Лозето на Отца

Автор: прот. Александър Мен

Шумът край източните порти привлича любопитството на много граждани. Когато виждат  Човека, Който върви начело на процесията, пееща химни, те с учудване питат: „Кой е Този?”. Поклонниците с гордост отвръщат: „Това е Иисус, Пророкът от Назарет Галилейски…”

Йерархията се чувства напълно объркана. Не са очаквали такъв буен израз на народна любов. „Цял свят тръгна подире Му” – с тревога казват един на друг старейшините1. Изглежда всичките им усилия са отишли напразно. Засега не бива  да се предприемат никакви открити действия срещу Назарееца. Това би означавало сами да тласнат хората към бунт. За Пасха в Йерусалим се стичат стотици хиляди юдеи; в препълнения кипящ от хора град всяка погрешна стъпка може да доведе до взрив.

През това време Иисус преминава по празничните улици, слиза от ослето и влиза в учениците Си в оградения Храм. От Него очакват някакви необикновени думи и постъпки, но Той мълчаливо оглежда светилището като цар, който иска да провери владенията си, и с приближаването на нощта тръгва обратно за Витания.

Спътницине на Иисус навярно изпитват известно разочарование. Нищо не се случва, няма никакви значения. Но те се надяват, че след като приеме царски почести, Иисус ще прояви месианската Си власт и ще им открие по-нататъшните Си намерения.

В понеделник сутринта Христос отново идва в Храма. Но вместо да призовава привържениците на борба с езичниците, Той прави същото, което и преди три години – заповядва на търговците да напуснат пределите на Божия Дом. Продавачите и купувачите започват да се възмущават, а Иисус без да ги слуша, преобръща масите на менячите и пейките с птици, предназначени за продан. Той настоява да престанат да нарушават Закона, забраняващ да се пренася стока през двора в Храма2. Навярно болшинството от присъстващите на площада са одобрили такъв решителен натиск.

Това е първата проява на Месията, открито явил се на народа. Тя е обърната срещу унизяването на вярата и профанацията на култа. Нали много хора са мислели, че принасяйки жертва и давайки я на свещениците, можеш да се смяташ за очистен от греховете. Затова пазарът до олтара не ги смущавал.

Втората проява е изцелението на болните, необиколили Иисус от всички страни. Спасител на страдащите, Той идва да възвести новия живот, милосърдието на Отца…

Без да знаят как да постъпят, свещениците само питат Иисус кой Му е дал правото да се разпорежда в Храма?

– И Аз ще ви попитам нещо. Ако ми отговорите, тогава и Аз ще ви кажа защо имам тази власт. Кръщението Йоаново от небето ли беше или от човеците?

– Не знаем – следва уклончив отговор. Нали те наричали Йоан бесноват, но сега, в присъствието на народа, садукеите не рискуват открито да хулят умъртвения пустинник.

– И Аз няма да ви кажа с каква власт върша това.

Иисус не случайно споменава за Кръстителя, в чието лице духовенството и книжниците отхвърлят Божия вестител.

– Дойде при вас Йоан по пътя на праведността, и вие му не повярвахте,  а митарите и блудниците му повярваха; вие пък, като видяхте това, не се разкаяхте отпосле, за да му повярвате3.

Всички пророци се сблъскват с противодействието и ненавистта на лъжепастирите. Гордостта и властолюбието се опълчват срещу избраниците на Духа. Още по-трудно е да се очаква, че старейшините ще повярват на Човек, Когото обикновените хора наричат Месия.

И този път Иисус  пояснява мисълта Си посредством притча със сюжет, навеян от Исайя, обичащ да сравнява Израил с лозе, а Бога – със стопанин4.

Веднъж, разказва Иисус, собственикът на голямо лозе заминава, надявайки се на усърдието на лозарите си. Когато настъпило време за гроздобер, той пратил слугите си „да приберат плодовете”. Но лозарите едни набили и прогонили, други убили. Това се случило няколко пъти. Накрая стопанинът пратил при тях собствения си наследник, като казал: „Ще се засрамят от сина ми.” Но лозарите не се опомнили. Те решили да завладеят цялото имение и щом момъкът отишъл при тях, извели го извън лозето и го убили. – И тъй – пита Исус служителите на Храма, – като си дойди господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари?

– Злодейците ще предаде на заслужена смърт, а лозето ще предостави на други лозари, които ще му дават овреме плодовете – отвръщат те.

– Никога ли не сте чели в Писанието:

Камъкът, който отхвърлиха зидарите,

той стана глава на ъгъла:

това е от Господа,

и е дивно в очите ни?

Старейшините разбират, че в притчата се говори за тях, че ще им се отнеме лозето на Божия народ. „И търсеха повод да Го хванат – казва Марк, – но се побояха от народа.“ А Иисус след това вече открито заявява: „Царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, принасящ плодове”5. Господ не само че лишава от власт духовните вождове на Израил, но и прави чеда на Царството всички ония, които изпълняват волята Му, независимо от произхода им.

И сякаш в отговор на пророчеството пристига неочаквана вест – Филип и Андрей съобщават: някакви гърци-прозелити, дошли в Йерусалим на поклонение, були чули за Христос и помолили Филип да ги срещне с Него.

„Дошъл е часът да се прослави Син Човешки” – казва Иисус. Но за да не помислят учениците, че Той говори за земна слава, отново им напомня каква участ Го очаква. „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод.”6 Заради изкупителния Си подвиг Месията се отказва от всичко, което на този свят е скъпо на хората, от самия живот…

А прозелитите? Отзовава ли се Христос на молбата им? Евангелията не говорят за това, но очевидно разговорът се е състоял и те, навярно, са станали първите Му чужди последователи. Това косвено се потвърждава от думите на Йосиф Флавий, които могат да се смятат за достоверни. Той пише, че Иисус „учи хората, доброволно приемащи истината и привлича към Себе Си много от тях, включително и елини”7.

Но радостта на Христос и учениците Му, предизвикана от появата на тези „нови овце, помръква от мисълта за самодоволните водачи, които са завладели лозето на Отца. Те не желаят да вникнат в Господния призив и отново мрачна сянка надвисва над Божия народ. Между двата Завета зейва пуснатина.

Христос не крие от апостолите мъката Си: „Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час…”

Когато Той изрича тези думи, от небето се разнася глас, подобен на гръмотевичен удар. Някои мислят, че наближава пролетна буря, но останалите са обзети от мистичен ужас. Дочули са гласът на невидимия Божи вестител.

„Отче, прослави името Си!” – моли се Иисус. Обръщайки се към хората, Той говори за Съдния ден, за дявола, когато Синът Човешки ще свали от престола му. Но Месията ще удържи над него победа само след като стане Жертва. „А когато Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си.”8

През това време в двореца на Кайафа сякаш са забравили за Иисус. Всеки момент очакват пристигането на Пилат с голям отряд. Изобщо през пасхалните дни клириците си имали много грижи. Но в действителност Синедрионът не се е отказал от мисълта да се разправи с опасния Пророк. Само че е решено: за да се избегнат смутовете, делото да се отложи, докато не мине празникът9. Самият Иисус след като изгонва търговците от Храма, повече не се проявява. Това успокоява садукеите, позволява им да не бързат.

Само група лица, настроени най-непримиримо, продължава да плете паяжина около Иисус. Най-удобно е да Го провокират към някаква политическа крачка или изказване, за да привлекат към Него вниманието на прокуратора; тогава Пилат сам ще се заеме с галилееца,  а църковните власти ще бъдат невинни в очите на народа.

„Иродианите” – привърженици на партията, която се опира на римляните, се заемат да осъществят тази задача. Към тях се присъединяват и слушателите от фарисейските школи, въпреки че винаги са враждували с „иродианите”. Застанали пред Иисус, тези хора си дават вид, че изпитват към Него уважение, но искат да знаят само мнението Му за данъка, който се изплаща  императора. Само по себе си такова обръщение към Учителя изглежда напълно естествено. На Изток мъдростта на наставниците се измервала с това как те разрешавали спорните въпроси, които им се поставяли. Но в дадения случай явно се готвел капан. Ако Иисус кажел, че данъкът трябва да се плаща, значи е враг на Израил. Ако кажел, че не трябва – можело да се предсатви пред Пилат, че е един от подстрекателите срещу Рим10.

– Учителю – лукаво се обръщат към Него пратениците, – знаем, че си справедлив и с никого не се съобразяваш, защото не гледаш на ничие лице, но наистина поучаваш на път Божи. Трбябва ли да се дава данък на кесаря, или не? Да плащаме или да не плащаме?

– Що ме изкушавате? – отвръща Иисус. – Покажете Ми един динарий.

Подават Му една монета от тези, с които се плаща данъкът. Върху нея е профилът на императора и надпис: „Тиберий, кесар, син на бог Август”.

– Чий е този образ и надпис?

– На кесаря.

– Давайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу.

Отговорът ги изумява. Те разбират, че капанът им не е сполучил. Иисус поставя в затруднение самите тях, посочвайки езическата монета. Тъй като юдеите включват в употреба императорските динарии, за тези пари няма по-добър начин да бъдат изразходвани, освен като се дават на неверниците. А кое принадлежи Богу? Това се вижда не само от учението на Иисус, но и от всички книги на Стария Завет. Човек трябва да отдава на Бога цялото си същество.

Впоследствие започвали да разбират Христовите думи за Божието и кесаревото в разширен смисъл, отнасяйки ги към въпроса за църквата и държавата. Но такова тълкуване едва ли е обосновано11. Единственото, което е могло да произтича от отговора на Христа,даден на „иродианите”, е отказът от зилотския път към свобода. Положението е било по-различно, отколкото през Макавейските времена. Рим не се намесвал в духовния живот на народа. А въстанието можело само да вонесе на Израил нови беди. Това става очевидно четирийсет години по-късно, когато, въвлечени от „ревнителите” в безнадеждна война, юдеите се лишават и от Храма, и от държавата.

С всеки изминал ден апостолите все по-ясно осъзнават, че, независимо от триумфалното посрещане в Йерусалим, Месията е като във враждебен лагер. Те се чувстват спокойни едва привечер, когато отминавайки Кедрон, се изкачват на Елеонската планина.

Прекарват нощта на различни места: най-често в Гетсимания, понякога в дома на Лазар или на приятелите му. Но на сутринта Иисус отново се връща в шумния град, където Го очакват слушателите или Го дебнат противниците.

Законниците измежду садукеите смятат, че е под тяхното достойнство да разговарят с Галилееца. Само веднъж, срещайки Го край Храма, тези надменни хора решават да Го смутят с неудобен въпрос. Те знаят, че Иисус, както и фарисеите, признава бъдещото възкресение на мъртвите, което за тях било чиста измислица. Според садукеите вярата във възкресението противоречи на Свещеното Писание; те отхвървят онези книги от Библията, в които се говори за това.

Какво ще стане, питат садукеите, с жената, ако тя надживее седемте си мъже, умиращи един след друг? За чия жена ще се смята в бъдещия век?

Убедени, че са поставили селския Рави натясно, те вече били готови да прихнат, когато Иисус отговаря: „Не от това ли се заблуждавате, задето не знаете Писанията, нито силата Божия? Защото, кога възкръснат от мъртвите, нито се женят, нито се омъжват, а са като ангели на небесата. А за мъртвите, че ще възкръснат, не сте ли чули в книгата на Моисея, как Бог му каза при къпината: „Аз съм Бог Авраамов и Бог Йсааков, и Бог Яковов”? Той не е Бог на мъртви, а Бог на живи. И тъй, вие много се заблуждавате.”12

Присъстващите фарисеи не могли да не се зарадват, че старите им съперници са заставени да млъкнат. Иисус сега им се сторил Учител, напълно достоен за уважение. Фарисеите се събрали около Него и започнали разговор. И когато Иисус казал, че основата на Закона, е любовта към Бога и към ближния, някои от тях почти били готови да Го признаят за техен съмишленик13.

Все пак онези, които не бързали да променят мнението си за галилейския Пророк, поискали да Го подложат на още едно изпитание14. Те довели при Иисус една жена, уличена в изневяра, и попитали дали трябва, според древния Закон, да я пребият с камъни?

По това време този обичай едва ли се е спазвал; единствено садукеите, привърженици на суровите углавни наказания, са могли да го защитават. Но фарисеите искали да се възползват от инцидента15.  Надявали са се, че Иисус, проповедник на милосърдието, този път недвусмислено ще се опълчи срещу Закона.

Учителят дълго не им отговаря и, навел глава, замислено чертае нещо на пясъка. Но тъй като те продължават да настояват, Той казва: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея”, а после отново почва да изписва по земята някакви знаци. Възцарило се мълчание. Когато след известно време Иисус отново вдига очи, вижда, че жената стои пред него съвсем сама. Обвинителите, изобличени от собствената си съвест, незабелязано са се скрили.

– Жено – попитал Иисус, – къде са те? Никой ли не ти осъди?

– Никой, Господине.

– И Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши.

След тази случка никой от фарисеите не смеел повече да изпитва Иисус. Те сякаш дори били съгласни да се помирят с Него. За тях било неприемливо само едно: как е възможно Човек от народа да се смята за Месия или най-малкото да допуска тълпата да Го нарича така. Знаеки за тези съмнения, Иисус извикал фарисеите и попитал:

– Какво мислите за Месията? Чий Син е?

– Давидов.

– Как тогава Давид по вдъхновение Го нарича Господ, казвайки:

Рече Господ Господу моему:

седи от дясната Ми страна,

докле туря Твоите врагове

подножие на нозете Ти.

И тъй, ако Давид Го нарича Господ, как тогава Той Му е Син?16

С това въпросът за човешкия произход на Месията се изтласква на втори план. Месианската тайна се съдържа не толкова в принадлежността към царския дом, колкото в това, че Избавителят седи отдясно на Отца и е Син Божи, Господ на света.

Фарисеите нищо не могли да възразят. Думите от псалма наистина са загадъчни. Но казаното от Иисус е било още по-трудно за възприемане.

Източник:  прот. Александър Мен, „Синът Човешки”, изд. Омофор, С., 2000 г.

---

 

1 Йоан. 12:19.

2 Мат. 21:12-13, Марк. 11:15-17, Лук. 19:45-46; вж. гл. 6, заб. 6; за забраната да се ренася каквото и да е през територията на Храма, вж. И. Флавий. Против Апиона II, 7; Мишна, Берахот, VII, 19; IX, 8, 5.

3 Мат. 21:23-27, 32; Марк. 11:27-33; Лук. 20:1-8.

4 Срв. Ис. 3:14, 5:1.

5 Мат, 21:33-46, Марк.12:1-2, Лук. 20:9-19. Аналагочна притча, но под формата на „символично действие”, прието у пророците (срав. напр. Ис. 8:1-4, Йер. 19:1-15, Йез. 4:4-8), е проклятието към безплодната смоковица, символ на онези, които не принесат „плодана покаянието” (Мат. 21:18, Марк, 11:12, срв. Лук. 13:6-9).

6 Йоан. 12:20-24.

7 И. Флавий, Арх. XVIII, 3.

8 Йоан. 12:27.

9 Мат. 26:4-5, Марк. 14:1-2. Както ще видим по-късно, те променят номерението си.

10 Мат. 22:15-22, Марк. 12:13-17, Лук. 20:26.

11 „Това привично тълкуване – отбелязва еп. Касиян, – успокоява ленивата ни мисъл, че и християнската ни съвест, когато те тсе срещат лице в лице с изискванията на държавната власт, в повечето пъти равнодушна, дори направо враждебна на Църквата. Склонни сме да се утешаваме с това, че и кесарят, за когото говори Господ, е бил езичник и е възглавявал езическа държава… Словото Христово… засяга частен въпрос и отговаря на него в обща форма… Но дори Господ и да признава пред изпитващите Го задължението по отношение на държавата, Той говори за нея като за някаква чужда сила… Господ отличава Божието от кесаревото”. (Вж. еп. Кассиан (Безобразов). Царство кесаря перед судам Нового Завета, Париж, 1949, с. 10. Вж. също така: С. Аскольдов. Христианство и политика. Киев, 1906, с.15).

12 Мат. 22:22-33, Марк. 12:18-27, Лук. 20:27-40.

13 Марк.12:28-34.

14 Йоан. 8:1-11. Този епизод липсва в най-ранните ръкописи на IV Евангелие. Вероятно откъсът е заимстван от някакъв древен изгубен текст. По своя характер той повече съотвества не на обстоятелствата около празника Шатри, към който е причислен в по-късните манускрипти, а към първите дни на Страстната седмица.

15 Вж. И. Флавий, Арх. ХХ, 9, 1.

16 Мат. 22:41-45, Марк. 12:35-37, Лук. 20:41-44.