В отговор на Хомяков

Автор: Иван Киреевски (1806-1856)

Три елемента лежат в основата на европейска­та култура: римското християнство, светогледът на необразованите варвари, които разрушиха Рим­ската империя, и класическата философия на древ­ното езичество.

Тази класическа философия на древния езически свят, която отсъства от наследството на Русия, в своята същност представлява тържество на фор­малния човешки разум над всичко, което се намира в него и извън него, на чистия, голия разум, който се основава на самия себе си, не признава нищо над и извън себе си и се проявява в двете свойствени за него разновидности: формална отвлеченост и отв­лечена сетивност. Въздействието на класицизма вър­ху европейската култура трябваше да съответст­ва на неговия характер.

Дали защото християните на Запад се поддадо­ха незаконно на влиянието на класическия свят, или ереста се сблъска случайно с езичеството, но само Римската църква, отделила се от Източната, се отличава с точно такова тържество на рационализ­ма над външната разумност на преданието и над вътрешния духовен разум. Така вследствие на вън­шния силогизъм, изведен от понятието за божест­веното равенство на Отец и Син, бе изменена и догмата за Св. Троица в противоречие с духовния ѝ смисъл и с преданието; така вследствие на друг силогизъм папата стана глава на Църквата вместо Иисус Христос, след това – светски владетел, и накрая – непогрешим; цялото Божие битие се доказ­ваше чрез силогизми; цялата вяра се крепеше на силогистичната схоластика; инквизицията, йезуитството, с една дума – всички особености на като­лицизма бяха резултат от същия формален процес на разума, така че и самото протестантство, ко­ето католиците обвиняват в рационализъм, възник­на непосредствено от рационализма на Католичес­ката църква. В това последно тържество на фор­малния разум над вярата и преданието проницател­ният ум можеше предварително да види и зародиш днешната съдба на Европа като следствие от без­полезното начало, т.е. и Щраус, и новата философия във всичките ѝ разновидности, и индустриализма като пружина на обществения живот, и филантропиията, основана на преднамерено користолюбие, и системата за възпитание, форсирана от силата на предизвиканата завист, и Гьоте, венеца на новата поезия, литературния Тайлеран[1], който мени красо­тата си, както онзи – своите правителства, и На­полеон, и героя на новото време, образец на бездуш­на пресметливост, и материалистичното общест­во, плод на политиката на рационализма, и Лудвиг Филип, последния резултат на такива надежди и на толкова скъпи опити.

Аз съвсем не възнамерявам да пиша сатира за Запада; никой не цени повече от мен онези удобства за частния и обществен живот, които същият този рационализъм породи. Да, ако говорим откровено, аз и сега все още обичам Запада, с него ме свързват много ненакърними симпатии. Принадлежа му с въз­питанието си, с житейските си навици, със своите наклонности, със своя противоречив начин на мис­лене, дори със сърдечните си привички; но човек носи в сърцето си такива колизии, притежава такива умствени потребности и такъв смисъл на живота, които са по-силни от всички навици и наклонности, от всички житейски наслади и от всички изгоди на външната разумност и без които нито отделният човек, нито народът могат да живеят истински. Затова оценявайки напълно всички отделни облаги от рационалността, мисля, че в своето най-ново развитие, благодарение на болезнената си неудов­летвореност, тя явно се проявява като едностран­чиво, лъжливо, прелъстително и предателско нача­ло. Впрочем би било неуместно тук да се разприказ­ваме надълго и нашироко за това. Ще припомня са­мо, че всички големи умове на Европа се оплакват от днешното състояние на нравствена апатия, на не­достиг от възгледи, на всеобщ егоизъм и търсят нова духовна сила извън разума, нова пружина за живота извън пресметливостта – с една дума, тър­сят вяра и не могат да я намерят у себе си, тъй като на Запад християнството е извратено от мисловността.

По този начин рационализмът и в началото бе­ше излишен елемент в образованието на Европа, и сега е едностранчиво качество на европейското прос­вещение и бит. Това ще бъде още по-очевидно, ако сравним основните начала на обществения и частен бит на Запада с основните начала на онзи общест­вен и частен бит, който дори да не се е развил напълно, най-малкото ясно се е откроил в предиш­ната Русия, намираща се под прякото влияние на чистото християнство без примеси от езическия свят.

Целият частен и обществен бит на Запада се основава на представата за индивидуална, отделна независимост, предполагаща индивидуална изолираност. Оттук и свещеността на външните формал­ни отношения, на собствеността, на условните пос­тановления, които са по-важни от личността. Все­ки индивид – частно лице, рицар, княз или град – е самовластен и неограничен в правата си, сам опре­деля своите закони. Първата работа на всеки в об­ществото е да се огради с крепост, от вътрешност­та на която пристъпва към преговори с другите независими сили.

Предишния път не довърших статията си и затова сега съм длъжен да я продължа. Тогава гово­рих за различията на просвещението в Русия и на Запад. Трябва да се каже, че у нас образователното начало тръгва от Църквата ни, а там заедно с християнството върху развитието на просвещени­ето влияят и плодотворните остатъци от древния езически свят. Самото западно християнство, от­деляйки се от Вселенската църква, прие в себе си зародиша на онова начало, което даваше общия от­тенък на цялото гръко-езическо развитие: рациона­лизма. Затова и характерът на европейската кул­тура се отличава с превес на рационалността.

Впрочем този превес се прояви едва впоследст­вие, когато логическото развитие, може да се каже, задуши християнското. Но в началото, както отбелязах, рационализмът се проявява само в зародиш. Римската църква се отдели от Източната, като замени някои догмати от преданието на цялото християнство с други, изведени чрез умозаключения. Някои от тях тя разпространи в резултат на същия логически процес и също в противоречие с преданието и духа на Вселенската църква. По този начин логическото убеждаване легна в основата на католицизма. На първо време влиянието на рацио­нализма се ограничи дотук.

Вътрешната и външна уредба на Църквата, нап­равена преди това в друг дух, съществуваше без очевидни изменения до момента, в който цялото църковно учение стана достояние на мислещата част на духовенството. Това се случи в схоластическата философия, която, поради логическото начало в самата основа на Църквата, не можеше да прими­ри противоречието между вярата и разума по друг начин освен чрез силогизма, който се превърна в най-важния принцип при всяко убеждаване. Естествено, в началото същият този силогизъм защитаваше вя­рата срещу разума, като с разумни доводи доказва­ше нейното превъзходство. Но тази вяра, логически доказана и логически противопоставена на разума, вече не беше жива, а само формална, не беше вяра в истинския смисъл на думата, а само логическо от­рицание на разума. Ето защо през схоластическия период от развитието на католицизма, именно за­ради своя рационализъм, Западната църква се про­яви като угнетяващ, смъртен и отчаян враг на разума. Но това безусловно унищожаване на разума, което представляваше развитото до своя предел продължение на същия логически процес, предизвика силното противодействие, чиито последствия фор­мират характера на съвременното просвещение. Ето какво имах предвид, когато говорех за рационалистичния елемент в католицизма.

Източното християнство не познаваше нито тази борба на вярата срещу разума, нито това тър­жество на разума над вярата. Затова и неговото въздействие върху просвещението не приличаше на католическото.

Разглеждайки общественото устройство на пре­дишната Русия, ние откриваме много различия от Запада, и на първо място, организирането на общес­твото в така наречените селски общини. Частна­та, личната самобитност, основа на западното раз­витие, е била толкова малко известна у нас, колкото и общественото самовластие. Човек е принадлежал на света, а светът – на човека. Поземлената соб­ственост, източник на личните права на Запад, у нас е принадлежала на обществото. Лицето е имало права на владение дотолкова, доколкото е влизало в състава на обществото.

Но това общество не е било самовластно и не е можело само да се организира, само да си измисля законите, защото не е било отделено от другите, подобни на него общества, управлявани от еднооб­разната традиция. Цялото безчислено множество от тези селски общини, съставляващи Русия, е било покрито с мрежа от църкви, манастири, жилища на уединили се отшелници, откъдето постоянно са се разпространявали еднакви разбирания за обществе­ните и за частните отношения. Тези разбирания лека-полека са прераствали в общо убеждение, убеж­дението – в обичай, който е замествал закона, като е установявал във всички области, подвластни на нашата църква, една мисъл, един възглед, един стре­меж, един житейски порядък. Това повсеместно ед­нообразие на обичая е било вероятно една от причи­ните за неговата невероятна устойчивост, съхра­нила живи останките му чак до нашето време, въп­реки цялото противодействие на разрушителните влияния, които в продължение на 200 години са се стремили да го заменят с нови принципи.

В резултат на тези силни, еднообразни и повсе­местни обичаи не е била възможна никаква промяна на общественото устройство, която да не е съгла­сувана с цялата система. Семейните отношения на всеки са били определени още преди да е роден; по този предопределен ред семейството се е подчиня­вало на селската община, по-голямата селска общи­на – на събранието, събранието – на Вечето[2] и т.н., докато накрая всички тези частни кръгове се обе­динят от единния център – Православната църква. Никакво частно мнение, никакво изкуствено спора­зумение не е било в състояние да създаде нов порядък, да измисли нови права и привилегии. Дори сама­та дума право не се е употребявала у нас в оня смисъл, който е имала на Запад, а е означавала само справедливост, правда. Затова и никоя власт не е можела нито да подарява, нито да отстъпва на никое лице или съсловие каквито и да било права, тъй като правдата и справедливостта не могат нито да се продават, нито да се присвояват, а същест­вуват сами по себе си, независимо от условните отношения. На Запад, обратно, всички обществени отношения или се основават на договор, или се стре­мят към такава изкуствена основа. Извън договора не съществуват разумни взаимоотношения, а нас­тъпва произвол, който управляващата класа нарича беззаконие, а управляваната – свобода. Но и в единия, и в другия случай този произвол е доказателство само за външна, формална, а не същностна промяна на действителността. Там всички сили, интереси и права на обществото съществуват отделно, самос­тоятелно и се свързват не по общоприет закон, а или в случайна последователност, или по изкуствено споразумение. В първия случай взема надмощие ма­териалната сила, във втория – съвкупността от индивидуални становища. Но материалната сила, материалното надмощие, както и съвкупността от индивидуални становища всъщност се основават на един принцип, само че в различни моменти от своето развитие. Ето защо общественият договор не е изобретение на енциклопедистите, а действи­телен идеал, към който са се стремели несъзнател­но, а днес напълно съзнателно всички западни общес­тва под влиянието на рационалния елемент, над­делял над християнския.

Ние в Русия не познаваме добре границите на княжеската власт преди подчиняването на феодал­ните княжества на Московското, но ако вземем под внимание това, че силата на неизменния обичай е правела невъзможно всяко самоволно законодателство, че съдът, който в някои случаи е принадлежал на княза, не можел да се провежда без съгласуване с вездесъщите обичаи, нито пък, по същата причина, се е допускало произволно тълкуване на тези обичаи; че общият ход на делата се е движел от селските общини и от приказите[3], които са отсъждали спо­ред вековния, и затова известен на всички обичай; че, накрая, в изключителни случаи князът, който нару­шавал установения ред на взаимоотношенията си с народа и Църквата, можел да бъде изгонен от самия народ – като вземем под внимание всички това, ста­ва ясно, че всъщност княжеската власт се е изра­зявала повече в предвождане на войските, отколкото във вътрешно управление, повече във въоръжено покровителство, отколкото в управляване на облас­тите.

Въобще, струва ми се, че в Русия са били слабо познати дребните владетели от Запада, които са използвали обществото като неодушевена собстве­ност за лични облаги, така както не са били познати и благородните рицари от Запада, които са разчи­тали на собствената си сила, на крепостите и же­лезните доспехи и не са признавали друг закон освен този на собствения си меч и на условните правила на честта, основани върху закона на своеволието.

Впрочем у нас е нямало рицари по други причини.

На пръв поглед изглежда непонятно защо у нас не е възникнало никакво движение, подобно на рицарството, дори и по времето на татарите. Общест­вото е било разединено, властта не е притежавала материална сила, всеки е можел да се придвижва от място на място, горите са били непроходими, поли­цията още не е била изобретена; защо пък да не се образуват сдружения от хора, които биха използва­ли превъзходството на своята сила срещу мирните земеделци и граждани, биха грабили и биха правили каквото си поискат, биха завоювали отделни земи и селища и биха си строили там крепости; биха опре­делили известни правила между себе си и по този начин биха образували отделна класа на най-силното съсловие, което, заради силата си, би могло да се нарече и най-благородното? Църквата би могла да се възползва от тези сдружения, като образува от тях особени ордени със специални устави и ги използва срещу неверниците, подобно на западните кръсто­носци. Защо това не е станало?

Според мен защото нашата Църква по онова време не е продавала чистотата си заради временни изгоди. У нас е имало богатири само преди устано­вяване на християнството. След установяване на християнството у нас е имало разбойници, органи­зирани шайки, за които и до днес съществуват пес­ни, но те са били отхвърлени от Църквата и затова – безсилни. Не би имало нищо по-лесно от това у нас да се устроят кръстоносни походи, като разбойни­ците се причислят към служителите на Църквата и като им се обещае опрощаване на греховете за убиване на неверници: всеки би станал честен раз­бойник. Католицизмът постъпи точно така; той не вдигна народите на борба за правата вяра, а изпрати към определената цел само скитниците, като ги нарече светци. Нашата Църква не направи това и ето защо ние не сме имали рицарство, а заедно с него и оная аристократична класа, която е била основният елемент на цялото западно уст­ройство.

Където на Запад е имало по-голямо безредие, там рицарството е било по-многобройно и по-силно; най-слабо разпространено е било в Италия. Където рицарите са били по-малко, там обществото е било по-склонно към народно управление; където рицари­те са били повече – там по-често е съществувало единовластие. Единовластието се поражда от самосебе си сред аристокрацията, когато най-силният покори по-слабите и управникът с ограничени права се превърне в безусловен владетел, обединявайки се с класата на нисшите, както Европа наричаше на­рода, срещу класата на благородниците. Тази класа на нисшите според общата формула на обществено­то развитие на Европа се е сдобивала с правата на благородниците, и същата сила, която пораждала самовластието, в естественото си развитие прена­сяла властта сред мнозинството, което вече само си изнамирало някакво формално управление, а и до днес все още е в процес на изнамиране.

Така както Западната църква правеше от раз­бойниците рицари и от духовната власт светска, а от светската полиция – света инквизиция, като навярно всичко това си е имало своите временни изгоди, по същия начин тя действаше и по отноше­ние на езическите науки и изкуства. Тя не създаде ново християнско изкуство, а украси своя храм с предишното изкуство, родено и възпитано от друг дух. Вследствие на това романтичното изкуство заживя нов, блестящ живот, но свърши с поклонение на езичеството и ще се прекланя пред отвлечените формули на философията, докато светът не се вър­не към истинското християнство и не се яви нов служител на християнската красота.

Всички науки в своята съществена част, т. е. като познания, принадлежат еднакво и на езическия, и на християнския свят и се различават само по философската си страна. Католицизмът не можеше да им придаде тази философска страна на христи­янството, защото самият той не я притежаваше в чист вид. Затова ние виждаме, че науките, които бяха езическо наследство, така процъфтяха в Евро­па, но се увенчаха с безбожие като необходимо след­ствие от едностранчивото си развитие.

Русия не блестеше нито с изкуства, нито с уче­ни изобретения, нямайки време да се развие самобитно в това отношение и не приемайки чуждото развитие, основано на невярна представа и затова – враждебно на християнския й дух. В замяна на това тя притежаваше най-важното условие за нор­мално развитие, за което бяха нужни само време и благоприятни обстоятелства; в нея се натрупваше и дишаше оня организиращ принцип на знанието, онази християнска философия, която единствена може да даде разумна основа на науката. Всички гръцки Свети отци, без да изключваме дори най- задълбочените писатели, бяха превеждани, и чете­ни, и преписвани, и изучавани сред тишината на нашите манастири, тези свети зачатъци на неосъ­ществените университети. Св. Исаак Сириец, най- дълбокомисленият от всички философски писатели, и днес може да бъде прочетен в преписи от XII – XIII век. И тези манастири бяха в непрекъснато живо съприкосновение с народа. Нима само този факт не е достатъчно свидетелство за просвещението на нашата нисша класа! Това просвещение, което не е блестящо, но е дълбоко, не е материално, няма за цел удобствата на външния живот, а е вътрешно, ду­ховно; това обществено управление, без самодържавие и робство, без благородни и нисши; тези вековни обичаи, без писани кодекси, които тръгват от Цър­квата и които са силни благодарение на съответс­твието между нравите и учението на вярата; тези свети манастири, огнища на християнството, ду­шата на Русия, в които се съхраняваха всички усло­вия за бъдещото самобитно просвещение; тези от­шелници, които се оттегляха от охолния живот в горите, в недостъпни дебри изучаваха писанията на най-големите мъдреци на християнска Гърция и сли­заха оттам, за да учат народа, който ги разбираше; тези остроумни селски поговорки, тези градски на­родни събрания, тази волност на руския живот, ко­ято се е съхранила в песните – къде е отишло всичко това? Как можа да изчезне, без да даде плодове? Как можа да се покори на насилието на чуждия елемент? Как беше възможно да се появи Петър, който раз­руши руското и въведе немското? Ако пък разруше­нието е започнало преди Петър, как успя Московс­кото княжество, обединило Русия, да я задуши? Защо обединяването на различните части в едно цяло не стана по друг начин? Защо в този случай трябваше да възтържествува чуждестранното, а не руското начало?

Има един факт от нашата история, който ни обяснява причината за такъв нещастен обрат: то­ва е Стоглавият Събор. С появата на църковната ерес раздорът на духа трябваше да се прояви и в живота. Появиха се партии, които повече или по-малко се отклониха от истината. Привържениците на нововъведенията надделяха над привържениците на старото, защото старото беше разпокъсано от разногласия. Оттам при разрушаването на вътреш­ната, духовна връзка, се появи необходимостта от веществена, формална връзка, оттам тръгва и местничеството[4], и опричнината, и робството, и др. Оттам и изопачаването на книгите в резултат на заблуждение и невежество, и поправките в тях вслед­ствие на лично мнение и произволна критика. От­там и разногласията между правителството преди Петър и мнозинството от народа, което бе отхвър­ляно под името разколници. Затова Петър като ръководител на партия в държавата създаде общес­тво в обществото и всичко, което произтича от това.

Какво следва от всичко, казано дотук? Да искаме ли да върнем миналото в Русия и можем ли да го върнем? Ако наистина самата особеност на руския бит се крие в корените му, дълбоко сраснали с чис­тото християнство, и ако формата на този бит се е разложила заедно със западането на духа, то днес тази мъртва форма не би имала абсолютно никакво значение. Да я връщаме насилствено би било смешно, ако не беше вредно. Но да унищожава останалите форми може само онзи, който не вярва, че някога Русия ще се върне към животворния дух, който из­лъчва нейната Църква.

Сега ни остава да искаме само едно нещо: някой французин да разбере оригиналността на християнското учение на нашата Църква и да напише за това статия в някое списание; немецът да му повярва, да изучи по-задълбочено нашата Църква и да започне да доказва в лекциите си, че в нея съвсем неочаквано се разкрива точно това, което сега е необходимо на европейското просвещение. Тогава, несъмнено, ние бихме повярвали на французина и на немеца и сами бихме опознали онова, което притежаваме.

Из „Руският религиозен ренесанс на XIX век. Том 1“, с. 192-204. Със съкращения

---

[1] Тайлеран Шарл Морис (1754-1838) – френски дипломат.

[2] Вече – вид народно събрание в стара Русия (Бел. прев.)

[3] Приказ – учреждение, ведомство в Московска Рус. – (Бел. прев.)

[4] Местничество – ред на заемане на длъжности от бо­лярите в Московска Русия през XV – XVII в. (Бел. прев.)