Заповедта за любов към враговете е заповед за съвършенството

Публикуваме втора част от беседата на архимандрит Захария (Захару), проведена в гр. Казанлък при посещението му в България през 2008 г.

Към първа част

– Човек получава благодат от Бога, но понякога я губи. Трябва ли да се примирим с това, че не можем да получим повторно благодатта?

– Бог не дава благодатта Си повторно на онези, за които вижда, че са затворили сърцата си за Него. Някои хора губят благодатта поради своята слабост, но с покаяние те могат да я придобият отново.

– Нужно ли е преди св. Причастие да се готвим със специален допълнителен пост, или е достатъчно ако спазваме определените от Църквата четири поста в годината, както и постите в сряда и петък?

И вторият ми въпрос е: Ап. Павел казва, че жените не бива да влизат в църквата с непокрита глава и ако днес ние не правим така, вършим ли грях?

– Не е важно дали имаме кърпа на главата, или не. Това, което е важно, е молитвено да стоим пред Бога със смирение и по начин, който не е предизвикателен за другите. Ако св. апостол Павел е спрял хората да говорят на езици, за да не предизвикват другите и да не отнемат пространството на всички свои събратя, т.е. той е преустановил един дар на Светия Дух, колко по-внимателни трябва да бъдем ние, за да не бъдем предизвикателство за другите и да не отвличаме вниманието им, което те трябва да отдават на Бога.

Когато сме в църква, не бива да забравяме, че стоим в присъствието на великия Цар. Ако имаме това съзнание, че стоим в присъствието на великия Цар, тогава всички наши движения, цялото ни поведение ще бъде изпълнено със силен трепет и благоговение. Това е, което се очаква от хората, които искат да се покланят на Бога „с дух и истина”[1]. И така, не е толкова важен външният вид, а нагласата на сърцето, с която стоим пред Бога. Ние не трябва да правим нищо, което да е предизвикателно за другите – нито чрез небрежно поведение по време на богослужението, нито чрез някакви пресилени външни движения. Трбялва да се държим по такъв начин, че да се съобразяваме с присъствието на другите в църквата.

По въпроса за поста, всичко е съвсем ясно. Пез вековете Ц;ърквата е оперделила дадени периоди на пост, а именно: пост перди Рождество Христово, Великия пост преди Пасха, Петровия пост преди празника на светите апостоли и Богородичния пост преди Успение Богородично, както и пост през цялата година в сряда и петък. Човек, който спазва времето за пост, определено от Църквата, не се нуждае от допълнителен пост преди св. Причастие. Но много полезно като част от подготовката за св. Причастие е да спазваме пост непосредствено преди самото причастяване [2] . Как трябва да правим това, се определя от нашия духовник, той определя това според своята духовна преценка, тъй като знае нашите възможности, нужди и сили, както и условията, в които живеем. Добре е да искаме съвет от нашите свещеници, а не сами да определяме правилото на своя живот.

– В живота, в мислите ,чувствата, желанията, в молитвите си към Бога казваме: „Да бъде Твоята воля.” На практика обаче често става така, че вършим своята собствена воля. По горчивите последици разбираме, че сме постъпили така. Правим това, независимо че сме в Църквата, че редовно се причастяваме. Как да се научим да чуваме по-ясно Божия глас в молитвите си и да насочваме живота си според Неговата воля? 

– Това е много голям въпрос. Това е програмата на целия ни живот. Това означава да бъдеш ученик на Христос, защото един е нашият Учител, Христос[3]. Затова ние постоянно се стремим да се доближим до Него и да усвоим Неговия Дух в своя живот. В началото, разбира се, ние сме вътрешно разделени: една част от нас желае Бога, а другата ни тегли назад. Но тази част, която желае Бога, трябва да нараства и да погълне отрицателната част.  Съвършенството ни е показано в Личността на нашия Бог Иисус Христос. Неговата човешка воля изцяло и свободно се е подчинила на Божествената воля. Затова Той е съвършен във всички Свои пътища. И това, което се изисква от нас, е също да съгласуваме волята си с духа на Неговите заповеди. Това е „търсеното” в нашия живот. Когато достигнем това, означава, че сме постигнали съвършенството – онова съвършенство, към което Бог ни е призвал още „отпреди свят да създаде”.

– Всеки човек ли има съвест, дори и наемният сериен убиец? 

– Мисля, че всеки човек има съвест. Съвестта е отражение на Бога в душата на човека, защото всички сме сътворени „по образ и подобие на Бога”. Съвестта ни обаче става все по-развита, ако постоянно спазваме словото на Христос и следваме Неговите заповеди. Ние живеем на различни равнища по отношение на съвестта. Затова Църквата е установила едно правило за всички ни с молитвата, която казваме сутрин, вечер и нощем: „Сподоби ни, Господи, през тоя ден, през тая вечер, през тая нощ да се запазим от грях.” Това е програмата, която е поставена пред нас. Чрез борбата с греха ние усъвършенстваме своята съвест така, че тя винаги да отразява Божията воля.

– Как молитвата от външна става вътрешна, от умствена – сърдечна, и коя може да бъде опорната точка на един мирянин при осъществяването на този преход? Достъпна ли е за миряните непрестанната молитва?

– Без дара на благодатта никой не може да получи сърдечната молитва. Без благодатта умът не може да влезе и да се съедини със сърцето и оттам да призовава Името Христово. Ние копнеем за това съединяване и се молим за него. И когато Бог види, че сме достатъчно смирени, за да опазим този дар, е възможно Той и да ни го даде. Трябва да кажем също, че дарът на сърдечната молитва съответства на степента на чистота на нашия живот. Ние трябва да бъдем изключително чисти, за да получим молитвата на сърцето, защото когато имаме сърдечна молитва, това означава, че Сам Христос се моли в сърцето ни. С други думи, Царят на царете е издигнал Своя престол в сърцето ни, а където е Царят, там е и Неговото Царство. Но както се казва в книга Откровение, „нищо нечисто няма да влезе в Неговото Царство”[4]. Ето защо, ако искаме да получим дара на сърдечната молитва, трябва да се стремим да постигнем чистота и да „вършим свети дела” [5] всеки ден.

Има монаси, които се подвизават четиридесет, петдесет години и въпреки това не могат да получат дара на сърдечната молитва, а има други, които само след няколко седмици получават този дар, защото са имали „чист съсъд” и са били в състояние да приемат този дар. У св. Теофан Затворник, този велик йерарх, съм чел, че дори има хора, които са получили този дар в момента, в който са чули за този вид молитва. Това са били хора, които след много страдание в своя живот са очистили сърцето си. И така, ние се нуждаем от единодействието на два фактора: Божията благодат, която е чист дар, и чистотата на сърцето от страна на човека.

А сега втория въпрос, относно това дали непрестанната молитва е достъпна за миряните. Всъщност това не е истинският въпрос за мен, а въпросът е: дали изпълняваме двете големи заповеди, които Христос е дал на всички нас, както монаси, така и миряни. Св. Силуан, за когото ви говорих в началото на днешната беседа (по повод излизането на книгата за него на български език – нещо, което изключително ме радва), има в писанията си една глава,  „За молитвата”, в която казва, че молитвата сама се вселява в сърцето на човека според мярата на любовта, която той има към Бога.

Независимо дали сме монаси или миряни, основата на нашия живот в Бога е изпълняването на двете големи заповеди: да обичаме Бог с цялото си сърце и ближния си като живота си. Наистина по-рядко ще срещнем миряни, които имат този дар, отколкото монаси, защото монашеският живот е организиран по такъв начин, че създава условия за този тип подвиг. Но в моето служение като духовник и изповедник съм срещал миряни, които имат този дар. Това бяха хора с огромен копнеж по Бога и голямо себеотрицание. Най-поразителният пример сред тях бе една американка, която идваше в нашия манастир. Тя бе майка на тринадесет деца, но въпреки това имаше непрестанна сърдечна молитва. Всеки ден тя ставаше в четири часа и се молеше до седем. След това приготвяше съпруга и децата си да отидат на работа и съответно на училище, а после отново се отдаваше на молитвата, вършейки домашната си работа. Беше нещо прекрасно да гледаш тази жена с такова голямо семейство, която в същото време непрестанно пазеше ума си неразсеян. Познавах и други хора, които имаха този изключителен дар, а някои от тях бяха директори на фирми, работеха в офиси и въпреки това имаха дара на вътрешната молитва. Всички те обаче имаха определено време сутрин и вечер, един или два часа, което отдаваха на Бога в съсредоточена молитва, а след това останалото време през деня пазеха в себе си паметта за Бога според силите си.

Нека да обясня това положение малко по-подробно. Ако сме имали например жестоко скарване с някого, не непременно да стигнем до размяна на удари, а просто сериозна кавга, то целия ден след това постоянно си мислим само за това: „Трябваше да му кажа еди-какво си, трябваше да го смачкам еди-как си, трябваше да му дам да се разбере” и т.н. Целия ден живеем с последиците на това скарване. Същото е и с молитвата. Ако имаме един или два часа сутрин преди да започнем деня си, в който изливаме сърцето си пред Бога с целия си копнеж, тогава Бог ще рани сърцето ни с този копнеж и през целия ден няма да Го забравим. Божието действие ще бъде в сърцето ни. Имах един приятел, монах, който казваше: „Оня, който иска да се спаси, постоянно измисля „трикове”, за да бъде с Бога.”

– В Евангелието чрез притчата за добрия самарянин Господ дава отговор на въпроса: „Кой е моят ближен?”[6] В Евангелието обаче нямаме указание кой е нашият враг, а ето че от писанията на св. Силуан виждаме, че молитвата за враговете е изключително важна. Кои всъщност са нашите врагове? Например, ако сме в конфликт с някого, той враг ли ни е? 

– Да, наистина може да се случи така, че да имаме конфликт с някого. В Евангелието не се уточнява кои са враговете ни, защото всички сме врагове на Бога поради нашите грехове. Сам Господ ни повелява да обичаме враговете си[7], а това означава да обичаме човека, който е в грях. Да проявим снизхождение към него и да го обичаме. Светиите се молят както за греха на всеки отделен човек, така и за греховете на целия свят. И те са нашият пример. Свети Силуан казва, че „спасението на онзи, който няма любов към враговете, не е сигурно”, защото у такъв човек има гордост. А когато се стараем да придобием любов към враговете, така убиваме гордостта в себе си и отваряме цялото си сърце за Бога и за ближния.

Светата Литургия е събрание на врагове на Бога, защото всички сме грешни. А как се отнася Господ с нас? Той ни обича. Така и ние трябва да приемем в сърцето си всеки, който се е отклонил от пътя. Господ ни е дал заповед: „Когато отивате да принесете дара си на Бога, преди това трябва да се помирите с онзи, който ви е оскърбил, а тогава да принесете дара. Ако някой има нещо против вас, вървете и му поискайте прошка.”[8] Защото, ако не простим, благодатта на Светия Дух няма да дойде в нас. Господ не ни казва да поискаме прошка от онези, които ние сме обидили, защото от само себе си се разбира, че трябва да правим това. Той ни е заповядал да поискаме прошка от онези, които са обидили нас, защото с това бихме могли да ги трогнем и така сърцето им да се смекчи и да се обърне към Бога. По този начин ние ставаме съработници на Бога в делото на спасението на всеки човек.

Господ ни е заповядал още: „Ако някой те помоли да вървиш една миля с него, ти върви две.”[9] Тази заповед е неразбираема без предишната. Когато вършим послушание към някого, т.е. тръгнем с него по пътя, както ни е помолил, има вероятност да му помогнем да проумее Божията воля. Друга подобна заповед е: „Ако някой иска да ти вземе ризата, ти му дай и горната си дреха.”[10] Това наистина са тежки за нас положения. Но ние няма да можем да принесем добро на другите без себе отдаване и себененавист. Затова на хората от другите религии им е трудно да ни повярват, защото не виждат в нас любовта, която ни е заповядал Христос. А Той ни е заповядал именно такава любов – до себененавист. Товае пътят на Кръста. Семето, което пада в земята и умира, принася много плод. Така става и с нас, когато приемем Христовия Кръст.

Заповедта за любов към враговете е заповед за съвършенството.[11] 

Беседата е публикувана в книгата „Пътят към сърцето“ на архимандрит Захария, в която има и други беседи върху богословието на свети Силуан Атонски и старец Софроний Сахаров (изд. „Омофор“, 2009 г.)

---

 

[1] Иоан. 4:23.

[2]   Архим. Захария има предвид спазването на пост в деня преди приемането на св. Причастие.

[3]   Мат. 23:8.

[4]   Вж. Откр. 21:27

[5]   Вж. 2 Кор. 7:1.

[6]   Лук. 10:29.

[7]   Вж. Мат. 5:44.

[8]   Вж. Мат. 5:23-25.

[9]   Вж. Мат. 5:41.

[10] Вж. Мат. 5:40

[11] Вж. Мат. 5:44-48.