Разпятието

Автор: Фридерик Фарар* (1831-1903)

Може би Пилат с думите: „I, miles, expedi crucem!“ – „Иди, войниче, приготви кръста!“, да е дал последната си заповед. Часът вероятно е бил вече девет и наказа­нието е следвало непосредствено след присъдата. Войниците свалили от Исус во­енното наметало, което е било пропито с кръв, и Го облекли в Неговите предишни дрехи.

Когато кръстът бил готов, сложили го на плещите на Христос да го носи, но възможно е да са Го натоварили само с част от него. И подкарали Иисус към мястото на наказанието. Близостта на великия празник и големият брой на дошлите за Пасхата поклонници дали повод на управниците чрез екзекуцията на Богочовека да всеят страх и ужас в сърцата на всички. Затова избрали още двама души – свирепи разбойници – и ги повели и тях към мястото на екзекуцията, за да ги разпънат заедно със Спасителя. Те също носели своите кръстове и били конвоирани от отряд добре въоръжени войници, командвани от стотник. Цялото ше­ствие от осъдени, войници и зяпачи тръгнало към Голгота.

Кръстът не е бил толкова голям, дебел и висок, какъвто го изобразяват художниците от векове насам. Разпъването е било широко разпространено наказание у римляните и те не са пола­гали специални грижи за неговата направа. Кръстът на Иисус ве­роятно е бил изработен от най-обикновено дърво, каквото мъчи­телите са имали подръка. Може да е бил от маслиново или чер­ничево дърво и е бил скован грубо и набързо. За да поддържа разпънатото тяло обаче, кръстът трябва да има значителен обем и тежест. Носенето на такъв тежък товар от един изтощен от скорошното жестоко бичуване човек е било цяло мъчение. Иисус бил с отслабнали сили не само поради това бичуване, но и пора­ди безсънните нощи, гаврите, разкарванията от съдилище в съди­лище, от нравственото потресение в Гетсиманската градина, от безкрайните разпити, от изправянето Му пред Пилат и Ирод.

Краката Му се подкосявали от изтощение, а може би дори да е паднал под тежкия товар. Войниците вероятно са Го съжалили, а може би са бързали с изпълнението на екзекуцията, за да се завърнат на спокойствие в казармата си – затова намерили лесен начин да излязат от затрудненото положение. Когато още не били преминали през градската порта, видели един човек да се връща от нивата си. Той е известен на първите християни като „Симон Киринейски, бащата на Александра и Руфа“. Можем да предпо­ложим, че някой от съпътващите юдеи е подметнал на конвоира­щите войници, че Симон е привърженик на Иисусовото учение, и войниците с особена наслада са го принудили да носи позорното оръдие на наказанието.

Ужасното шествие продължило пътя си. Апокрифните писа­ния разказват за много събития, станали по тоя „Път на скръбта“ – „Via dolorosa“, но в евангелските истории е отбелязан само един-единствен случай. Евангелист Лука разказва, че между тълпата е имало и много жени. Никой от мъжете не показал ни най-малко съчувствие към Иисус, никой от тях не отронил нито една състра­дателна дума. А между тях е имало хора, които са присъствали на Неговите проповеди, били са свидетели на извършваните от Него чудеса, викали са „осанна!“ и са го поздравявали с палмови клонки. Възможно е страх и скръб да са затворили устата им, но жените, които са по-нежни и по-състрадателни, не могли да скрият чувствата си и да потушават скръбта си. Те се удряли в гърдите, скубели си косите и изпълвали въздуха с плач, докато Христос не ги накарал да спрат с думите: „Дъщери йерусалимски, не пла­чете за Мене, а плачете за себе си и за чадата си, понеже ето наближават дни, когато ще се каже: блазе на неплодни, и на ут­роби неродили, и на гърди некърмили! Тогава ще започнат да казват на планините: паднете върху ни! И на хълмовете: затру­пайте ни! Защото ако това правят със зеленото дърво, какво ще бъде със сухото?“ Един глашатай вървял пред шествието и на висок глас съобщавал „престъпните“ деяния, в които Той се об­винява. Римски войници държели дървена табела с името Му, а Симон Киринейски носел, прегърбен от тежестта, кръста, върху който щял да бъде разпнат и прикован с гвоздеи Спасителят на света.

Шествието стигнало до мястото, наричано Голгота, или Лоб­но място. Не ни е известно защо така се е именувало. Възможно е да е било така назовано, защото било място за наказания и ек­зекуции, а може да е получило името си от голия, стръмен и при­личащ на чело (лоб) връх. Прието е да се нарича Планина на Голгота, но в евангелията просто се казва „място“, а не „плани­на“.

Относно района, където се е намирала Голгота, са изписани цели томове книги, но нищо определено не може да се каже. Ня­маме никакви достоверни данни и по всяка вероятност това мяс­то е затрупано под развалините на неколкократно разрушавания град. Скалистата и стръмна планина, която виждаме по картини­те, е просто плод на въображението на художниците. Измислица е и черепът или главата на Адам, които са изобразявани в подно­жието на Кръста. Говори се, че три капки от кръвта на Христос са капнали върху черепа на Адам, който бил погребан в подно­жието на Голгота, и първият човек е възкръснал, за да се изпълни едно старо пророчество. За него се намеква в глава пета, стих 14 в посланието на апостол Павел до ефесяните.

Няма нищо чудно в това, че като едно от най-изумителните и потресаващи събития в историята на човечеството разпъването на Иисус е предизвикало раждането на множество предания и тълкувания, но всичко, което знаем ние и което ще бъде извест­но и на бъдещите поколения, е, че Голгота се е намирала извън градските стени.

Религията на Христос е духовна, а паметниците и светите места в нея имат само второстепенно значение. Тя не ни говори: „ето, това е там, а онова е тук“, а: „Царството небесно е вътре в нас.“ Разпъването на кръст е било изключително жестоко и от­вратително наказание и за щастие то отдавна е отменено. Нека уточним, че отмяната му е дело на император Константин и че по време на тази отмяна е битувала една юдейска легенда, спо­ред която Иисус първоначално е бил бит с камъни, а след това обесен на дърво. Поради това привържениците на Спасителя били наричани „поклонници на обесения“. Трябва да подчертаем, че въпреки варварските си нрави, римляните се отнасяли с извест­на доза милосърдие към наказаните с кръстна смърт. Но що за милосърдие и състрадание е да нанесеш удар с меч или с копие в ребрата на осъдения, преди да го качиш на кръста? Вярно, че този удар ускорявал мъчителната смърт на жертвата, а понякога самите осъдени били разпъвани, когато вече били мъртви. Юде­ите пък, ръководени от един псалм, имали обичай да дават на осъдения глътка вино, в което са разтворени силно приспивател­ни билки. Това замайващо питие било приготвяло обикновено от богатите йерусалимски госпожи на тяхна сметка и те го пред­лагали на всеки престъпник, независимо дали изпитват някакви симпатии към него или не.

Можем да предполагаме, че такова омайващо питие е било прието на драго сърце от двамата разбойници, които били раз­пънати заедно с Иисус, но когато подали чашата и на Него, Той отвърнал глава. Сам по себе си такъв отказ е равен на геройство. Целта на питието била да притъпи нервите и да замъгли ума, да направи по-нечувствителни бавните мъки на тази ужасна смърт. Но Този, Когото някои критици обвиняват в „женска слабост“, е предпочел да гледа смъртта право в очите и да я посрещне с це­лия ѝ ужас, без да си спести нито едно страдание, нито една бол­ка.

Нека се опитаме да възстановим картината на разпъването: три кръста са били положени на земята. Несъмнено кръстът на Иисус е бил по-голям и по-висок от другите два и е бил разполо­жен в средата, между тях. Това се правело, за да се изтъкне по-голямата значимост на присъдата над Учителя и да се подчертае, че Той е по-голям престъпник от двамата разбойници. Може би чак сега са заковали напречното дърво и заедно с него на върха на кръста е била закована и дъската с надписа, която Иисус е но­сел провесена на шията Си или пък я е държал някой войник.

След това съблекли всичките Му дрехи и веднага настъпи­ла най-страшната минута. Опънали ръцете Му на напречната греда и ги приковали с големи гвоздеи. Удряли с огромния чук, докато гвоздеите не се забили до края в дървото. После краката Му поотделно или може би сложени един върху друг били за­ковани с голям и по-дълъг гвоздей. Дали заедно с това приковаване тялото на жертвата е било привързано към кръста, не знаем, но за да не се разкъсат ръцете и краката под тежестта на тялото, под чатала, между краката Му, била поставена една из­датина, върху която то да се отпусне като върху малка седалка. Можем да предположим, че под краката на Иисус не е имало дървено трупче, на което да е стъпил, въпреки че в много илю­страции има такова.

Вероятно в тази трагична минута, изпълнена с невъобразим ужас, се е чул гласът на Сина Божий – не като крясък от болка, а като молба към Божието милосърдие: „Отче! прости им, понеже те не знаят що правят.“ И тогава проклетото дърво, с разпъна­тия на него човек, който се мятал във въздуха при всяко раз­късване на мускулите, било изправено полека-лека от войниците и долният му край бил втъкнат в една предварително изкопана за целта дълбока дупка.

Разбира се, имало случаи, когато приковаването ставало на самия изправен кръст. Тогава тялото не е било много високо над земята и всеки би могъл да удари или да заплюе жертвата.

В течение на всичките часове, през които Спасителят е бил на кръста, Той е бил обругаван и дори измъчван от тълпата. Тези часове са били толкова мъчителни, че дори самите нещастници, които са били в съзнание, са искали да бъдат съкратени болките и мъченията им. Осъденият е изпитвал неимоверни болки, све­товъртеж, мускулни конвулсии, жажда, глад, треска, вцепенява­не, възпаляване на раните. Неестественото положение правело всяко помръдване мъчително, кръвоносните съдове, бъбреците, дробовете се надували с кръв и слуз. Жаждата била неописуема.

Такава е била смъртта, на която Иисус е бил осъден. Мъките Му се прекратили след няколко часа, прекарани на кръста – от предобед до началото на залеза на слънцето. Но да се върнем към картината след забождането на кръстното дърво в земята. В този момент началниците на юдеите за пръв път забелязали го­лямата обида, която им нанесъл Пилат. Те мислели, че поругаването е било предназначено само за Иисус, но сега, като Го видели да виси между двамата разбойници на по-висок кръст, веднага се усетили, че това е подигравка със самите тях. На една дървена и намазана с гипс дъска, която била забита над главата на Разпнатия, ясно се четял черен надпис на трите най-известни езика в древния свят – на официалния латински, на широко разпростра­нения в региона гръцки език и на местния арамейски. Поне един от тези три езика бил известен на хората, които се тълпели пред кръста. Надписът известявал, че човекът, който е разпънат и из­търпявал по този начин позорна робска смърт, мъжът между двамата злодеи е

„Иисус Назорей, Цар Юдейски“.

Тук трябва да допълним, че евангелистите по различен начин предават този надпис, но на нас ни се струва, че евангелист Йоан го е предал най-добре[1]. За разпънатия Христос в това няма нищо подигравателно, защото Той е царувал дори от кръста Си. На него Той е бил божествено извисен и над първосвещениците, и над грубата, глупава и безочлива тълпа, която се наслаждавала на ужасната Му участ. В присмеха на римския претор вероятно е имало и малко сериозност. Пилат Понтийски несъмнено е ис­кал да натика в очите на всички факта, че в известна степен уми­ращият на кръста действително е Цар на юдеите – най-великият, най-благородният и най-праведният човек измежду народа, който поради тази причина Го е и разпънал. Не е бил Царят недосто­ен за царството Си, а царството е било недостойно за Царя.

Първосвещениците напълно разбрали подигравката на Пилат. Тя ги вбесила и те веднага изпратили депутация от свещени­ци до римския наместник, която изразила възмущението си от надписа. „Недей писа Цар Юдейски, но че Той сам каза: Цар Юдейски съм.“ Смелостта на Понтийски, която до преди време била напълно угаснала, сега имала възможност да се съвземе и той надменно отвърнал: „Каквото писах, писах.“

За да бъде възпрепятстван всеки опит да бъде свален от кръста и да бъде освободен осъденият, тъй като имало такива примери, при разпънатия Иисус били оставени четирима войници (квартернион) и един стотник. Дрехите на жертвата били взимани от екзекуторите. Поради това войниците, без ни най-малко да подози­рат, че изпълняват съвсем точно едно древно пророчество[2], за­почнали да делят помежду си дрехите на Христос. Талита раз­драли на четири части, вероятно по шевовете, а хитона, който бил изтъкан целият, решили да не го разкъсват и за него хвърли­ли жребий. След като свършила делбата, легионерите седнали край разпънатите и прекарали досадните, дълги часове в ядене и пиене, в разговори и комар.

По-голямата част от народа стояла мълчаливо и гледала към кръста (Лук. XXIII, 35). Някои – вероятно това са били лъжесвидетелите или зломишлениците – оскърбявали Исус с подвиква­ния и присмивания. Предлагали Му, щом е Син Божий, да слезе от кръста и да избави Себе Си. И защо да не го направи, след като се е заканвал да разруши храма и да го възстанови за три дни. Първосвещениците, книжниците и стареите без капка свян се присъединявали към подигравките на нехранимайковците. Мъките на Страдалеца не смекчили коравите им сърца, те изпит­вали огромно удоволствие, като гледали угасващия живот в очите Му. „Други спасяваше – говорели те, – а Себе Си не може да спаси. Христос, Царят Израилев, нека слезе сега от кръста, та да видим и повярваме“ (Марк. XV, 31-32).

След като тези образовани първосвещеници и книжници се държали така безцеремонно с жертвата, тогава какво остава за простите войници, които, докато обядвали в подножието на кръста, Му подавали чаша с оцет или с прокиснало вино. Те се смеели с глас на Онзи, Чийто трон бил дървеният кръст, а коро­на – тръненият венец. Разпънатите до Него разбойници, вероят­но другари на пуснатия от затвора Варава, също го хулели (Мат. XXVII, 44). За жалост до ухото на Исус стигали само подиграв­ките и нито една дума на състрадание, милост и любов. Такъв е бил калният поток на човешкото безчестие, който текъл под кръста, пред умиращите очи на Жертвата.

Иисус не говорел нищо, а можел да приказва. Мъките не замъ­глявали до такава степен съзнанието Му, че да не може да каже няколко думи на тълпата под Него. Древните историци ни раз­казват за различни случаи, при които разпънати на кръста изра­зявали гласно скръбта си; някои буйствали, други проклинали враговете си и ги плюели, трети молели за снизхождение и ми­лост. Дори имало случай, когато един използвал кръста за три­буна и с пламенна политическа реч се обърнал към своите съ­отечественици и ги изобличил в пороците им. Но Иисус никога не ругаел, нито пък произнасял политически речи. Той говорел само това, което можело да направи живота на хората по-лек и по-щастлив. Сега, на кръста, Той не нарушил царственото Си мълча­ние. Но това мълчание, с божествената святост и невинност, с величието на страданието сияело като лъчезарна аура над глава­та Му.

Накрая мълчанието Му трогнало единия от разбойниците. Става дума за „благоразумния разбойник“ от едно апокрифно евангелие, който първоначално се бил присъединил към гаврите и подигравките на другаря си по престъпление, но когато тези подигравки се превърнали в буйно и диво богохулство, той ка­зал забележителни думи. Можем да предполагаме, че този мъж е бил срещал Иисус и по-рано, че е слушал думите Му, а може би е бил и един от стотиците, които са присъствали на извършвани­те от Него чудеса. Има една хубава легенда, която казва, че този разбойник се е нарича Дисим и че той е спасил живота на Дева Мария и на божествения ѝ Младенец, когато бягали към Египет. Не всички думи на Христос падали върху камъни и неплодородни почви. В случая те намерили добър прием в душата на този разбойник. „Ние сме осъдени справедливо – казал осъденият на другаря си, – но Този нищо лошо не е сторил. И казваше на Ису­са: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!“

След неговата молба Спасителят рекъл: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лук. XXIII, 41-43).

„Единият от разбойниците богохулствал – казва блаженият Августин. – Другият, като признал престъпленията си, предал себе си на Христовата милост. Кръстът на Христос станал от място за наказание в трон за съдене. Бой се ти, който хулиш! Радвай се ти, който вярваш! Онова, което Той е направил в сми­реността Си, ще Го направи и в славата Си!“

Въпреки че никой от тълпата не отронил дума за утешение на Спасителя, въпреки че скръб, ужас и смущение били сковали душите и езиците на всички, то имало в нея хора, чиито души плачели за великия Страдалец. Отдалече Го гледали няколко жени. По-голямата част от тях Го познавали още от Галилея и сега били дошли за големия празник заедно с другите поклонници. В тази група били майка Му Мария, Мария Магдалена, Мария, жената на Клеоп и майка на Яков и на Йосия, и Саломия, съпругата на Заведей. С всеки изминал час те все повече се приближавали до кръста и накрая размътеният поглед на Спасителя паднал върху собствената Му майка Дева Мария, до която бил любимият уче­ник на Иисус Йоан.

Известно е, че по време на поучителното Му служение май­ка Му не е била до Него. Вероятно ангажиментите ѝ в домакин­ството не са ѝ давали възможност да придружава Сина си. Във всеки случай нейното име се споменава винаги, когато се заго­вори за братята Му. Още в самото начало на своята дейност Хри­стос ѝ беше дал да разбере, че земното ѝ, майчино отношение трябва да отстъпи на друго, по-възвишено и по-божествено. Сега, в последния час на Неговото земно унижение, тя искала да на­прави за Него всичко, на което е способна една майка. Самият Той никога не е могъл да забрави онази, която се е навеждала над люлката Му и с която е прекарал първите трийсет години от живота Си в бялата къща в Назарет.

Вероятно Дева Мария е мислела с нежна загриженост за ос­таналите години от земния си живот, които щели да бъдат из­пълнени с тревоги и гонения срещу новата вяра, проповядвана от Сина ѝ. Било ѝ определено да живее след възкръсването на Сина ѝ заедно с оня апостол, който е бил най-много приближен до сърцето на Иисус. Затова на него, на оня Йоан, когото обичал повече от братята Си, на Йоан, главата на когото по време на Тайната вечеря била наведена най-близо до Него, Той предал Пречистата Дева-Майка, за да се грижи за нея. „Жено – казал ѝ Той с дишащи дълбока нежност думи, — ето сина ти!“ После се обърнал към Йоан: „Ето майка ти!“ Спасителят не е могъл да направи никакво движение с прикованите Си ръце, но е могъл с навеждането на главата Си да ги посочи.

Дева Мария и Йоан слушали мълчаливо, с дълбоко вълне­ние, думите Му. „И от този час – пише евангелист Йоан – уче­никът я прибра при себе си.“ Тоест взел я е в къщата си.

Било е вече пладне и в светия град слънцето щяло да грее още по-силно страшното зрелище с жарките си лъчи. Но вместо това небето притъмняло и обедното слънце помръкнало. Това не е могло да бъде нормално и закономерно слънчево затъмне­ние, защото по време на Пасхата е имало пълнолуние. Това е било едно от онези небесни знамения, които фарисеите напразно се мъчели да разберат по време на проповедите на Иисус. За да потвърдят това затъмнение, отците на християнската църква се опират на авторитетите на езическите автори – писателят Тал и летописецът Флегонт.

Ние нямаме възможност да проследим достоверността на техните писания, но твърде възможно е настъпилото смрачаване да е било само местно явление и с тъмнина да са били покрити само свещеният град и неговата околност. Но каквото и да е било това явление, то още повече засилило тайното предчувствие на всички, които са го видели. Поругаванията и присмиванията на юдейските свещеници и на римските войници очевидно са се ог­раничавали само в първите часове на разпятието, а после както виновните, така и невинните, еднакво са били обзети от чувство­то на страх и ужас.

За събитията през последните три часа от живота на Иисус в евангелията липсват подробности. Каквото и да е изтърпял Хри­стос за нас и за нашето спасение, Той е висял на кръста в безмълвие и сумрак и ако е говорил нещо, то никому не са известни Неговите думи. Към края на тези три часа, когато мъките Му достигнали своята кулминация, Той произнесъл онова тайнстве­но повикване, което никога не може да бъде дешифрирано от нас, хората:

„Елои, елои, лама савахтани?“ което значи: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“

Това е единственото извикване от кръста, за което свидетел­стват първите двама евангелисти. Марко го предава в неговата арамейска форма „Елои“, което свидетелства, че в последните минути на живота Си Той е говорил на арамейски, и това още веднъж ни уверява, че арамейският е езикът, на който Иисус е кон­тактувал. Матея използва вместо „Елои“ формата „Или“.

За да изрази своята скръб, Иисус е заел думи от един псалм, в който цар Давид изразява мъката си. От този момент насетне Той бил изоставен от абсолютно всички. Страданията и мъките Му станали неописуеми. Гласът на разпънатия страдалец, изпад­нал в отчаяние, бил чут от всички. Но те схванали само първите думи от израза и започнали да говорят помежду си, че Жертвата на кръста вика пророк Илия. Готовността, с която хората се под­дали на това заблуждение, говори, че предишната им ярост по­степенно е преминала в трепет и страх. Сред юдеите отдавна се говорело, че Илия може да се върне като Месия и това да стане в един ужасен ден, когато слънцето ще помръкне, луната ще стане кървавочервена, а небесата ще се разклатят. И ето: обедното слънце било обгърнато в някаква тъмна мъгла, значи не е невъзможно в този час да се яви някое знамение, например да се отворят небесата и от тях да слезе страшният пророк, който ще докосне планините и те ще задимят. Колко странно, че те не раз­брали, че новият Месия ще се появи не сред гръмотевици и бури, не сред стихии и земетресения, не със свиреп вятър и неукротим пламък, а ще дойде с „тих глас“ и е този глас ще говори поотдел­но на всяко едно сърце.

Наближавал краят на Иисус, който висял почти шест часа на кръста и страдал от мъчителна жажда, която никой човек никога не е изпитвал. Тази непосилна жажда вероятно се е разпалвала и при вида на питието на римските войници, които пазели кръста. И ето, че Той произнесъл само: „Жаден съм.“ Няколко часа по-рано този вопъл би предизвикал нов изблик на подигравки и ру­гатни, но сега страхът заставил зрителите да бъдат по-човеколюбиви.

Близо до кръста, на земята, имало глинен съд с особен вид питие „posca“, приготвено от вода, оцет, исоп и яйца, което оби­чали да пият римските войници. Обикновено в преводите на еван­гелията тези съставки се изпускат и се акцентува само върху оцета. Гърлото на съда било затъкнато с гъба, която служела за запушалка. След вопъла на Иисус един от присъстващите – не е известно кой, дали е приятел или враг, или просто дошъл тук от любопитство, – извадил гъбата и я намокрил в питието, за да я подаде на Страдалеца. Но Иисус бил толкова високо разпнат на кръста, че не било възможно с ръка да се стигне до главата Му, затова мъжът, като привързал гъбата към една тръстикова пръчка, я поднесъл към разжарените, умиращи уста на Спасителя. Този акт на състрадание Христос не отхвърлил, но от тълпата отново се чули раздразнените подвиквания на неколцина: „Почакайте да видим дали ще дойде Илия да Го снеме.“ Човекът, който извършил милосърдното дело, също повторил това подвикване (Марк. XV, 36).

Но Илия не дошъл. Не дошъл също нито ангел, нито човек- утешител. Волята Божия била да се „свършат страданията“ (Евр. II, 10; V, 7-8; Филип. II, 8-9). Дошъл краят. Иисус извикал: „Отче! В твоите ръце предавам духа Си.“ После, като направил после­дно усилие, извикал последните думи: „Свърши се!“ Вероятно едновременно с това извикване са се разкъсали някои от вътреш­ностите Му и сърцето, защото веднага след това Той клюмнал. В тази минута завесата в храма се раздрала на две части – от горе до долу, земята се разтърсила, скалите се разпукали. „И гробовете се разтвориха – пише евангелист Матея, – и много тела на починали светии възкръснаха. И като излязоха из гробо­вете подир възкресението Му, влязоха в светия град и се явиха на мнозина.“

Всичко това смутило дори безгрижните римски войници. На стотника, който ги командвал, това произвело много силно впе­чатление. Като стоял пред кръста и като видял умиращия Спаси­тел, той прославил Бога и извикал: „Наистина Божий Син е бил Този Човек!“ Тълпата сякаш изтрезняла от своята дива ярост. Когато се завърнали в града, хората се удряли в гърдите и плачели! И е имало за какво да плачат. Сцената, на която са присъства­ли, е била много по-грандиозна и по-страшна, отколкото те са могли да разберат тогава и отколкото ние днес можем да разбе­рем.

Нито един историк не може да не види в нея кулминационна точка, която разделя човешката история на две части – преди и след Христа. Както за вярващия, така и за невярващия смъртта на Иисус е минутата, която слага точка на стария свят и отваря вратите пред новия. Не само в нравствено, но и в интелектуално отношение Христовата вяра е едно възраждане за света. Тя е на­чалото на една нова пролет на народите, които били започнали „да се разлагат от опиума на пороците“. Борбата е била дълга и тежка, но от тази минута, от минутата, в която умрял Иисус, за­почнал да се чува погребалният звън на всяка сатанинска тира­ния, на всяка търпяна дотогава мерзост. Оттогава насетне свето­стта е станала всемирен идеал.

Христовото дело е изгонило от дните ни жестокостта, обуз­дало е страстите, отрекло е самоубийството, наказало е дете­убийството, заставило е срамните пороци да потънат в дълбок мрак. То е спасило гладиаторите от ненужна смърт, то е освобо­дило поробения, защитило е пленника, обгрижило е болния, от­ворило е домове за сираци и старци, възвисило е жената и е сло­жило лъчезарен венец над свещената невинност на детето. Във всяка област на живота се е усетило и се усеща благотворното влияние на Неговото дело.

Някои от древните философи са смятали за недостатък или за порок милосърдието и състраданието, християнството обаче ги превърна в добродетели. От бедността бе вдигнато булото на проклятието и то бе провъзгласено за добродетел и блаженство. Презрението към труда бе заменено с благородна възхвала. Бракът бе осветен и извисен до свято тайнство. Целомъдрието засия с ангелска красота. Кротостта и смирението, които бяха станали за подигравка, добиха измеренията на божествени каче­ства.

Християнството разви идеята за човечеството като едно го­лямо братство. Характерите на хората станаха по-чисти и по-смирени. Дори атеистите не могат да не признаят, че светът след Иисус Христос е станал съвършено друг.

Когато тъмнината се разсеяла над умъртвената на кръста Жертва, слънцето вече взело да клони на запад. Онези, които не смятали, че оскверняват Пасхата с убиването на Месията, започ­нали страшно много да се безпокоят. Разпънатите често живее­ли с часове, а понякога агонизирали дори до два дни. Затова юде­ите помолили Пилат да издаде заповед за прибиране на телата от трите кръста, като предварително се пречупят краката на осъде­ните. Това пречупване или счупване (crurifragium) се извършва­ло с тежък чук. По този начин се ускорявала смъртта. Но не само първосвещениците искали това ускоряване, войниците също имали интерес по-скоро да свършат мъченията на жертвите и те да се приберат в казармата си.

Желанието на първосвещениците било удовлетворено. Най-напред легионерите пречупили краката на двамата разбойници, а после, като се приближили до Иисус, видели, че Той вече е мъртъв. Но за да бъдат сигурни в тази своя констатация, един от тях забил в ребрата Му копието си. Ударът минал през сърцето Му и както пише евангелист Йоан: „веднага изтече кръв и вода“. Вероятно острието на копието е засегнало някоя артерия или бял дроб, а водата е от някои физиологични натрупвания.

Нека този удар с копието затвори устата на всички, които говорят, че уж Иисус не е бил умрял на кръста, а само се е пре­струвал, за да оживее по-късно. Както са се уверили войниците в Неговата смърт, така трябва да се уверят и да престанат да се съмняват всички, които смятат, че Той не е възкръснал в третия ден.

С малки същращения и корекции. Из „Животът на Исус Христос“, с. 436-449 с. София, 2005, книгоизд. къща Труд

* Фридерик Фарар е консервативен англикански богослов. Неговата книга е преведена на български език от Скопския митрополит Теодосий в началото на миналия век и части от нея са публикувани в Синодалното списание Духовна култура.

---

[1] Всъщност липсва някакво съществено различие в предаването на съдържанието на надписа от евангелистите. В евангелие от Матей то е: „И поставиха над главата Му надпис с обвинението Му: „Този е Иисус, юдейският Цар“ (Мат. 27:37); при Марк: „Имаше и надпис с обвинението Му: „юдейският цар“ (Марк 15: 26); при Лука: „А над Него имаше надпис с гръцки, латински и еврейски букви: „Този е Царят на юдеите“ (Лука 23:38); а при Йоан: „А Пилат беше написал и надпис, който постави на кръста. Написано беше: „Иисус Назарянин, Цар на юдеите“(Йоан 19:19) – б. Задругата.

[2] Вероятно става дума за: „Делят моите дрехи помежду си и за връхната ми дреха хвърлят жребий“(Псал. 21:19) – б. Задругата.