Всекидневната молитва

Автор: Пол Майендорф

Винаги се радвайте.
Непрестанно се молете.
За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса.
(Сол. 5:16-18).

Християнството има своето начало в юдейската традиция, в която се практикува всекидневна молитва. Благочестивите евреи, какъвто несъмнено е бил Иисус, са се молели най-малко два-три пъти дневно. „Дидахи”, най-ранният църковен „устав”, датиращ от около 125 г., постановява християните да казват „Отче наш” три пъти на ден. До края на II в. времето за молитва е общо взето, определено: обикновено сутрин, на обяд, вечер и в полунощ. Първоначално извършвана лично от всеки християнин в дома му, след IV век, с развитието на богослужението в катедралите и манастирите, дневната молитва се премества на обществени места. През вековете Църквата е поддържала тази практика на всекидневната молитва по най-различни начини, приспособявайки богослужението към нуждите на всяка епоха. Очевидно принадлежността към християнството не е започвала, нито е свършвала с участието в Божествената литургия в неделя.

При пренасянето на Православието на американска почва като че ли най-много е пострадала практиката на всекидневната молитва. Не само делничните богослужения, но дори съботната вечерня и неделната утреня са почти напълно изчезнали. Може да се изброят цял ред причини за това: нарасналата секуларизация; фактът, че хората не живеят близо до енорийските църкви; липсата на монашество, което винаги е поддържало идеала за постоянна молитва; подражанието на западните протестантски модели на богослужение; битовата конкуренция на телевизията и други форми на развлечение… Каквито и да са причините, резултатите са наистина обезпокояващи. Ние не просто изоставяме школата на молитвата, която винаги е заемала централно място в християнския живот, но и губим богатството на химнографията, която е образовала и формирала безброй поколения християни.

Ясно е, че Православието не може да оцелее единствено като „неделна църква”. Трябва да възстановим практиката на всекидневната молитва – и лична, и обща. Да бъдеш член на Църквата предполага да имаш непрестанна жива връзка с Бога и с членовете на Христовото Тяло – Църквата. Това не е връзка, която можеш просто да установяваш и да разкъсваш веднъж седмично.

Църквата днес се намира на кръстопът, също както е било в апостолските времена или по времето на св. Константин Велики. В онези дни Църквата е отговорила на вътрешните и външните предизвикателства, като им е намерила творческо разрешение. Това се вижда най-ясно в сферата на литургията. Ранната Църква е създала няколко литургични традиции, черпейки свободно и творчески както от юдейски, така и от езически източници. Това ясно личи в развитието практиката на всекидневната молитва.

През IV в., в отговор на радикално различните условия и значително нарасналите възможности, Църквата разработва както общ „катедрален” чин за градските катедрали и енории, така и по-строг, „монашески” чин. В следващите векове тези традиции са претърпели безброй радикални реформи, всеки път в отговор на новите условия. Сегашният денонощен богослужебен кръг, вечернята и утренята, произлизат в основата си от светогорската монашеска практика на XIV в., която впоследствие измества „катедралния устав”. Определено обаче може да се каже, че тази монашеска практика отдавна не съответства на нуждите на нашето време, което съвсем ясно личи от празните църкви събота вечер. Тази традиция се е развила в селско, земеделско общество, а ние живеем в индустриалното общество, в градове или предградия. Домовете ни са далече от църквите. Семействата ни, или по-успелите от тях, живеят отделно от старото поколение и малцина от съседите ни споделят нашата вяра. Всички тези фактори взети заедно правят за нас невъзможно да изпълняваме практиката на всекидневната молитва такава, каквато сме я наследили.

Не трябва ли поне да почнем да разговаряме за това, какво бихме могли да направим за възстановяването на тази толкова съществена част от християнския живот? Как да се върнем към традицията на редовна, честа молитва – и обща, и лична – в уединението на домовете си? Как да преоткрием богатото си химнографско наследство, което на практика сме изоставили? Църковното Предание ни предоставя многобройни образци: времето за молитва и вида на службата, както частна, така и обща, са най-разнообразни. Като черпим от това наследство, ние трябва да разработим конкретни материали, които биха могли да се използват от отделния човек, от семействата, от малки групи, както и от нашите енории. Но това, от което се нуждаем преди всичко, е да разговаряме помежду си и с нашите енориаши, да осъзнаем, че християнството е начин на живот, а не просто изпълнение на „неделно задължение”.

Материалът подготви: Красимира Ковалкова

Източник: Александър Шмеман, „За живота на света”; изд.: „Фондация „Покров Богородичен”; София, 2013; стр. 26-28

Из публикацията: Проф. Пол Майендорф, „Литургичният път на православната църква в Америка”