаеше, просто нямаше да бъде свят. Както невинният не знае своята невинност. Нещо повече – не я брани. Невинност, която се брани, е „благороден” нарцисизъм. Единственото, което светецът знае, е мощното присъствие на Христос в него. Той чувства вътрешно приемане от Бога. Една прегръдка, която не го съди, а само го покрива от мраза на този свят.

Светецът единствено обича. Защото сам е почувствал Божията любов. Знае какво са страстите и страданието. Знае какво означава екзистенциален крах, грях, грешка и падение, защото не се е родил свят, нито съвършен, нито със специални привилегии. Той е пострадал, паднал, изпатил си е и се е поучил. Така той разбира и нас, съчувства ни и никога не ни съди. Единствено ни обича. Навсякъде и винаги.

Светецът не те отхвърля. Приема те напълно, различавайки постъпката от личността. Порицава постъпката, но никога човешката личност. Нея я разбира и й състрадава не нравствено, а онтологично. Знае, че това е човекът – уплашен, изгубен и паднал. Изразявайки духа на Христос, той прощава не една постъпка, а на целия човек. Както Христос е правил. Не спасява просто човека от греховете му, а преобразява цялата негова природа.

Светостта е прозорец, за да могат тези, които искат и желаят, да видят царството Божие.

Не декларираш, че си свят, а се вижда, ако си такъв

Уморихме сме от мнимостта. От онези, които се самоизтъкват, макар и „смирено”. От онези, зад чиято усмивка се крият зъби, наточени за осъждане и „свещени” битки.

От всички онези, които използват Църквата, за да формират някакъв духовен профил, за да си подсигурят усещането за сила, което не са намерили в света. От онези, които се опитаха да покрият своята агресивност с одеждата на зилота и православния „борец”. Помисляли ли сте, че много пъти правим точно това, което казва св. Йоан Лествичник – че „обличаме своите пороци в добродетели”? Защото, когато агресивността влезе в религията, тя се нарича „божествена ревност”, а когато е по стадионите и тротоарите– хулиганство. Така утвърждаваш своята страст и оправдаваш своя патологичен нарцисизъм.

Трябва да почувстваме и да разберем, че в Църквата не се спасява силният, съвършеният, успелият, този, който всичко е постигнал, който е победил, който се е издигнал, а този, който се е смирил, изпитал е болка, трудности, терзание, бил е ранен, и е възкръснал в любовта.

Църквата принадлежи на смирените от този свят, на тези, които не търсят властта и силата. Принадлежи на екзистенциално ранените, душевно дрипавите, на онези, които са „облизали пода” на своята лична самота и страдание и са почувствали цялостното оголване на своето битие.

Изморихме се и много пъти се наведохме, плакахме и скърбяхме за едно изкривяване и изопачаване на църковния етос и на християнското разбиране, което се държи за външната обвивка на традицията и губи с екзистенциално оглушителен звук същността на християнския живот. За едно страшно блудстване с думите, понятията и съществените черти на православния християнски етос.

От всички онези, които маскират своите страсти и пороци като добродетели. Които живеят живота си  в Христос с цел и прицел, без любов, обич и свобода, очаквайки винаги да вземат нещо, да спечелят, да имат лична изгода. От онова незряло и егоцентрично чувство, че винаги някой ти е длъжен; че винаги другият ти е задължен. И никога ти. Винаги някой друг, който навярно няма и име. Ей така, за да обслужва нашата нужда, без да има връзка с нас.

Християнското сърце не отброява какво дава и какво взема, а обича, без да очаква. Християнската душа не се чувства себеоправдана и нарцистично съвършена в замайването от своята добродетел и религиозното си оправдание. Християнинът не е оправдан, а любящо спасен. Неговото спасение е плод на любов, а не на постижения. Усещане и опит, че Някой го обича силно, ако ще да е на своя хал, ако ще да е безсилен, грозен, изтерзан и неуспял. Надеждата на християнина не е в неговото „аз“, а в неговия Бог. Както казва архим. Варнава Янку: „Единствената ти добродетел е Божията любов”.

Раят не е завоевание, а дар. Той е плод от връзка, а не постигане на добри и високи религиозни резултати. Не се спасявам, понеже направих нещо важно, а понеже обикнах Някого и Някой ме обикна. Спасява ме любовта, а не моите религиозни успехи. Ако правя нещо, ако се подвизавам, това е така, защото искам да обикна Бога. Не да Го завоювам, а да Го закопнея. Този копнеж ще ме съди. Тази жажда и глад ще определят моето вечно насищане.

Колкото и да заявяваш, че си духовен човек, няма да станеш такъв, ако радостта и мирът не залеят твоята вътрешност.

Може да постим колкото пости искаме, да правим колкото бдения и молитви искаме, може да имаме за старец най-известния духовник в Православието, може да си направим колкото снимки искаме със старци и преподобни – но благодатта няма да дойде, когато и както ние искаме. Категорично няма да дойде, доколкото под предлог на духовност градим образа на своя себеидол, своя егоистичен религиозен профил. И всичко това – с цел нашите религиозни успехи и завоевания. Ей така, за да почувстваме, че сме постигнали нещо и че най-накрая сме някои.

Благодатта не може да бъде изнудена или откупена, тя се дарява и излива любящо върху смирените, незабележимите, ранените и любящо обърнатите към Бога. Върху онези, които са се съблекли и разоръжили от всички илюзии на света, от всички сили и власти, от всички идоли, дори от собственото си „аз“.

Затова, ако си духовен човек, не го декларираш, не крещиш, за да убедиш другите в това. Ако си такъв, ако Божият Дух живее в теб и Христос крепи твоето съществуване, това ще стане явно за всички, без ти да говориш. Без думи и декларации. То е като ароматът, който не прави нещо. Не говори, но ухае невероятно и никой не може да го подмине, без да му се удиви. Това е опит, преживяване и усещане за Божието присъствие в нашия живот, което подбужда другите да кажат: „Да, наистина тук е Божието присъствие. Той е Божий човек” – не защото го казва и крещи, че е такъв, а защото ние го чувстваме и живеем. Това е преживяване, което превъзхожда думите, т.е. Бог, Който се явява в сърцата по неизказан начин.

Не губи време…

Ще ти го кажа просто и човешки, с моето духовно равнище, което е ниско и земно, защото се уморих от висши анализи.

Не очаквай животът да те попита дали и колко издържаш. Това никога няма да стане.

Не очаквай да се намерят съвършените условия, за да кажеш: „Ще живея!”. Живей днес и грабни възможностите, които Бог ти дава като белези на Своето присъствие.

Не очаквай да се създадат идеалните състояния, за да се засмееш. Винаги ще има едно „но”, което да вгорчава устата ти. Една причина да протестираш и да изпаднеш в меланхолия, за да осуетиш всичко и да спреш да се смееш. Не пилей радостта в лъжата за утре. То не съществува.

Не очаквай да намериш съвършения баща или майка, за да нямаш травми.

Не очаквай да намериш съвършения съпруг, защото просто никога няма да го намериш.

Не очаквай да създадеш съвършените деца, защото такива просто не съществуват.

Не очаквай да срещнеш съвършените приятели, защото дори ти не си такъв. Въобще не търси съвършенство в човешките неща. Един тварен и тленен човек не може да прави нещо повече от грешки. Това е и неговата красота – че докато не е съвършен, търси съвършенството.

Не очаквай да заработиш идеалната работа, защото просто ще останеш безработен. Не очаквай да ставаш всяка сутрин и да казваш: „Колко хубаво, че ще ходя на работа!”. Забрави. Всички хора имат моменти, в които им тежи, отегчават се, изморяват се и желаят нещо друго, нещо различно от онова, което рутината на всекидневието им налага.

Не очаквай да намериш съвършения дом, за да се насладиш на залеза. Погледни от прозореца и го виж. При нужда излез на терасата, но го виж, не отлагай.

Не очаквай да имаш съвършената компания, за да отидеш на разходка. Тръгни, макар и сам. По пътя ще срещнеш спътници.

Не очаквай да получиш всички отговори, за да секнат въпросите. Отговорите обикновено идват, когато престанем да питаме.

Не очаквай да видиш Бога като едно „същество”, което излиза от небесата, подобно на холивудски филм. Това просто никога няма да стане и ще загубиш възможността да Го срещнеш във всекидневието.

Не очаквай да намериш безгрешния и съвършен духовник, защото той не съществува. И там, където мислиш или са те убедили, че си го видял, бягай далеч, не ти е нужен. Това е психологическа „патерица”. Съвършенството принадлежи само на Бога.

Въобще в този живот не съществуват съвършени състояния, съвършени условия, съвършени лица. Тези неща – след края на тукашното представление.

Оттук нататък какво да направя? Можем просто и без насилие да се помирим с нашето безсилие и несъвършенство. С моето и с това на другия, на хората, които ни заобикалят.

Живея, както мога и колкото мога, със славословие и благодарение. Много ясно разбирам, че не мога да имам или да направя всичко. Никой не може да бъде идеален. Дори светците имат своите „лоши дни”. И това е знак за тварността и променливостта на този свят. Това, което е нужно, е да не се разочароваме в тези трудни моменти и състояния. Да не се самобичуваме и да не губим хладнокръвието си. Нито да бързаме и да искаме да изчезне и да се заличи „злото”, което ни е споходило. Бидейки помирен с реалността на живота и свързан с Бога, започвам бавно, спокойно и без вътрешно насилване да правя това, което мога, и да издържам във всеки един случай. Свалям наметалото на супергероя и оставям зад себе си неврозата на перфекционизма. Живея със своите грешки и точности, недостатъци и празноти, които конституират моя живот. И както казва Маро Вамвунаки: „Грешката не е право, тя е задължение! Трябва да живеем…”.