Литургично-евхаристийно възраждане в Българската православна църква

Posted на 11/06/2018 in Авторски, Актуално, Литургични въпроси, Съвременност // 0 Comments

Автор: свещ. Валентин Георгиев

Днес много свещеници у нас, които имат автентичното литургично-евхаристийно съзнание за Църквата, настояват за спешно, незабавно литургично-евхаристийно възраждане и обновление. За съжаление те често срещат голяма съпротива от мнозинството свещеници и миряни, за които нищо в последованието и текста на Литургията не бива да се променя. Такова мнение може да изкаже човек, който най-малкото не е запознат с историческото развитие на Литургията, а да не говорим, че това мнение е богословски необосновано.

Самият аз, ставайки свещеник, се сблъсках с тези проблеми, които мисля, са от изключително значение за правилното функциониране както на литургичния живот на Църквата, така и за Нейната мисия. За какви промени става въпрос? За такива, които биха обновили нашия литургичен живот – биха го направили по-жив и по-пълноценен, така че в него всички да бъдат участници, а не пасивни наблюдатели.

Първо, трябва да се промени разбирането и съзнанието за самата същност и природа на Църквата като литургично-евхаристийна общност, което ще рече, че Църквата е такава, когато всички, целият народ (лаос) Божий, предстоятелстван от епископа или презвитера, се събира на евхаристийно общение с Триличностния Бог във Въплътилия се Божий Син Иисус Христос. Ако нямаме такова разбиране за Църквата, то нейната Литургия няма да бъде нищо по-различно от един свещен ритуал, по време на който свещеникът изговаря някакви неразбираеми молитвени заклинания, за да ни помилва и освети свръхестествения, трансцедентен Бог. Разбиране и съзнание трябва да се формира в човека, преди още той да е приел св. Кръщение. Това показва и първата промяна, която следва да се направи – да се въведе практиката на катехизация на оглашените (тези, които ще приемат св. Кръщение). Разбира се, катехизацията трябва да бъде в съответствие със съвременните средства и форми, но и да бъде задължителна. Нуждата от подготовка преди Кръщение все повече се осъзнава в повечето поместни църкви, затова те все по-активно работят в тази посока.

Второ, трябва да се промени богослужебният език. Този проблем е еднакво актуален както у нас, така и в останалите поместни църкви. Не може в един глобален свят, в който всички процеси протичат толкова динамично, Църквата да благовести на архаичен и мъртъв език, нямащ нищо общо с живота, какъвто е църковнославянският. Не може да посрещнеш в храма един млад човек, който владее няколко съвременни езика, с църковнославянски и да му кажеш, че е свещен език. Този млад човек има формиран различен от нашия християнски мироглед и манталитет и Църквата трябва да се съобрази с неговото ниво и да промени живота му, или по-точно – да го въведе в Живота, като му говори на разбираем език. Св. апостол Павел го е казал ясно: „обаче, в църквата предпочитам да изговоря пет думи с ума си, за да наставя и други, а не десет хиляди думи на непознат език” (1 Кор. 11:19). А и повечето хора, включително и свещеници, които присъстват на Литургията, не участват пълноценно в нея, защото НЕ разбират текста. Например колко човека в храма, ако ги попитаме какво означава възгласът „поюще вопиюще взивающе и глаголюще”, ще отговорят правилно?

Трето, трябва да се промени начинът и мястото на проповедта. За никого не е тайна, че проповедта е изключение в нашите храмове или ако се проповядва, то това е накрая на Литургията, свеждайки се до прочитането на някоя чужда проповед, която най-често е от близкото или далечно минало, т.е. не е на точното време и място. В Лука 4:20-21 се казва: „И като затвори книгата [Иисус Христос], върна я на служителя и седна; а очите на всички в синагогата бяха впити в Него. И почна да им казва [изяснява, проповядва]: Днес се изпълни това писание във вашите уши”. Следователно точното място на проповедта е след прочитане на Евангелието. Тази практика, която практикуват Иисус Христос, апостолите, а и ранните св. отци, води началото си от юдейството. Напълно логично е мястото да е след Евангелието, защото проповедта е изпълнение на Христовите думи: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари” (Марк. 16:15), „И тъй идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух” (Мат. 28:19). Неслучайно първата част на Литургията се нарича „Литургия на словото”, слово, което трябва да бъде отправено към всички – кръстени и некръстени. Писаното и устното слово трябва да ни доведат до Вечното Слово. Как можем да се подготвяме за причастие с проповедта, след като вече сме се причастили? Другото важно за проповедта е, че тя трябва да е актуална и на достъпен, не на архаичен език, т.е. истината, която ни разкрива Евангелието, да е отнесена до всички нас, които живеем тук и сега, а не в миналото.

Четвърто, сериозен проблем в литургичната ни практика създава тихото четене на така наречените „тайни молитви”. Ектениите и молитвите съставят основното ядро на литургичното последование. В ранната Църква всички молитви са били изричани гласно така, че да могат да бъдат чути от всички. Тенденцията молитвите да бъдат четени тихо започнала малко преди времето на св. Йоан Златоуст (+407), а по негово време голяма част от молитвите на анафората били четени тихо. По-късно при Константинополския патриарх Герман (+740) тази практика била повсеместна. Въпреки опитите да бъде оправдано тихото четене на молитвите, то си остава едно от най-негативните явления в литургичната практика на Църквата. Не случайно още през V в. срещу нея се е обявил св. Юстиниан Велики (+565), който в 137-а новела нарежда „всички епископи и презвитери да извършват божественото приношение не мълчаливо, а с такъв глас, че добре да бъдат чути от християните…”. Светият император се позовавал на Първо послание на св. ап. Павел до Коринтяни, където в 14 гл., 16-17 ст. се казва: „Ако благословиш с дух, как ще каже на твоето благодарение „Амин” оня, който е от простолюдието, когато не разбира какво казваш? Ти благодариш хубаво, ала другият се не поучава…”. Вследствие от тихото им четене днес повечето от тези молитви не са на правилното си място, а народът чува само техният завършек, който се изразява в кратко славословие, което представлява парадоксален абсурд. Например съгласно упътването в Служебника на БПЦ, когато свещеникът влезе в олтара при малкия вход, той трябва да прочете „тихо” молитвата на „Святий Боже”. След като са изпети тропарите, той или дяконът призовава народа за молитва: „На Господа да се помолим!”, и възглася края на молитвата: „Защото Си Свят Боже Наш….”, т.е. първо се моли, а след това призовава народа за молитва, която същият този народ така и не чува. А защо никой не чува молитвите, след като те са в множествено число, т.е. молитви, които свещеникът отправя от името на цялата община? Тази практика нарушава единното цяло на литургичното последование и което е най-важното, утвърждава клерикализма, който разделя народа (лаоса) Божий на две – клир и миряни. По този начин клирът се превръща в особено съсловие, вид каста, която НЕ допуска „миряните” пълноценно да участват в благодарствената молитва на същия този народ. В някои поместни църкви тези молитви вече се произнасят гласно, което дава и своите плодове.

Пето, всички добре знаят, че свещеникът по време на Литургия в определени моменти отваря и затваря св. двери и спуска и вдига завесата. Тази практика е навлязла в БПЦ под руско влияние. Никой обаче не може да отговори задоволително на въпроса: какъв е смисълът на тези действия? Най-често се обяснява със символичното тълкуване на Литургията. Исторически иконостасът се появява през IX в., а окончателния си вид, какъвто го срещаме днес, добива през XVI в. – св. Симеон Солунски през XIV в. не познава иконостаса в завършен вид. Единствено в Русия преди XVI в. (откъм XIV в.) се среща оформен иконостас. Това показва, че затварянето на дверите и спускането на завесата не са част от структурата и основното ядро на литургичното последование, напротив, те го нарушават. Как може свещеникът, след като е отворил дверите и е обявил Царството Божие, да затваря дверите към Него? „Горко ви, книжници и фарисеи, лицемери, защото затваряте небесното царство пред хората; понеже нито вие влизате, нито пускате искащите да влязат” (Мат. 23:13). Това напълно необосновано затваряне на дверите и спускане на завесата разсейва не само „миряните”, а и самите свещенослужители, защото не им дава възможност да се съсредоточат върху основното в Литургията. Например на много места се е утвърдило абсурдното разбиране, че когато са отворени св. двери, народът трябва да внимава, а когато са затворени – могат да палят свещи и да си четат „предпричастните молитви”. Неотдавна един познат, който присъства на една Литургия, ме попита дали спускането и вдигането на завесата има нещо общо със смисъла на театралната завеса. Най-лошото е, че тази практика утвърждава тенденцията към клерикализъм. Това най-ясно се забелязва, когато започне да се причастява свещеникът, тъй като преди това той спуска завесата. Дори се получава една доста трагикомична ситуация, защото преди да се причасти, той трябва да измоли прошка от всички братя и сестри в храма, а де факто се обръща за това към завесата. Не случайно в почти всички гръкоезични църкви, след като се отворят дверите и се вдигне завесата, те остават така до края на Литургията. Тази положителна практика все повече се утвърждава и в съседна Сърбия, та дори и в Русия, където все повече се чуват гласове от млади и образовани митрополити и свещеници за ревизия на тази практика.

Шесто, това е причастяването на народа Божий. Всички знаем, че според утвърдилата се у нас практика по време на Литургия задължително се причастяват свещенослужителите, а „миряните” само няколко пъти в годината след задължителна подготовка от пост и изповед. Тоест за свещениците е задължение, а за „миряните” – изключение (по заслуги). Това красноречиво свидетелства за трагичната загуба и отчужденост от литургично-евхаристийните основи на православната еклесиология и тяхната подмяна с чуждите на нейното битие морални и юридически такива. Литургията с нейната Евхаристия е самото битие на Църквата, която има своята завършеност и пълнота в Причастието, затова в древната Църква за неин член се е смятал само този, който се причастява. Това има своите канонични и литургични изражения. Разбира се, когато говорим за редовно причастяване на „миряните”, това съвсем не означава безотговорно, а пълноценно участие в св. Литургия. В този смисъл трябва да се преосмисли подготовката за Причастие, която се е утвърдила в съвременната литургична практика, в контекста на автентичния аскетичен опит на Църквата, който винаги е литургичен. Причастието не може да бъде награда за това, че сме постили и сме се изповядали, още по-малко антибиотик срещу някакъв проблем, то винаги си остава тайнство на нашето общо (а не индивидуално) общение между Бога и човека в Иисус Христос.

В заключение мога да кажа, че от изложеното става ясно, че тези промени в нашата литургична практика са наложителни. Те не се отнасят до основните истини и постулати на Църквата и не застрашават същността на нейния духовен живот. Промените са свързани както с нуждите на времето, така най-вече и с вписване на нашето християнско битие в автентичния църковен етос, който винаги е литургично-евхаристиен. Мнозина, които идентифицират християнството само с робуването на мъртвата буква и по този начин го превръщат в чист религиозен формализъм, категорично се противопоставят на каквито и да е промени, изтъквайки често пъти безумни доводи. Например, че при нас такава била традицията и т.н. Не, днес оформилата се у нас практика не е наша, а изключително силно повлияна от руската. Ние сме наследници на византийската литургична традиция, към която и трябва да се придържаме. За всеки е добре известен фактът, че Църквата в Русия от XVI в. насетне попада под западно влияние, което най-силно се отразява върху богословието, богослужението и благочестието. В останалите Православни църкви отдавна текат процеси за литургично-евхаристийно обновление и възраждане, които вече дават своите плодове. В Гърция това е свързано с името на най-значимия литургист на нашето време – проф. д-р Йоанис Фундулис, в Сърбия – с цяло поколение образовани духовници начело с преп. Юстин Попович, еп. Атанасий Йевтич, еп. Ириней Булович и др.

Русия също не изостава – много свещеници и митрополити в началото, продиктувани от чисто пастирски мотиви, осъзнават необходимостта от преоткриване на автентичната ни литургична практика. Това се отнася и за Украйна. Единствено БПЦ изостава в това отношение. Малкото свещеници, които осъзнаха необходимостта от обновление и се опитват да го осъществят, срещат голям отпор. Често биват наричани модернисти, протестанти, нововъведенци и прочее, a в същото време в родната ни църква все по-малко се задържат млади хора, повечето от тези пък, които остават, нямат здрава православна идентичност и са със силно формирана религиозна суеверност.

Източник: „Християнство и култура“, 2015 г., бр. 2

Бележка на редакцията:

Повече по въпроса за литургично-евхаристийното обновление можете да прочетете в следните материали:

Какво е нужно за осъществяване на „литургичното обновление“

Накратко за олтарната завеса и пристъпването към причастие

За истинския и полуистинския евхаристиен живот в енорията

В Руската църква ще служат св. Литургия на отворени двери

Използвана литература:

Библия, Синодално издание. София, 2008.

Служебник, Синодално издание, София, 1985.

Авксентий, Архим. Литургика, 1 част. Праксис, Пловдив, 2005.

Йевтич, Еп. Атанасий, Беседи върху Литургията. Белград. 1986-1989.