Проф. Иван Панчовски като християнски апологет

В историята на богословската мисъл у нас проф. Иван Панчовски († 1987) е останал със своята преподавателска и творческа дейност в областта на Нравственото богословие. По-слабо е известен неговият интерес и творчество в областта на Християнската апологетика, към която, първоначално, в своята младост, той се ориентира. Апологетиката е неговият първи избор и той твори и в трите ѝ подраздела (апология на вярата, апология на религията и апология на християнството), така, както са зададени от проф. архим. Евтимий Сапунджиев († 1943)[1]. И само неуспехът в реализирането на желанието му за развитие в тази насока, заедно с отворилата се възможност в областта на Нравственото богословие през 1944 г., го карат да промени своя творчески път.

Неговите апологетични творби показват сериозна общокултурна информираност. Те са на достъпен, и на научен език, предназначени са за широка, както и за специализирана аудитория. Същите, при все, че са писани ок. средата на миналия век, звучат все така актуално и за нас, хората в XXI в. Избраните теми са основни в областта на Християнската апологетика, касаещи отношението религия и наука, вяра и знание, въпроса за смъртта и безсмъртието, религиозното чувство, личността на Господ Иисус Христос и др.

В това изследване, посветено на този голям български богослов, целим да запознаем читателите с основните му апологетични съчинения и тяхното съдържание[2]. Методът за излагане на съчиненията е хронологичен  – според датата на тяхното написване.

Безбожник ли е бил Дарвин? (1938)

Първата статия, която ще разгледаме, е написана като реакция срещу използването отстрана на материалистите на „атеизма” на Дарвин като оръжие срещу религията[3]. В тази си реакция спрямо материалистическата злоупотреба с една научна теория, нашият именит богослов несъмнено е прав. В нея обаче той твърди, че в съществуването на Бога Чарлз Дарвин „никога не се е съмнявал”[4]. Това, за съжаление, не е вярно. Този негов пропуск вероятно се корени в недостатъчно познаване на всички творби на Дарвин, касаещи въпроса и предоверяването на други източници. Така например проф. Панчовски се позовава на един немски автор, който предава следната мисъл на Дарвин: „В най-острите колебания аз никога не съм бил атеист в този смисъл, че да съм отричал съществуването на Бог”[5]. Тази мисъл наистина може да се тълкува в смисъл, че Ч. Дарвин е вярващ. Само че същата мисъл има и продължение, което отхвърля подобно разбиране: „Мисля че като цяло (и все повече и повече когато остарявам) агностик би било най-точното описание на моята умствена нагласа“[6]. Наистина Дарвин не е бил атеист, което не означава, че чрез този цитат той се определя като вярващ. Въпреки този пропуск, породен от незнание, проф. Иван Панчовски е прав, че Дарвин не вижда теорията като противоречаща на религиозния мироглед[7]. Последният например, в свое писмо от 1876 г. до Джон Фордайс, пише: „Струва ми се абсурдно да се съмнявам, че един човек може да бъде ревностен теист и еволюционист“[8] и дава за примери англиканският свещеник Чарлз Кингсли и американският ботаник-дарвинист Аса Грей.

Елементи на вяра в естествената наука (1940)

Статията без съмнение е вдъхновена и се явява идейно продължение на встъпителната лекция на проф. архим. Евтимий „Елементи на вяра в основата на нашето познание”, която цели да покаже, че познанието чрез разума се основава на вяра[9]. Проф. Иван Панчовски разглежда вярата като важен елемент от научното познание. Всички научни постижения на етапа преди да бъдат доказани, се основават на вяра. Вярата в правдивостта на тезите на учения го мотивира да докаже същите: „Само твърдата вяра на даден учен го снабдява с неимеверна енергия да търси и докаже научната истина, в която вярва”[10]. Елементът на вяра в науката намира израз в хипотезата, която представлява научно обобщаване на факти, което обаче все още не е прието за доказано[11]. Вярата е основен елемент от хипотезите, които се опитват да обяснят възникването на първия живот на Земята[12]. За верово убеждение, макар и базирано на някои научни основания, авторът счита и еволюционната теория[13]. Към края на своето изследване нашият богослов заключава, че науката и религията, бидейки в своите граници не могат да бъдат в противопоставяне – такова настъпва едва когато ги надхвърлят, но тогава вече трябва да се говори за псевдонаука и псевдорелигия[14].

Естествена наука и религия (1941)

Посоченото съчинение се явява първия брой  от поредица от десет съчинения на апологетична тематика, носеща заглавието „Библиотека „Естествена наука, философия и религия” които проф. Панчовски подготвя. Според публикувания от него списък, те са: 1. Естествена наука и религия. 2. Религията на естествениците. 3. Границите на естествено-научното познание. 4. Сила и материя. 5. Бог и природен закон. 6. Еволюция или сътворяване. 7. Загадката на живота. 8. Произход на видовете. 9. Произход на човека. 10. Краят на света.

За съжаление, дали заради военновременната криза, дали заради пренасочените интереси на автора към Нравственото богословие, само първите две съчинения ще бъдат издадени. В Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието (1944) се споменава, че третата книга е готова за печат, но по някаква причина тя не вижда бял свят. Все пак, публикации, във вида на статии, по някои от горепосочените теми, проф. Панчовски успява да публикува.

Да се върнем на споменатото изследване „Естествена наука и религия”. Тази кратка книга, състояща се от четири глави, си поставя за цел да разгледа обективно причините, които водят до противопоставяне между естествените науки и религията. В първата глава, авторът твърди, че причините за влошаване на отношенията наука-религия не трябва да се търси в някаква естествена несъвместимост между тях, а в допуснати исторически грешки, както от представители на науката, така и от представители на духовенството[15]. Под последното се визира най-вече Римокатолическата църква, която е абсолютизирала философските възгледи на Аристотел и научната система на Птолемей, в духа на които е изтълкувала Свещеното Писание, противопоставяйки го на тогавашните нови научни открития[16]. Във втората глава се твърди, че науката има за сфера на изследване природния свят, докато религията касае религиозното чувство, влизането на човека в общение с Бога. И науката, и религията изразяват потребности на човешкия дух – науката да се влезе в общение с природната действителност, а религията да се влезе в общение с Божествената действителност, т.е. със Самия Бог[17]. Причина за конфликт между религията и науката  е налице, ако се наблюдава взаимното им навлизане в чуждата сфера на познанието[18], сиреч, когато науката се превръща в религия, а религията, в наука. В третата глава се твърди, че науката обяснява природните явления с позоваване на природни причини, следователно тя е неутрална към религиозната област, която е свръх природата. Не така обаче са мислили някои атеисти, които са търсели в науката доказателство за своя атеизъм; както и определени религиозни мислители, които твърдят, че тя доказва Неговото съществуване[19]. Подобни опити представляват неразбиране и извращаване на природата на религията и науката. Те изземват истинската убедителна основа, върху която двете стоят, премествайки ги на такава, където те са уязвими[20]. В четвъртата глава, която играе ролята на заключение, се признава, че естествената наука е едно от оръдията на атеистите, използвани срещу неукрепналите във вярата. По този начин в човека се отваря противопоставяне между разум и сърце, между научен и религиозен опит, което може да има пагубни последици[21]. А не е нужно да е налице такова противопоставяне между различни видове познание, между различни видове потребности на човека. За самия него е добре да се постигне „пълна хармония между всички душевни сили и способности и между всички придобивки на човешкия дух. Само тогава човек може да се чувства едно завършено цяло, чието назначение е да се отдаде със спокойствие на творческа дейност”[22]. В тази връзка, проф. Иван Панчовски при при все, че разглежда науката и религията като две различни величини, не твърди, че те са изолирани една от друга. Напротив, двете влизат във взаимоотношетие, обогатявайки, допълвайки представата на човека за действителността[23].

Религията на естествениците (1941)

Тази книга се явява, тематически, своего рода продължение на горепосочената книга и номер 2 от Библиотека „Естествена наука, философия и религия”. Докато първата показва, че науката и религията са съвместими, Религията на естествениците демонстрира как практически, в живота на учените, се осъществява тази съвместимост[24]. В тази връзка се прави преглед на развитието на естествените науки през Античността, Средновековието[25], периода на т. нар. „Просвещение”, и в по-ново време. Тъй като авторът желае да направи въможно по-широк преглед, за да докаже основната си теза за съвместимост между религия и наука, данните за религиозността на отделните учени са кратки, при все, че периодично се посочват и техни мисли по въпроса. Учените, които са разгледани, творят в областта на науката като астрономия, биология, геология, и палеонтология и др. Респектират имената на Николай Коперник († 1543), Франсис Бейкън († 1626), Йохан Кеплер († 1630), Исак Нютон († 1727), Карл Линей († 1778), Луи Пастьор († 1895), Макс Планк († 1947), Робърт Миликан († 1953) и много други. Споменават се дори съветски учени, в контекста на комунистическия атеистичен режим, който въпреки всичко, не само към 40-те г. (когато е публикувана книгата), но дори и към залеза на комунизма (50-тина години по-късно), не успява да изкорени религията.

В изследването се изброяват няколко предпоставки в християнското учение, които оказват стимул за развитието на науката[26]. Посочват се две течения сред християните – такова, което счита за ненужни всички езически знания, вкл. философско-научните, както и друго, което настоява за творчески синтез между християнската и езическата ученост. Второто течение се явява победител. Към него принадлежат някои от най-големите светоотечески авторитети като св. Йоан Златоуст и Кападокийците. Основният проблем за автора е абсолютизирането на западноевропейската схоластика, (която представлява вплитане в Християнството на философията на Аристотел, заедно с някои антични научни представи) отстрана на Римокатолицизма, което се явява смесване между сферите на религията, философията и науката. Тя повлиява и на някои твърдения в Средновековиено, че Божието съществуване е доказуемо по философски път, или че научните истини трябва да се потвърждават от авторитета на Писанието. Вследствие на подобни процеси, възниква противопоставяне между религията и науката в общественото съзнание[27].

За съжаление, в книгата не липсват и просвещенски предразсъдъци за Средновековието, определено като мрачно[28]. Наистина в този период има мрачни моменти. Това обаче не означава, че липсват и моменти на светлина, прогрес и напредък, нито, че мракът не е наличен и във всяка друга епоха, включително и в сегашната.

Накрая книгата завършва с поетичната, но и проникновена мисъл: „Ясно е, че великите естественици на миналото и настоящето, отдавайки се на вглъбено изследване на природата и на нейните закономерности от електрона до огромните звездни системи, от амебата до човека са се натъквали на таинствените следи на една творческа воля, която не принадлежи към природната действителност. Същевременно незнаен трепет е докосвал сърцата им и те в тайнствен копнеж са устремявали поглед във висините. Тогава е проблясвала в душата им великата идея, че и във вихрения танец на електроните и атомите, и в планомерното движение на звездните светове, и в целесъобразното устройство на организмите, и в полета на човешката мисъл, и в действащите с механическа необходимост природни закони, и в свободните трепети и импулси на човешкото сърце се открива единият велик Бог – Бог на природния закон и Бог на любовта”[29].

Преодоляване на механистическото схващане за света в съвременната физика (1941)

Статията разглежда преодоляването на механистичното схващане за природата, вследствие на появата и развитието на нови научни възгледи в областта на физиката. Така материализмът се лишава от част от идейната си основа. Този процес се изразява в промените в разбирането за материя, природна закономерност, пространство и време. Според проф. Иван Панчовски този развой на нещата, без да смята, че „доказва” религията, счита, че „е много благоприятен за едно религиозно-философско схващане за действителността”[30].

Проблемата за живота в съвременната биология (1941)

Видно е, че 1941 г. е доста плодотворна година в научно отношение за младия апологет. Вече публикувал статия, касаеща физиката и религията, той публикува друга статия, вече в областта на биологията и религията. Основната насока на работата отново е сходна: да се покаже, че материализмът в биологията, вследствие на промени в научните нагласи, губи почва под краката си. В нея е аргументирано наличието на целесъобразност в природата, която целесъобразност е в хармония с науката[31]. Естествената наука насочва към нещо повече от механичните процеси, към Бога. Отричането на целесъобразността от материалистите, и заместването ѝ със случайността (от която тя била породена), е ненаучно и дори противонаучно твърдение. Така се вижда, че тези, които отричат чудесата, прибягват именно до тях[32], само и само чрез тях да отхвърлят Бога.

Психология на религията в християнско-апологетическо осветление (1943)

Според установената от проф. архим. Евтимий Сапунджиев традиция в Богословския факултет на Софийския университет, дисциплината „Психология на религията“[33] се води от преподавателя по Християнска апологетика. И съответно първата се разглежда в апологетично осветление. В тази връзка бъдещият професор Иван Панчовски написва своята монументална творба „Психология на религията в християнско-апологетическо осветление“[34], която няма аналог в българската богословска мисъл и която и до ден днешен, 75 г. след своето издаване, е сред основните пособия към дисциплината Психология на религията. Със същия труд, проф. Иван Панчовски през 1943 година се явява на конкурс за доцент по Християнска апологетика, спечелен впоследствие от проф. Борис Маринов († 1980).

Средоточие между Психологията на религията и Нравственото богословие е силния акцент върху антропологията – науката за човешката личност. Психологията на религията се съсредоточава върху личността във връзка с религиозното преживяване[35], във връзка с общението между Бог и човека, докато Нравственото богословие – върху изучаване на нейните богодарени особености, върху реализирането на духовния ѝ потенциал в Бога. В този смисъл двете дисциплини са особено близки по своя предмет на изследване. И чрез споменатия труд Психология на религията, още тогава, през 1943 г., прозира интереса на проф. Панчовски към областта на нравственото богословие, което ще определи окончателно научния му профил.

Съчинението анализира предмета на науката Психология на религията и нейното отношение към други богословски дисциплини. Изследването разглежда и религиозното преживяване, само по себе си, и във връзка с различни отрицателни възгледи за произхода и същността му. Както е известно, Християнската апологетика е богословска дисциплина, която, за да достигне до своята цел, се ползва от основните достижения на всички останали богословски (а и някои небогословски) дисциплини[36], в това число и от Психологията на религията. Доколкото последната запазва своя емпиричен характер в изследването на проявите на религиозното преживяване у човека, същата представлява извор на материал за Християнската апологетика[37]. Психологията на религията има отношение към всеки един от трите раздела на Апологетиката – апология на вярата, апология на религията и апология на Християнството, за които се явява отправна точка[38]. Тъй като Апологетиката има за свой обект религиозното съмнение, проявяващо се у всеки човек[39], тя има нужда от Психологията на религията, която се занимава с неговото изследване, причините за съществуването му, както и методите за справяне с него[40]. На друго място, професорът формулира отношението между двете: „Психологията на религията, макар да остава в областта на чистата емпирия, с посочване на психологическата ценност на християнското религиозно преживяване дава на християнския апологет положително установени факти за защита на християнството и изтъкване на неговите предимства пред другите религии“[41].

Пътят на модерния човек към Бога[42] (1943)

Книгата според нейния език и съдържание, е предназначена за широка аудитория. Тя обхваща теми, които са гранични за Нравственото богословие, Християнската апологетика и Психологията на религията. В книгата на популярен език се посочват различни аргументи за съществуването на Бога, без да се назовават с традиционно приетите за тях термини. Цялото творение (светът, животните и човекът) се разглежда като свидетелство за Бога, което със самото си съществуване и целесъобразно устройство свидетелства за Бога (телеологичен аргумент)[43]. Модерният невярващ човек често е склонен да се възхищава на научно-техническите изобретения, на гения на техния създател, но същевременно да отрича Бога-Творец, вярвайки в творящата случайност[44]. Не само творението, но и незамлъкващия глас на съвесттта говори за съществуването на Бога. Тя е нематериална и не може да възникне от материята. „Тя не е наша рожба, защото най-често протестира срещу самите нас и изобличава нашите постъпки”[45]. Съвестта е вложена в човека от Бога и тя ни свидетелства за Него[46] (нравствен аргумент)[47]. В книгата се прави и критика на комунистическата идеология, особено на нейния материализъм. Комунимът е разрушителна за човека сила, религия, или по-точно атеистична псевдорелигия, която иска да разреши всички метафизични, космологични, религиозни и социални проблеми. Тъй като човекът е Божий образ, комунистическото отрицание на Бога представлява отрицание на самия човек, който е сведен до нивото на животните. Никоя религия или философия не е унижавала човека така, както комунизмът. Комунистическата идеология нанася тежък удар и на науката, лишавайки я от съществуването на обективна истина, която пък е възможна само при съществуването на Бога. Така изчезва разликата между истина и лъжа, между добро и зло[48].

Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието (1944)

Книгата е замислена като втори том на „Пътят на модерния човек към Бога”. Изследването призовава към дълбок размисъл по темата за смисъла на живота. Написана е увлекателно и достъпно, и съдържа цитати от множество автори, което е белег за високата обща информираност на проф. И. Панчовски. Въпросът за смисъла на живота е най-важният и най-съдбовният спрямо всички други. И от него зависи посоката на целия ни живот. Модерният човек търси смисъла на живота на различни места и съответно получава различни отговори. Тези отговори са твърде различни и объркват човека. Те не могат да го задоволят, защото са несъвършени, плод на нашия ограничен ум, и съответно не са абсолютни отговори. Смисълът не е в нещо, а в Някого – в безкрайния и абсолютен Бог, първоизвор на живота, светлината и знанието. Да вярваш в Бога значи да вярваш в смисъла на живота. Да търсиш Бога и да бъдеш в общение с Него е като да живееш, защото Бог е живот[49]. Само вечният живот, към който смъртта е врата, може да придаде на преходното ни съществуване истински смисъл и красота[50].

Бог, както вече бе казано, е първоизвор на живота, а не на смъртта. Съответно християнинът е проповедник на Бога, Който е живот (срв. Йоан 6 гл.), не на смъртта. Това не означава, че християнинът забравя за смъртта. „Той нито си затваря очите пред нея и се стреми да я забрави, нито нито изпада в ужас и паника пред нея”. Смъртта е зло, враг на живота. Тя обаче ни избавя от едно друго зло – „безсмислието на простиращото се до безкрая съществуване”. Мисълта за смъртта ни помага да ценим всяка минута живот, да живеем нравствено и смислено[51].

„Душата люби Бога заради самия Бог”, е заглавието на един вдъхновяващ химн на Ангел Силезуис, посочен в книгата. Вярващият е познал Бога и прави всички заради Него, защото Той е Истината, Правдата и Любовта. Бог е Абсолютното добро и съответно любовта към самото добро е любов към Бога – понякога осъзната, понякога не. Съответно за вярващия Бог е истинският двигател на благочестивия живот, а не наградата на рая или наказанието на ада[52]. Раят и адът не са създадени от Бога, а от човека, те са резултат от свободната му воля. Представата за Бог като създател на ада е безбожна и богохулна[53]. „Адът в своя произход и в своето съществуване е свързан битийно не с Бога и Неговата справедливост, а с човека и неговата свободна личност. Адът не е необходим, за да получат възмездие злите, а за да не бъде човек принуден да обича Бога и доброто и поставен насилствено в рая”[54]. Адът възниква вследствие на човешката ненавист към Бога, в избора му на злото. Бог желае човек да бъде в рая, не в ада. Човекът, който не е в Бога, преживява ада в душата си – първоначално по време на земния си живот, а впоследствие и след смъртта[55]. Учението за апокатастасиса на Ориген е погрешно, защото разглежда апокатастасиса като предопределен от Бога процес, което противоречи на свободната воля на човека, който може и да не поиска да бъде с Бога[56].

Истината в християнската религия (1950)

Статията е първата такава с апологетично съдържание, след като през 1944 г. проф. Панчовски става преподавател по Нравствено богословие[57]. В нея той отрича популярното твърдение, че християнската религия спори с истината, че същата представлява само субективни преживявания, които нямат нищо общо с истината, и че в крайна сметка религиозния човек не се интересува от въпроса дали Бог наистина съществува[58]. Напротив, противно на подобни мнения, вярващият търси и открива Бога като абсолютната истина[59]. Както заявява проф. Иван Панчовски „Извън Бога няма истина и извън истината няма Бог”[60]. Всяка истина води началото си от Иисус Христос, който е Истината (срв. Йоан 14:6) и Който свидетелства за нея (срв. Йоан 18:37). Той изисква от последователите Си не сляпа вяра, а „разумна, изградена на основания и разбиране” (срв. Марк 8:17)[61]. И науката, и религията са пътища за опознаване на истината. Чрез опознаване на света – включително и чрез научно изследване, човекът опознава Бога, Който е истината[62].

Светоотеческа критика на древната атомистика (1957)

Древната атомистиката (или атомизъм) е древногръцко учение, според което цялата материя се състои от неделими частици, наричани атоми. За разлика от съвременната наука, според древния атомизъм атомът е неделим, при условие, че в наши дни е доказано, че той се състои от електрони и атомно ядро, което пък от своя страна е изградено от протони и неутрони. В тази връзка проф. И. Панчовски желае да представи светоотеческа критика не на научните, а на философските спекулации отстрана на древната атомистика, които вероятно са се използвали и от съвременните му материалисти[63]. Все пак трябва да се уточни, че макар той да изброява имената на св. отци на Църквата, които са писали за древната атомистика, професорът се позовава изцяло на западния църковен писател Лактанций, който обаче не е св. отец нито на Запад, нито на Изток.

Лактанций не отрича твърдението на атомизма, че всичко материално се състои от атоми. И все пак той (а и съвременната ни наука) отхвърля твърдението ѝ, че атомите са неделими, както и че те самите могат да породят човешката душа „ с нейния разум, с нейната памет, с нейния дух… Как може това, което само е без разум и действа без разум, да произвежда от себе си нещо разумно”[64]. А във Вселената се установява разумност. „Нейният извор не може да се намира нито в неразумните атоми, нито в разумната дейност на човеците, защото тя далеч превъзхожда всеки човешки разум”, а само в Бога, Който е творец на атомите, на материята[65]. Разглежданата статия на проф. И. Панчовски представлява не просто анализ на възгледа на Лактанций спрямо философските спекулации на древния атомизъм, но е и критика на всяка една материалистична философия, уж изведена от научни истини, чрез които желае да се утвърди като легитимна.

Личността на Иисус Христос (1959, 1990)

Книгата е с христоцентрична насоченост, чийто център е поставен върху нравствения образ на Господ Иисус Христос. Структурата на книгата може да бъде определена като състояща се от две части: апологетична (от 22 до 118 с.) и нравствено-богословска (до 22 и след 118 с.). Първата, която представлява интерес за нашето изследване, съдържа, най-общо казано, две основни подтеми: обосноваване на историческото съществуване на Господ Иисус Христос, както и историческата достоверност на събития и личности, описани в Евангелието. Това е обяснимо предвид духа на времето, в което живее проф. Панчовски, а именно второто десетилетие под игото на комунизма, който дава силен държавен импулс на атеистико-материалистическата пропаганда, насочена срещу всички основни пунктове от християнското учение. Впрочем нашият богослов не е сам в тази си дейност, защото през същата 1959 г. излиза втория том на Наръчник на апологета, с автори проф. Борис Маринов и доброволен ас. Александър Величков. В този наръчник се посочват твърденията на материалистичната пропаганда против историчността на Иисус Христос и систематично и аргументирано се демонстрира тяхната несъстоятелност. За разлика от последната творба, тази на проф. И. Панчовски е неполемична, и ако може да се каже така, повече се опитва да убеждава в истинността на собствената си теза, отколкото да оборва тази на идейните си противници.

Разгледаните нехристиянски исторически извори са разделени на две групи: юдейски и римски. Сред юдейските са посочени свидетелства на Йосиф Флавий, Талмуда и един, считан за есейски, документ. Свидетелствата на Йосиф Флавий се отнасят до (1) Иисус Христос[66], Неговата Месиянска дейност, кръстната Му смърт и общността на последователите Му; (2) убийството на св. Яков „брат на Иисус, който бил наричан Христос”, и други Христови последователи, инициирано от юдейския първосвещеник Ана; (3) убийството на Йоан Кръстител от Ирод Велики; (4) управлението на Пилат Понтийски в Юдея. В тези свидетелства виждаме, че един от най-големите историци от Античността, който при това не е християнин, споменава не само историческото съществуване на Иисус Христос, но и на централни персонажи, споменати в Евангелието[67]. Свидетелството на  Талмуда е ценно, тъй като същият съдържа писания, които са враждебни на християнството – и съответно не може да бъде обвинен в пристрастност към последното. Талмудът споменава за Иисус, Когото обвинява, че извършвал „магьосничество” и че „съблазнявал” юдеите, заради което бил убит; споменават се Негови слова, записани в Евангелиего, посочват се Негови ученици, иронизира се Неговото свръхестествено зачатие и др. По този начин, Талмудът утвърждава историческото съществуване на Иисус Христос, Неговата проповед, учение и чудеса, като просто им придава различна формулировка и оценка[68]. Т. нар. есейски документ разглежда различни събития от живота на Иисус Христос, описани през призмата на есейските религиозни вярвания. Според него дори самият Иисус бил есей[69]. Автентичността на същия документ обаче е съмнителна. Той е публикуван за първи път през XIX в. в Германия от анонимен автор (считан за масон). А оригиналът му, за който се твърди, че бил на латински (при условие, че би трябвало да бъде на арамейски или еврейски), не е запазен[70].

Сред римските се изброяват свидетелствата на: римския историк Тацит; на частния секретар на император Адриян – Светоний; писмата на императорския легат с пълномощия на консул (във Витиния и Понт) Плиний Млади до император Траян; свидетелствата на езическия и антихристиянски полемист Целз[71]. Ще приведем накратко основното съдържание на посочените от нашия богослов свидетелствата. Тацит разказва за подпалването на Рим, за което народът обвинявл Нерон. Същият, за да снеме вината от себе си, я стоварва върху християните, за които Тацит споменава, че носят името си от Христос, „който през упралението на Тиберий бил осъден на смърт чрез прокуратора Пилат Понтийски”[72]. Светоний говори за изгонването от Рим на юдеите и християните (които римляните по това време не различават от първите) отстрана на Клавдий (споменато и в Деян. 18 гл. ), „заради подбудителя Христос”. Както обяснява проф. И. Панчовски, под това съобщение се разбира за оживените спорове и вълнения сред юдеите по отношение на Иисус Христос[73]. Писмото на Плиний Млади е доста обширно, но като цяло се отнася до това как той трябва да води съдебната процедура към арестуваните християни, които римската власт преследва. Плиний счита за притеснително, че християните са голям брой (и съответно трябва да осъди на смърт голям брой хора) и че учението им получава все по-голямо разпространение. Плиний освобождава онези християни, които извършат поклонение пред боговете и пред образа на императора, и похулят Христос. Писмото съобщава, по признанията на самите християни, че те се събират в определени дни да почитат Христос като Бог[74]. Свидетелствата на Целз за Христос са важни, защото отрицавайки Неговата Божественост, Целз потвърждава историческото му съществуване и моменти от Неговия живот, които просто лишава от свръхестествения елемент[75]. Книгата на проф. И. Панчовски съдържа също така една семейна кореспонденция във вид на две писма между римски лекар и римски войник, приведена от книгата на историка Хендрик Вилем ван Луун „История на човечеството“[76]. Същият извор се привежда за първи път в историята от Хендрик ван Луун и не се споменава от нито един от авторите, които привеждат исторически свидетелства за Иисус Христос[77]. Предвид, че книгата на Хендрик ван Луун е писана с акцент върху детската аудитория, не е изключено гореспоменатата кореспонденция да няма претенцията, че е исторически документ, а да представлява творческа измислица, с цел читателите по-лесно да възприемат образа за Спасителя.

В „Личността на Иисус Христос“ се оспорва и аргументирано се оборва марксистката теза, че книга Откровение (което било най-старата книга в Новия Завет), представяло Иисус Христос като митологическа, а не историческа личност[78]. Също така се утвърждава историческата достоверност на евангелски събития като преброяването на Квириний, появата на Витлеемската звезда, обрисува се, на базата на исторически сведения, образите на Ирод Велики и св. Йоан Кръстител (които образи са в съгласие с евангелските данни за тях), изследва се достоверността на т. нар. Торинска плащаница, и др. въпроси[79].

Най-прекрасният: Духовният образ на Иисус Христос (1992)

Тази книга, явяваща се втори том на „Личността на Иисус Христос“, е съчинение, което е издадено пет години след смъртта на проф. Панчовски. Неговият предмет е главно в областта на Нравственото богословие. Но нашият богослов, верен на стила си, включва и материал, който е написан в областта на Християнската апологетика. Този му подход се изразява напр. в разглеждането от негова страна на зараждането и развитието на Месиянската идея извън юдеите и преди Рождество Христово. Анализът му показва, че нейни наченки могат да бъдат открити сред различни народи и религии. Тя, разбира се, е изразена непълно и несъвършено, но отразява всеобщия копнеж по Месия – копнеж,  който ще се осъществи и се е осъществил в пълнота в личността на Господ Иисус Христос[80]. Друг пункт, върху който се фокусира авторът, са опитите за митологизиране на Христовата личност. Според духа на неговата мисъл, християнството има не просто метафизичен, но и исторически характер. Метафизичният му характер се изразява в свръхфизичното битие на Бога, а историческия – чрез личността на Господ Иисус Христос, Неговото Въплъщение, при  което Той влиза в историята и времето, ставайки Човек или по-точно Богочовек. Отричането на историчността на Иисус Христос е обезсмисляне на самото християнство. Осъзнавайки този факт мнозина, в по-старо и в по-ново време, се опитват да превърнат Иисус Христос в митологична фигура, а произходът на християнството да обяснят като социално-икономическо явление (теза, явно особено предпочитана от съвременнениците на професора марксистки идеолози). За привържениците на този възглед християнството представлява обобщение на митове и легенди от различни религиозни или мистико-философски учения за различни божества[81]. Чрез задълбочено изследване на набедените за значителни сходства между Иисус Христос и божества като Озирис, Атис, Тамуз, Зевс и Дионис, богословът показва, че „между тях съществува историческа и идейна пропаст, над която не може да бъде прехвърлен мост от каквато и да било генетична връзка и зависимост. По различни пътища в митологията на езическите религии и култове е проникнала истината за очаквания и обещан Месия… Обаче в езическата митология тази идея била толкова извратена и така преплетена с неморални и суеверни представи, че нейният божествен първоизвор станал почти неузнаваем“[82]. По-задълбочено авторът се спира на персийския бог Митра. Обяснени са накратко историческите условия, при които той възниква и се развива, както и самото учение на митраизма. Митраизмът, за разлика от монотеистичното християнство, е обвързан с персийския дуализъм, който се характеризира с борба между две божества – Ахурамазда и Ариман, съответно бог на светлината и бог на мрака. В този контекст Митра се е почитал като бог на войната, призоваващ за борба със силите на мрака. Въплъщението на Митра се осъществява не чрез раждане от дева, а чрез раждане „по чудесен начин от скала на брега на една река под сянката на свещено дърво“. И изкуплението, което извършва Митра, се осъществява не чрез неговата смърт и възкресение, извършени от любов към хората, както прави Иисус Христос, а чрез борбата на Митра с „космическия бик, който е олицетворение на необузданите стихии и природни сили. Митра скача върху гърба му и забива ножа си в хълбока му. Митраизмът придава на убиването на дивия бик както космогоническо, така и изкупително значение; от неговия труп произлиза светът, всички растения и животни, а чрез пролятата кръв се постига изкупление на човечеството“[83]. Проф Панчовски прави детайлен анализ на различни разлики и прилики между Митра и Иисус Христос, който му позволява да заключи, че „между Митра и Христос има само външно и привидно сходство, което не позволява да се твърди с основание, че евангелският разказ за Христос е само перифраза на мита за Митра“[84].

От посочената информация досега е видно, че проф. Иван Панчовски се проявява като информиран, усърден и отдаден апологет. Той твори във всички раздели на Християнската апологетика, което показва неговото желание да предаде в дар на богословската наука широтата на своите познания. Вижда се, че в лоното на съчиненията му в областта на Християнска апологетика се формира интересът му към Нравственото богословие, между които се получава творчески синтез в съчинения като „Психология на религията“, „Пътят на модерния човек към Бога“ и „Личността на Иисус Христос“. В крайна сметка, и за двете дисциплини, приносът на проф. Иван Панчовски е и ще остане особено значим.

Автор: Атанас Ваташки


[1] Вж. Евтимий, архим. Задачите на християнската апологетика. Увод за студенти със семинарско или гимназиално образование. В: Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Богословски факултет (ГСУ-БФ). София, 1932, с. 36.

[2] По този начин продължаваме традицията, поставена от проф. Николай Маджуров, да се отбелядва паметта на богослови-апологети от БФ на СУ – вж. неговата статия, посветена на о. архим. Евтимий Сапунджиев: Несторът на българската богословска мисъл (По случай 50 години от смъртта на проф. архим. д-р Евтимий Сапунджиев). В: ГСУ-БФ. София, 1996.

[3] Срв. Панчовски, И. Безбожник ли е бил Дарвин? В: Духовна култура (ДК), кн.3. София, 1938, с. 65.

[4] Панчовски, И. Пак там, с. 65.

[5] Панчовски, И. Безбожник ли е бил Дарвин, с. 68.

[6] To John Fordyce, 7 May 1879: https://www.darwinproject.ac.uk/letter/DCP-LETT-12041.xml

[7] Срв. Панчовски, И. Пак там, с. 65, 68-69

[8] To John Fordyce, 7 May 1879

[9] Срв. Евтимий, архим. Елементи на вяра в основата на нашето познание. В: ГСУ-БФ. София, 1924 – вж. особено с. 12-16, 21-22, както и цялата лекция.

[10] Панчовски, И. Елементи на вяра в естествената наука. В: ДК, кн 9 и 10. София, 1940, с. 281.

[11] Срв. Панчовски, И. Елементи на вяра в естествената наука, с. 282. Според българския философ Спиридон Казанджиев, „Хипотезата… е едно мисловно построение, предназначено да замести неизвестните, непосредно недадени факти от действителността. Вече затова тя съдържа един елемент на вяра (Казанджиев, Спиридон. Знание и вяра. София, 1939, с. 83).

[12] Срв. Панчовски, И. Елементи на вяра в естествената наука, с. 284-285.

[13] Срв. Пак там, с. 286-289.

[14] Срв. Пак там, с. 289.

[15] Срв. Панчовски, И. Естествена наука и религия, с. 8-26.

[16] Срв. Пак там, с. 16-17, 26.

[17] Срв. Пак там, с. 27-32.

[18] Срв. Пак там, с. 27.

[19] Това разбира се не означава, че науката не предлага основания за вярата в Бога, което признава и проф. Иван Панчовски (срв. Пак там, с. 61, 62-68), а че не доказва Неговото съществуване.

[20] Срв. Панчовски, И. Естествена наука и религия, с. 55-62. За това, че Бог може да бъде познат от човека в духовния опит, но не да бъде доказан по научен път вж. Атанас Ваташки, Възможно ли е да се докаже Божието съществуване: https://prespanski.wordpress.com/

[21] Срв. Панчовски, И. Естествена наука и религия, с. 69-70

[22] Пак там, с. 73.

[23] Срв. Пак там, с. 74-75, 77.

[24] Срв. Панчовски, И. Религията на естествениците. София, 1941, с. 3-4.

[25] През Античността и Ранното Средновековие, разбира се, естествени науки в съвременния смисъл на думата не съществуват. По-скоро става дума за разсъдъчно излагане на определени факти за сетивния свят, които често са смесени с философски представи – в този смисъл преакцентирането на връзката им с естествените науки, на тях и на св. отци като св. Василий Велики, е пресилено (срв. Пак там, с. 27-28).

[26] Срв. Панчовски, И. Религията на естествениците, с. 28-33.

[27] Срв. Пак там, с. 37. Същевременно, авторът твърди, че подемът на естествознанието е вследствие на освобождаване от оковите на Римокатолицизма и резултат от Реформацията и нейното вникване в Свещеното Писание (Пак там, с. 44, 67).

[28] Срв. Пак там, с. 38, 43. Наистина авторът признава, че в Средновековието има и светли моменти (срв. Пак там, с. 38), но тези мнения не повлияват на обобщаващата му оценка за него.

[29] Пак там, с. 168.

[30] Панчовски, Иван. Преодоляване на механистическото схващане за света в съвременната физика. В: ДК, кн. 1 и 2. София, 1941, с. 14.

[31] Срв. Панчовски, И. Проблемата за живота в съвременната биология. В ДК, кн 5 и 6. София, 1941, с. 180-182.

[32] Срв. Пак там, с. 185-186.

[33] Основополагащи за богословската дисциплина Психология на религията у нас са студиите на проф. архим. Евтимий Сапунджиев „Недостатъчност на методите на историзма, психологизма и интелектуализма за ориентиране по проблемата за религията“ и „12-те главни научни въпроси за религията и нейната свръхнаучна същина“. Приносът на архим Евтимий е оценен от проф. Панчовски в неговия труд: Психология на религията…  с. 20.

[34] Като публикации на автора, които засягат същата тема, но предхождат по излизане споменатия труд, могат да бъдат споменати: В глъбината на човешката душа. ДК. София 1938; ДК. София, 1941. Фактори за развиване на религиозното чувство; Естествена наука и религия, с. 28-51.

[35] Срв. Панчовски, И. Психология на религията в християнско-апологетично осветление. София, 1943, с. 5, 42.

[36] Срв. Евтимий, архим. Задачите на християнската апологетика… с. 25, 28-33, 44-47.

[37] Срв. Панчовски, И. Психология на религията… с. 58-59; Евтимий, архим. Задачите на християнската апологетика… с. 44-45.

[38] Срв. Панчовски, И. Психология на религията… с. 60-65.

[39] Срв. Евтимий, архим. Задачите на християнската апологетика… с. 2-3.

[40] Срв. Панчовски, И. Психология на религията… с. 60.

[41] Пак там, с. 65.

[42] Книгата е написана в съавторство с прот. Петър Панчовски – брат на Иван Панчовски.

[43] За него вж. Никодим, еп., Цв. П. Христов, прот. Учебник по апологетика (Основно богословие). София, 1943, с. 82-84; Пенов, Димитър. Към философията на религията. В: Годишник на Духовната академия (ГДА). София, 1958, с. 352-354.

[44] Срв. Панчовски, прот., Панчовски, И. Пътят на модерния човек към Бога (част първа). София, 1943, с. 24-37.

[45] Пак там, с. 38.

[46] Срв. Пак там, с. 38-63.

[47] За него вж. Никодим, еп., Цв. П. Христов, прот. Учебник по апологетика, с. 86-88; Пенов, Д. Към философията на религията, с. 354-355.

[48] Срв. Панчовски, прот., Панчовски, И. Пътят на модерния човек към Бога, с. 172-192.

[49] Срв. Панчовски, И. Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. София, 1944, с. 7-41.

[50] Срв. Пак там, с. 102-103, 216-218.

[51] Срв. Панчовски, И. Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието, с. 98-103.

[52] Срв. Пак там, с. 181-182, 218.

[53] Срв. Пак там, с. 183-196.

[54] Пак там, с. 185.

[55] Срв. Пак там, с. 185-190, 192.

[56] Срв. Пак там, с. 191-193.

[57] Допускаме, че тази статия, както и следващата описана (Светоотеческа критика на древната атомистика), представлява част от някоя от непубликуваните части от Библиотека „Естествена наука, философия и религия”.

[58] Срв. Панчовски, И. Истината в християнската религия. В: ДК, кн. 5. София, 1950, с. 16.

[59] Срв. Пак там, с. 16.

[60] Панчовски, И. Истината в християнската религия, с. 18.

[61] Срв. Пак там, с. 18.

[62] Срв. Пак там, с. 18-19.

[63] Срв. Панчовски, И. Светоотеческа критика на древната атомистика. В: ДК, кн. 5 и 6. София, 1957, с. 29.

[64] Пак там, с. 29.

[65] Срв. Пак там, с. 29-30, 30, 32.

[66] Интересна разлика между „Наръчника на апологета“, т. 2,  и „Личността на Иисус Христос“ е, че проф. Панчовски, както и повечето учени, занимаваща си се с тази тема, поддържа частична достоверност на текста на едно свидетелство при Йосиф Флавий от неговото съчинение „Юдейски древности“ (вж. Личността на Иисус Христос, с. 25-26), докато проф. Б. Маринов настоява за достоверност на целия текст (вж. Наръчник на апологета, т.2, с. 35-51). За пълна достоверност настоява и проф. Боян Пиперов (вж. Йосиф Флавий и свидетелството му за Христа. В: Църковен вестник, 1955, бр. 46, с. 3-5), докато за частична проф. Иван Марковски (вж. Животът на Исуса Христа, София, 1951, с. 27-28).

[67] Срв. Панчовски, И. Личността на Иисус Христос. София, 1959, с. 29.

[68] Срв. Пак там, с. 29-36.

[69] Срв. Панчовски, И. Личността на Иисус Христос, с. 37-39.

[70] Срв. Doug Groothuis, Jesus in an Age of Controversy, 2002, p. 177-178: https://books.google.bg

[71] В отговор на когото християнския апологет Ориген написва най-известното апологетично съчинение на древността „Против Целз“.

[72] Панчовски, И. Личността на Иисус Христос, с. 40.

[73] Срв. Пак там, с. 41.

[74] Срв. Пак там, с. 42-44.

[75] Срв. Пак там, с. 45-50.

[76] Пак там, с. 50-53.

[77] Вж. Маринов, Б. Наръчник на апологета, т.2; Брюс, Ф. Исус и християнските свидетелства извън Новия Завет. София, 1991; Макдауъл, Джош. Доказателства, които изискват присъда. София, 2004, с. 119-136.

[78] Срв. Панчовски, И. Личността на Иисус Христос, с. 54-64. Темата за образа на Иисус Христос в книга Откровение се разглежда и от проф. Борис Маринов и доброволен ас. Александър Величков в т. 3. от Наръчника на апологета, с.160-163 (издаден посмъртно чак през 2006 г.).

[79] Срв. Панчовски, И. Личността на Иисус Христос, с. 54-117.

[80] Срв. Панчовски, И. Най-прекрасният: Духовният образ на Иисус Христос. София, 1992, с. 9-20.

[81] Срв. Панчовски, И. Най-прекрасният… с. 34-37.

[82] Срв. Панчовски, И. Най-прекрасният… с. 45-51.

[83] Срв. Пак там, с. 51-63.

[84] Срв. Пак там, с. 62.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: