Мисията на Православната църква в съвременния свят

Мисията на Православната църква в съвременния свят[1]

„Както Ти Мене прати в света, и Аз ги пратих в света“ (Йоан 17:18)

„Съществува една забравена заповед (Мат. 28:19), която очаква повече внимание от наша страна“[2] (архиеп. Анастасий Албански)

Наскоро излезе на книжния пазар книгата на архиеп. Анастисий Албански „Мисията на Църквата по стъпките на Христос“. Тя предлага ценни размисли по темата и то от човек, който е не просто богослов или „клирик“, но и мисионер, пряко отговорен за възраждането на православието в Албания след десетилетията на държавен атеизъм[3]. Архиеп. Анастасий разглежда мисията не просто като една от задачите на Църквата, както това е в протестантския свят, а като пребъдване в Иисус Христос, като реализиране на самата природа на Църквата. От духа на неговата мисъл може да изведе това, че християните знаят, че най-скъпото нещо за човека е Бога, и онези, които са най-неоправдани, са нечулите за Него. Тези, които от векове Го познават, не може да стоят безразлични към непознаващите Го[4]. Както и че безразличието към въпроса за мисията на Църквата „е равносилно на отричане от самото Православие“[5].

Мисията и вътрешноцърковното състояние

Мисията на Църквата традиционно бива класифицирана по два начина – външна (сред невярващите, непросветените) и вътрешна (сред вярващите, верните). Всъщност, ако трябва да бъдем точни, това, което се нарича тук „вътрешна мисия“, въобще не би трябвало да се счита за мисия. И самият факт, че ние говорим за вътрешна мисия (която би трябвало да се нарича катехизис, вътрешнопастирска дейност или духовен живот в Църквата), говори за сериозен проблем с организирането на духовния живот, на напредването в Христос; говори за проблем, който е довел до това, че термин, използван към делото на Църквата към неповярвалите, да се използва към онези, които (уж) са считани за нейни членове. Друг проблем в тази връзка е и разглеждането в миналото на богословската дисциплина мисионерствокато борба с иноверието и инославието, а не като самостоятелна дициплина[6]. Такъв подход изхожда от погрешната предпоставка и едновременно с това създава погрешното впечатление, че нашият народ е християнски, и следователно излиза, че мисията има отношение само към представителите на други религиозни учения и християнски конфесии, а не към него. Това е изопачаване на идеята за християнската мисия.

Вътрешната мисия е предусловие за външната мисия. Няма как да има външна мисия без да са изградени здрави общности, няма как да я има при полупразни храмове и осезаема липса на свещенослужители, без здрави енории, редовно участие в тайнствата и молитвен живот, без желание и възможност за напредване в Иисус Христос. Днес православието се изразява в това да се декларираш като православен в националното преоброяване (веднъж на 10 години), да посещаваш църква, в „добрия“ вариант, два пъти годишно – на Рождество и Възкресение, или, в „лошия“ вариант, през целия си живот три пъти – за кръщение, сватба и опело. И двата варианта определено не са добри. Разбира се, когато границите между вярата и неверието са толкова размити, е трудно Църквата да организира своята дейност навън, след като тя не я е организирала вътре.

Няма как да съществува външна мисия, след като има толкова нерешени вътрешно-организационни въпроси в Православната църква. Такива например са тези за даването на автокефалия и този за православната диаспора. И двата проблеми, бидейки канонични, са явяват пречки за мисията. Наличието им свидетелства за липсата на нужното единство сред Православните църкви, като първият води до затрудняване процеса на основаване на нови Поместни църкви, а вторият до поддържане на едно противоканонично състояние – наличието на повече от един епископ в рамките на една канонична територия. Например в САЩ, едно поле, което данните показват, че е възприемчиво към посланието на православието, в тази територия има диоцези на Вселенската, Антиохийската, Сръбската и Българската патриаршии, както и др. църкви. Така излиза, че Поместните църкви проявяват по-голям интерес към това да обслужват свързаните с тях емигрантски общности, вместо да изградят здраво поместно църковно тяло, което да посрещне нуждите на всички живеещи там православни и да отвори църковните двери за местните обръщенци. Като че ли забравихме, че в Църквата няма на елин ни юдеин, т.е. ни българин, ни сърбин, ни руснак, ни грък, а че всички сме едно в Иисус Христос, по завета на св. ап. Павел. Като че ли Църквата от вселенска се е превърнала в национална, в специфично „източна”[7]. Както заявява архиеп. Анастасий Албански: „Ако искаме да бъдем искрени в критиката към себе си, сме длъжни да признаем, че в непосредствените интереси на Православните църкви обикновено господстват етническите теми на отделните автокефални църкви и глобалната визия за проповядването на благовестието остава съвсем незабележима“[8]. В тази връзка Църквата трябва да се стреми към това да се освободи от етноколтурните предразсъдъци, които пречат на единството в Иисус Христос, и да подчертае своята вселенска природа.

В процеса на мисионерство Църквата трябва да е активната страна. Това е заложено от Христос чрез подготовката и изпращането на апостолите първо в Юдея, а след това до краищата на земята. Ако се върнем на значението на думата апостол, то това е пратеник. Църквата е пратеничество. Пратеничество, упълномощено от Бога, което трябва да предаде Евангелието, сиреч Божията вест за спасение в Иисус Христос; тя е пратеничество, което трябва да обхване целия свят.  Христос казва „идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари (Марк 16:15)[9]. Христос призовава апостолите да бъдат активната страна в мисионерското дело. Те трябва да отидат, те трябва да потърсят, те трябва да свидетелстват[10]. Тази заповед е валидна за всички нас, тъй като ние сме част от Църквата.

За съжаление, в Църквата битува противоцърковното по дух убеждение, че вратите на храма са отворени за всеки и съответно няма нужда от проповед извън храма. Такива убеждения капсулират православието, превръщат го в затворено общество, която трябва да удовлетворява „религиозните потребности“ единствено на онези, които по някакъв начин – обикновено по родово-наследствен път, са се „добрали“ до него. Евангелието е универсално. То е за всеки човек. И за външния, и за неповярвалия. „Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?“ (Римл. 10:14) Въпросът на апостол Павел е и нашият въпрос. Всъщност той е риторичен – не е възможно да повярват, ако не им се проповядва, не е възможно да повярват, ако свещениците са се затворили в своите храмове, ако всички пазим благата вест единствено за себе си. Трябва да се излезе навън.

На статистическо ниво, християнството днес е най-разпостранената религията в света, с малко над 30% последователи. От християните обаче, сравнително малка част са православни. А повечето православни произхождат от народи, които от векове се считат за принадлежащи към нашата Църква. Последната е като цяло затворена в себе си. Успехите на християнската мисия по света, в Африка, Америка или Азия, се дължат преди всичко на протестанските и римокатолическите мисионери, не на православните. За съжаление е прав архиеп. Анастасий Албански, когато казва, че „Ако човечеството очакваше единствено православните да евангелизират народите, твърде много области, като например Африка, щяха да бъдат изгубени за християнството“[11]. Вярно е, че има православни мисии по света, но също така е вярно, че те са малко на брой и постигат скромни резултати. Нека отново да приведем размислите на архиепископа, направени през 1989 г. : „Време е да се запитаме: защо православната мисия в Китай, след толкова векове на упорити борби, има толкова слаби резултати? Сега, когато там отслабват гоненията и отново възкръсват стотици протестантски и римокатолически общности, православните остават само две. Може би православната мисия е била прекалено етнически оцветена?… Също така защо, след като православната мисия в Корея е започнала почти едновременно с протестантската, днес протестантите в тази страна са 5,5 милиона, а православните едва доближават 2000? Още по-неудобни въпроси ни очакват, ако погледнем към 60-те години в живота на Православната църква в Уганда. Може ли да се приеме за задоволително нейното развитие там, сравнено с това на другите църкви? Все някога трябва да престанем да обобщаваме, да опростяваме и разкрасяваме фактите“[12].

Съзнавам, че някои смятат, че проповядването, в смисъл на изясняване на основните истини на християнството пред невярваща аудитория и обръщането на големи групи от същата към християнството, е останало безвъзратно в миналото. Но ако е останало в миналото, то в миналото е останала и една заръка на Иисус към Неговите ученици. Една заръка не само към 12-те апостоли, но към всички следващи ученици. Защото, да си припомним, първото название за последователите Му не е „християни“, а „ученици“ (срв. напр. Деян. 6, 9 и цялата книга). Това проповядване, мисия, не е останала в миналото, не е умряла, защото нуждата от нея е жива, защото нашият народ е само по име християнин. Всъщност е спорно доколко той е бил някога християнски в истинския смисъл на думата. Той вярва повече във Ванга, отколкото в Господ Иисус Христос. В неговите убеждения, православната му вяра е преплетена с фатализъм, астрология, следване на различни окултистки учения и авторитети, както и низ от всевъзможни суеверия, които често в духа и практиката си отричат християнството.

Църквата липсва осезателно от живота на българите. Наистина всеки човек притежава свободна воля, с която воля може да приеме или отхвърли Христос. Но той, за да повярва, трябва първо да чуе за Бога, и ако няма кой да му проповядва, няма как и да повярва. А мисионерската дейност на православието е в почти пълен застой. Мнозина от онези, които  стават православни, го правят вследствие на собствена инициатива, търсене, а не в резултат на мисията на Църквата. Мнозинството от българския народ тъне в своето „духовно“ невежество, суеверия и ереси. Особено тежко е положението в селата. Жителите им знаят, че трябва да изградят храм, че в него трябва да има свещеник и богослужение, но не знаят какъв е смисълът от този храм, от свещеника и богослужението. Оставени в своите села, посещавани веднъж месечно или няколко пъти в годината – на някой голям празник или на храмовия празник, те развиват една обредна, традиционна „религиозност“, която в своя характер е номинална. Техният досег с Църквата е просто чрез физическо присъствие на богослужение, организиране на, меко казано, противоречивата практика на курбана или някое опело. Молитвите им се ограничават предимно до „здраве и благополучие“, което означава, че смисълът на съществунето им е сведен най-вече върху този свят. Неоходимо е енорийските свещеници, особено в по-малките населени места, където хората имат и по-малко знание за православието, и където робуват по-силно на всякакви суеверия, да се занимават активно с хората, не само в храма, но и извън него.

Не едно изследване[13] показа, че българите, при все че в по-голямата си част се деклалират като православни (един намаляващ процент, според националните преброявания, паднал от 85.7 през 1992, до 76 % през 2011 г.[14]), масово имат някаква много смътна представа за Бог просто като някаква „сила“ или „енергия“ или дори не вярват в Него, почти не посещават богослужение, а половината не вярват в живота след смъртта. Масовият „православен“ чувства принадлежността си към Църквата във връзка с националната си идентичност, или във връзка с тайнства и обреди като кръщение, венчание и опело. В контекста на подобни факти се ражда понянието „православен атеист“[15] –  човек, който по силата на традицията, национално-културната идентичност и навика, се определя като православен, но не вярва в Бог, не ходи на църква (освен на няколко големи празници), не се изповядва и причастява. Въобще освен на декларативно ниво, няма нищо общо с православието. В тази връзка Българската църква трябва много ясно да заяви, че религиозната ни идентичност се определя не от национално-културната и историческата роля на Църквата, а от нашето отношение към Господ Иисус Христос. Само в Него ние можем да бъдем православни християни. Според мен една от основните причини за липсата на мисия сред невярващите е, че се приема по презумпция, че народът ни е православен, когато е очевидно, че той е такъв само по силата на традицията.

Клерикализмът

Основна пречка пред това да се прояви мисионерският дух на Църквата, е клерикализмът. Същият постулира, пряко или косвено, че една от част от Църквата олицетворява и изпълва със смисъл цялата тази Църква. Клерикалистите поддържат ярко разграничение между клир и миряни, което фактически преминава в отделянето им. Те изтъкват, че само на свещениците е била делегирана задачата да мисионерстват. Такива възгледи може да са разпространени в рамките на едно помрачено църковно съзнание, но те не намират подкрепа в Свещеното Писание. В страниците на Новия Завет разграничението между „клир“ и „миряни“ не е разделение.  В Църквата освен ръкоположеното свещенство (дякон, презвитер, епископ) – чиито задачи са душепастирската дейност и отслужване на тайнствата, съществува също и царското свещенство, което е общо за всички верни. Всички членове на Църквата са „род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити“ (1 Петър 2:9). Ролята на царското свещенство е описана малко по-късно в горецитирания стих: „за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина“ (1 Петър 2:9). Господ Иисус Христос е истинската светлина, която просвещава всеки човек, и християните – царското свещенство, в чиито сърца се е възцарила тази светлина, са онези, които трябва да прогласят силата и славата Божия. Следователно мисионерската задача стои не само пред клира, но и пред т. нар. „миряни“[16], не пред част от Църквата, а пред цялата Църква, която е мисия по своята природа[17].

Богослужението

Един, за съжаление, забравен начин за мисионерство в Българската църква, е богослужението. Всъщност, то е най-съкровеният начин за евангелизация, който е приложен у нас и от св. Кирил и неговите ученици. И ако напоследък започват да се организират различни катехизационни курсове, това е признак, че не се възползваме достатъчно от възможностите, които ни предоставя богослужението. Последното започва да се разглежда и де факто се превръща в  нещо като представление, в което присъстващите се явяват зрители и слушатели, които се възхищават на наистина чудесните църковни песнопения и молитви, но не се учат от тях, защото не ги разбират. Богослужението ги вдъхновява, но не ги преобразява, защото се моли духът им, но не и умът. Богослужението се отделя от нуждите на човека, за да удовлетвори нечии потребности от фалшива „сакралност“. То се „секуларизира“ от нуждите на църковния народ, от езика на молитвата  – българския, за да бъде принесено в жертва на една, по същество, антицърковна идеология[18]. Крайно време е Св. Синод като върховен орган, зает с управлението на Църквата в България, да вземе присърце този проблем и да инициира превеждането на богослужебните книги на съвременен и разбираем език[19]. Така ще стане действителност повелята на апостол Павел вярващите да участват в богослужението не само чрез духа си, но и чрез ума си, и то да им послужи за духовна полза (срв. 1 Кор. 14)[20].

Елемент от богослужението и съответно от мисията чрез него, е и ежедневното четене на Свещеното Писание в храма, което е свидетелство за Бога, дадено на езика на човека. То съдържа всички основни истини за нашето спасение, които трябва да знаем, и значението му за православния християнин е неоценимо. Тази сериозна духовна полза е била оценена от светите отци, които са написали множество тълкувания върху него, а членовете на Църквата, по време на богослужение се покланят на Евангелието, сиреч на истините на Откровението за Иисус Христос, разкрити в него. По думите на св. Юстин Попович „чрез четенето на Библията ти сееш Божиите слова в душата си“. В тази връзка нещо, което може да направи Църквата, е да въведе правила, така че процесът на четене да води до възприемането на тези Божии слова в душите на слушащите. За тази цел би било добре четенето да се извършва не напевно, нито пък да се превръща в повод за демонстриране на дълбокия и „меден глас“ на свещениците или четците, но да се прави с равномерна реч, бавно и ясно, така че прочетеното да е разбираемо за хората, и те да могат да приложат чутите истини на Божието слово в живота си. В същия дух трябва да се припомни, че езикът на Синодалното издание на Библията от началото на миналия век, съдържа вече доста архаични и отпаднали думи от езика ни, които го правят неадаптиран към съвременните реалности. Още от 2013 г. е готов превод на Библията от оригиналните езици, извършен от православни богослови от Богословския факултет на Софийския университет, към който превод обаче Синодът на БПЦ-БП все още не е взел отношение, нито пък е ясно дали въобще има намерение да взема такова.

Проповедта

Презвитерът има особена роля и сред повярвалите, тоест спрямо т. нар. вътрешна мисия. Той е този, който определя посоката, в която ще поеме енорийската църква. Ако същият гледа на църковната общност не като паство, което му е поверено от Бога, което той трябва да поведе към спасението, а като група от хора, пред която трябва чисто формално да изпълни своите „задължения“, ако гледа на нея като източник на доходи от треби или като аудитория, пред която трябва да демонстрира своите певчески и ораторски способности,  тогава няма как да съществува жива общност в Иисус Христос.

Един от основните методи в полза на вътрешноцърковната мисия е проповедта. За съжаление мнозина свещеници неглижират тази част от богослужението, говорейки общи приказки или правейки преразказ на Свещеното Писание, вместо да използват проповедта като най-силен метод за борба срещу непознаването на вярата и суеверието. Друг такъв метод са извънбогослужебните занимания – от срещи на кафе и чай, до занимания с катехизационни или социални цели. Това е начин за сплотяване на общността, която се оформя като такава не само в храма, но и извън него. Тези дейности трябва да бъдат винаги ръководени и подкрепяни от местния свещеник.

Предметът Религия и неделните училища

С известна доза съжаление може да се констатира, че едно от средствата за имитиране на някаква мисионерска дейност от страна на БПЦ-БП (средство, залегнало в  мисионерска ѝ концепция), е нейната инициатива за изучаване на предмет Религия като задължителeн в българското училище. Този предмет в никакъв случай не е някаква морална панацея, нито пък целите на Църквата са единствено в моралната област. Предметът Религия далеч не може да изчерпи проблема с липсата на мисия и отношение към съвременния човек, но по-големия проблем е, че така се създава погрешното впечатление, че мисията е в ръцете на държавата, че Църквата прави каквото трябва, но не зависи от нея. В действителност зависи само от Църквата, не от държавата. Мисията е била винаги задача пред Църквата, която трябва да разпространи словото на Христос до краищата на земята. Ако беше обратното, Иисус Христос щеше да предаде да се разпространява Евангелието не на апостолите Си, а на Пилат Понтийски или на римския император. Училищата, в които трябва да се учи за Иисус Христос, са  най-вече неделните училища към църквите, не държавните (светски) такива. Ако Светият Синод беше употребил енергията си за изчуване на предмета Религия, към създаването на неделни училища към всяка енория, биха били постигнати значително по-добри резултати. Защото така би се дала много повече свобода да се говори за християнството, съчетана с възможността за воденето на активен енорийски живот от децата и същевременно не би се срещала опозиция от държавата и невярващото „православно“ общество. Това е и начин да бъдат реализирани немалкото завършили богословие млади хора, които не работят по специалността си поради липса на възможност за реализация.

Мисия, Църква и богословие

За целите на мисията е нужно и тясно сътрудничество между Църквата и богословските факултети и катедри в България. Вярно е, че последните са държавни, т.е. светски, но също така е вярно, че в тях се изучава православно богословие с православни християнски преподаватели, за нуждите на Православната църква. За учащи се в тях се записват предимно млади хора, движени най-вече от мотива да научат повече за православната си вяра и да служат на Църквата. Между другото фактът, че се стига дотам хора да записват богословие във висше училище, за да научат повече за вярата си, вместо да го направят в енорията си, говори за наличието на проблем в духовно-образователната мисия на Църквата. Това е проблем, който Св. Синод е длъжен да реши, ако иска мисията на Църквата ни да бъде успешна.

Да се върнем на темата за сътрудничеството между Църквата и богословските школи или по-скоро за недостатъчността на това сътрудничество. В началото на миналата година Светият Синод не подкрепи[21] включването на богословието в защитените специалности[22] при условие, че както вече бе казано, богословските школи подготвят кадри за Църквата. Друго негативно според мен свидетелство за политиката на Св. Синод към богословските школи, е създаването на т. нар. „Духовна академия“ в Пловдив. Създаването ѝ отнема от и без това все по-намаляващите студенти, изучаващи богословие. Предвид статута на същата академия, чийто дипломи не се признават от държавата (понеже няма акредитация), откриването ѝ е удар и по желанието на Синода за изучаване на предмет Религия в училище. Защото от бъдещите учители ще се изисква богословска и педагогическа дипломи, признати от държавата, каквито от Пловдивската академия, поне засега, не могат да дадат. Редно е Св. Синод да заяви ясно има ли неща, които не одобрява във вида и дейността на богословските школи у нас, ако има – какви са те, и да започне диалог със същите, така че, ако е възможно, тези проблеми да намерят своето решение. Защото от неразбирателството между Св. Синод и тези духовно-научни звена, не печели никой, още по-малко православието в България.

Вярвам, че посочването и обсъждането на проблемите е начало, което би могло да доведе до тяхното решаване. Надявам се настоящият текст да стане повод не за осъждане на Църквата, а за размисъл от страна на православните християни за нашите пропуски и какво ние лично, и като част от Църквата, можем и трябва да направим, за непознаващите нашия Господ Иисус Христос.

И последно, би искал да завърша размислите си по темата с думите на о. Александър Шмеман:

„Ако една християнска общност загуби мисионерския си устрем, ще се превърне в затворена в себе си, маргинална група, която съществува, за да „задоволява духовните потребности на своите членове“… Главната духовна потребност на християнина би трябвало да бъде споделянето на живота и Истината с колкото може повече хора и дори с целия свят. Затова мисионерството е цел и смисъл на съществуването на Църквата в света, на присъствието ѝ в човешката история между първото и второто пришествие на Господа“[23].

Автор: Атанас Ваташки

---

* Статията, в малко по-базов вариант, беше представена на богословска конференция, организирана от катедра теология в ПУ „Паисий Хилендарски“, през април 2018 г.

[1] Тази статия представлява допълнен и обновен вариант на моята част от статията „Мисията на Българската православна църква днес“, написана в съавторство с Ренета Трифонова:  https://zadrugata.com

[2] Срв. Анастасий, архиепископ на Тирана и цяла Албания. Мисията на Църквата по стъпките на Христос. Богословски изследвания и беседи. София, 2017, с. 105.

[3] По този въпрос виж Джим Форест, Възкресението на Православната църква на Албания: https://www.pravoslavie.bg ; Филм за мисионерското дело на Албанския архиеп. Анастасий: https://dveri.bg

[4] Срв. Анастасий, архиепископ на Тирана и цяла Албания. Мисията на Църквата… с. 41, 66, 193.

[5] Срв. Пак там, с. 37, 69.

[6] Такъв характер носи творбата на професорите Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски „Учебник по мисионерство”, София, 1937, който е учебно помагало по дисциплината „Мисионерство” в Богословския факултет на СУ през целия 20 в. Споменатият въпрос с характера на дисциплината „Мисионерство” е отчетен като такъв и от Валентин Кожухаров в неговия труд „Християнска мисия в условията на поместната църква. Мисията на българската православна църква“.  Велико Търново, 2010, с. 9-10. Впрочем това изследване е едно от редките, посветени на тази пренебрегната тема и съдържа множество практически предложения за осъществяване на мисията.

[7] Повече по темата, вж. Бигович, Радован. Църквата в съвременния свят. София, 2013, с. 70-73.

[8] Анастасий, архиепископ на Тирана и цяла Албания. Мисията на Църквата, с. 220-221.

[9] Забележително изследване в българската библеистика, посветено на тази мисионерска задача, дадена на апостолите, и посветено по-специално на мисионерското дело на св. ап. Павел, е: Димитров, Иван Ж. Разпространението на Христовото благовестие. Дейността на св. апостол Павел в нейния исторически контекст (Тълкувателен обзор на Деян. 9, 11 и 13-28 гл.).

[10] Както отбелязва Валентин Кожухаров: „Православният християнин и мисионерът трябва да излязат от своята затвореност и да отидат извън тази „ограда” – да отидем сред нашите съграждани в своя град или село, сред друговерците, сред чужденците, сред гладните и нуждаещите се – и там да посяваме Словото Божие и да молим Бога семената ни да дадат добър плод. Ето това ние наричаме мисия на Православната църква” (Кожухаров, В. Християнска мисия… с. 133-134).

[11] Анастасий, архиепископ на Тирана и цяла Албания. Мисията на Църквата… с. 237-238. Срв. също така с. 188 от цит. съч.

[12] Пак там, с. 189.

[13] Срв. Теодора Карамелска, Нагласите към религията в България според Европейското изследване на ценностите (2008): https://dveri.bg

[14] Срв. Структура на населението по вероизповедание: http://www.nsi.bg/Census/StrReligion.htm; Национален статистически институт. Преоброяване 2011 (окончателни данни): http://www.nsi.bg/census2011/NPDOCS/Census2011final.pdf.

[15] Виж по този въпрос статията на Ренета Трифонова, Православие без Христос: https://zadrugata.com

[16] Както отбелязва прот. Добромир Димитров: „Думата мирянин, миряни (κοσμικός, κοσμικοί) е въведена късно, за да се различават монасите, които живеят извън света т.е. в манастир, от човеците, които живеят в света (во мира). Този термин не може да обясни мястото на християнина в Църквата и не е удачно да бъде противопоставян на клира, който в по-голямата си част също живее в света“. Същият цитира и Панайотис Нелас, който пише: „Терминът “лаикос” (λαϊκός) произлиза от думата “лаос” (λαόσ), народ. Следователно лаици са тези, които принадлежат към народа, тези, които го формират. Термините “лаикос” и “лаос” съвпадат напълно така, че ако трябва да се определи смисълът на думата “лаос”, ще трябва просто да говорим за християнина, да извлечем смисъла на двете тайнства на християнското посвещение – Кръщението и Миропомазанието. В действителност „лаикос” е всеки християнин, всеки кръстен, всеки член на Църквата. Всъщност се поражда голям проблем, ако разглеждаме термините “лаикос” и “клирикос” (κληρικόσ) паралелно. В православната перспектива тези два термина въобще не са паралелни, а имат един център“ (виж неговата статия „Две основни предпоставки на евхаристийната еклисиология“: https://www.pravoslavie.bg , бел. 22 и 30).

[17] Живеем във време, когато в нашата страна има остър недостиг на свещеници. Същите, при едно активно мисионерско служение, вследствие на своята натовареност с богослужението и пастирска дейност, трудно биха имали възможност да извършват това служение. Това е още един довод, в никакъв случай не първостепенен, в полза на мисионерското служение на „миряните“. Същевременно, свещениците биха могли да имат ръководно-контролна функция, както и разбира се да извършват тайнствата, чрез които повярвалия да се приеме в общността – Кръщение, Миропомазване и Евхаристия.

[18]  Срв. статията ми „Богослужебният език и неосъзнатите поуки от делото на светите братя Кирил и Методий“: https://zadrugata.com

[19] Виж Кожухаров, В. Християнска мисия… с. 143.

[20] Че съществува сериозен проблем с неразбирането на църковнославянския богослужебен език, независимо, че някои твърдят колко лесен бил той, е видно особено ясно при поздрава за Възкресение Христово. Правилният начин е „Христос воскресе! – Воистину воскресе“! Най-често срещаният начин, по който виждам да се изговаря обаче е „Воистина воскресе“, който се прави, защото се мисли за думата “истина“, както е на български. Също така погрешни варианти са „въскресе“ (грешка, допускана защото на български пишем „възкресение“ с „ъ„), както и „возкресе“ (защото на български пишем възкресение с „з„). А колко по-ясно е: „Христос възкръсна! – Наистина възкръсна!“ Очевидно е, че ние мислим на български, дори когато говорим на църковнославянски. Необходимо е това противоречие в нашето съзнание да бъде премахнато и езикът на богослужението да бъде езикът на нашия живот, езикът на молитвата ни – българският.

[21] Св. Синод не подкрепи искането теологията да стане защитена специалност: https://dveri.bg

[22] Тоест специалностите, които въпреки слабия интерес към тях, могат да продължат да бъдат изучавани във висшите училища поради своята важност.

[23] Прот. Александър Шмеман. Православие и мисионерство. https://dveri.bg/