Православната аскеза не е индивидуално, а църковно събитие

Автор: о. Павел Пападопулос

Първа част

Духовният живот е съзнателно избран живот. Сам Господ ясно ни оставя да изберем дали да живеем с Него. Оттам нататък обаче, ако поискаме да живеем с Него, тогава съществува само един начин, за да направим това. „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва”.

Начинът да сме заедно с Него е един: първо да се отречем от нашето его, да съборим нашия себеидол, да съблечем нашата егоцентричност и след това да понесем кръста си (защото, ако останем в нашата егоцентричност, няма да поискаме да понесем кръста си, напротив, ще го отхвърлим, протестирайки с всички онези питания „защо на мен?”, смятайки кръста за проклятие, а не за благословение), тоест да прегърнем трудностите на живота, изкушенията, изпитанията, неуспехите. И с всичко това да живеем, вървейки след Христос, ходейки, както Той ходил.

Христос не иска да оригиналничим, не иска от нас да очертаем сами този наш духовен път, а да Го последваме – Той напред и ние след Него. Христос ни зове да вървим, следвайки Неговите стъпки, Неговия живот. Дали е лесно или трудно да го направим, мисля че зависи от нашата нагласа и ревност, от нашето сърце, от това доколко Христос е в центъра на живота ни.

Щом Христос ни предлага това, значи можем да го направим. Трудността на христоподражателния живот е смирението. Смиреният лесно ще понесе кръста си, безропотно ще подражава на мъченическия живот на Христос, защото смиреният не живее с фантазии или с лъжливи и ефимерни очаквания. Единственото, което той очаква, е милост, а не оправдание; прошка, а не възнаграждение.

Можем да живеем както искаме. Въпросът е: как е полезно да живеем? „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно”, казва ап. Павел; за да ни попита и Сам Господ: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?”.

Свободата, която Бог ни дарява, е велик дар, който крие голяма отговорност. Отговорността за нашето лично спасение.

***

Не оставай в неприличното поведение на другия, а се вслушай в това, което той крие в себе си. Ако оставаш в поведението на другия, ще стигнеш дотам да го осъждаш и да го изобличаваш.

Трябва да разбираме причините, за да тълкуваме правилно и резултатите. Само по този начин ще можем да помогнем и на другия, но и да се опазим от осъждането. Защото не му помагаме, осъждайки или изобличавайки го,  тъй като и ние самите вършим грехове.

Въпросът не е да победим другия, а да го приемем в сърцата си, въпреки греховете, които навярно и той е извършил в своя живот и продължава да върши. . . Да не забравяме, че и ние сме направили много грешки и навярно неволно сме наранили хора.

Зад нервите и злобата на човека се крие най-вече неговата агония в търсене на някой, който да го обича и разбира. Зад коравосърдечието му се крие търсенето на една прегръдка, която ще го приема и ще му прощава, без да поставя правила и граници.

Всички „вълци” са „агънца”, стига да намериш техния „бутон”. А „бутонът” на всички хора е:  да им се усмихваш, да им говориш благо, да ги обичаш.

***

Любовта води човека до богоподобие, до неговото предназначение и спасение. Това е критерият на духовния живот, на усилието, което полагаме, за да срещнем възкръсналия Христос. Любовта е критерият за православната аскеза. С други думи, православната аскеза не е индивидуално, а църковно събитие.

Много наши братя вършат аскетически подвизи заради самодисциплина, за да победят своите инстинкти и да се наложат над своята воля, за да придобият сила. Те искат да станат силни, да придобият дарбите, които са имали светците, но ги подбужда индивидуалността и тяхното собствено аз, а не личността на Бога и на братята. Точно обратното на това, което възвестява църковният начин на живот, православната аскеза.

***

Православната аскеза се стреми да изведе човека от индивидуалността, от изолацията и самозатварянето и да го върне във връзката с неговата природа, която е църковна, да го направи член на Църквата. Православната аскеза помага на човека да срещне Личността на Бога с личностите на неговите братя – само за тази цел е нужна тя.

Човекът е бил създаден от Бога здрав, за да има и пази една връзка – с Бога, връзката с другите хора и с цялото творение. Това са постигнали първосъздадените хора, защото имали животворна връзка с Бога, имали Божията благодат.

След падението човекът обаче се разболял, загубил своята насоченост към Бога, загубил Божията благодат и като резултат се разстроили всички отношения – с Бога, с хората, с творението и неговото аз.

Следователно изцелението, както православното предание го разглежда, не е нищо друго освен възстановяването на тези отношения и връщането на човешкото битие в предишната му слава.

Човекът може да открие своето изцеление, пълнота и здраве само в пространството на църковната общност, както това се изразява най-вече в св. Евхаристия, в пространството на братолюбието, в семейството=Църква, където съществува истинско изцеление чрез любящите отношения, които се развиват там.

Само за тази цел е нужна аскезата: за да принадлежа на Тялото Христово, където братята живеят в общение помежду си като личности. Върша аскетически подвизи, защото не мога да се съединя с братята си, защото е нещо трудно, защото имам своя егоизъм, искам своя комфорт, искам винаги да поставям себе си над всичко.

Нека видим някои примери от всекидневния си живот.

Постим строго, много пъти не ядем олио, но:

– не разбираме нашия другар, живеем в нашия свят, не му показваме любов и грижа, държим го в периферията.

– не разбираме децата си, не чуваме какво ни казват, не се поставяме на тяхно място, не уважаваме тяхната личност, държим се необяснимо. И междувременно смятаме, че сме наред пред Бога, защото правим аскетически подвизи и спазваме постите.

Но критерият за аскезата е любовта. Подвизаваме се, за да обикнем, за да влезем още повече в Църквата.

Знаете, че е относително лесно да се подвизаваш телесно – например да постиш, но по-трудно е да се подвизаваш срещу своя егоизъм, за да обикнеш ближния си.

При другите аскетически подвизи цената е малка – храната, парите, сънят и т.н. В любовта цената е голяма: трябва да направиш „децентрализация”, да извадиш своето „аз“ от центъра на сърцето си, за да направиш място за другия, за ближния. Това е аскезата – любовта. Всичките други неща ни помагат за постигането на любовта.

Да проявявам послушание в Църквата и да постя означава да се научавам да обичам повече. Затова и отците ни казват, че това, което спестяваме поради поста, трябва да отива за бедните, а не на трапезата!

Аз постя, тоест правя аскеза, за да се съединявам повече със своите братя.

С тези мисли поисках да ви кажа, че е нужно сега, през Великия пост (но и винаги), да четем духовни книги и да се молим много, за да избегнем  изопаченията и аскезата ни да бъде православна, освободена от чужди елементи, от частни идеологии, от невежество.

В противен случай аскезата ни ще бъде  изморителна, тежка, горчива, безплодна, антицърковна, без радост, без смирение, без вдъхновение, без надежда, без любов. . .

Но не това е Църквата ни, не това е вярата ни, не това е преданието ни, не това са отците ни, не това е Православието ни. Напротив, колкото по-сурова аскеза са вършили светците, толкова по-голяма любов са проявявали те; толкова по-снизходителни са били, толкова повече радост са имали, защото са схванали смисъла: че аскезата е едно  упражнение, трениране, за да срещне човек своя брат, своя ближен.

***

Жаждата за власт и първи места може да накара един човек  много пъти  да стига до разрив дори с извора, от който е утолявал жаждата на душата си.

Насладата от властта яде „църковните хора“.

И след това стават опасни.

Опасни, когато имат власт.

Опасни, когато в крайна сметка успяват да се „спасят“, за да се „оправдаят“.

Стават опасни не поради властта, а заради страха да не би да изгубят властта, която имат.

(Следва)

Превод от гръцки език: Константин Константинов