Без покаяние и смирение човекът не може да преживее Истината

Автор: архим. Павел Пападопулос

Едно разбрах. . .

Можеш да повериш властта само на някой, който се отегчава от нея и я избягва.

Ако не можеш да управляваш живота си, не искай да поправяш и да ръководиш другите.

Ако не можеш да поставиш в ред живота си, но искаш да поставиш ред в живота на другите, значи си в дълбока заблуда.

Искай ти да придобиеш духовно зрение, а не да да „сложиш очила“ на другите.

***

Не мисли, че щом изпитваш болка, значи Бог те е проклел. Обикновено болката е аналогична на нашето себелюбие. Повечето душевни болки (ако не и всички) са наши „творби”. Чувстваме се предадени, онеправдани, унизени. Може и да сме такива. . . Но болката идва от нашето себелюбие, което не ни оставя да приемем  неправдата в наш ущърб, измяната спрямо нашето благородство, унизяването на нашето достойнство. Стигаме дотам да се молим другите да разберат тяхната грешка, а не ние да се просветлим!

Човекът е призван да установи, че чрез болката му се открива неговият нарцисизъм, страстност и прекомерно привързване към земните неща. Не можем да приемем отхвърлянето, „промяната на нашите планове“ и така изпитваме болка, страдаме, роптаем. Св. Силуан Атонски казва, че „горделивите страдат“. Страдат, защото не приемат изпитанието и изкушението като благословение, като очистване, като откровение за Живота. Страдаме, защото обичаме нашето его, ако ще и да казваме, че обичаме другите. Нека не се заблуждаваме, смятайки, че след като страдаме и изпитваме болка, значи „се освещаваме“.

Болката действа благотворно, когато се третира като събитие на живота, а не на смъртта, като откриване, а не като затваряне, като процес на себеоткриване, а не като синдром на вина с признаване на „грехове”. Душевната болка  произтича от нашето отчуждение. От екзистенциалното отчуждение от другите. Живеем с другите, без другите.

Всички сме вкусвали душевна болка в живота си, човешко е. Някои се възползваха от нея и видяха грешката си, злобата си, гордостта си. Превърнаха болката си в молитва, търпение, смирение. Някои обаче отхвърлиха другите, затвориха се в черупката на своето себеоправдание, отчаяха се, умъртвиха щастието и радостта, издигнаха своя егоизъм. Изпитващите болка могат да богословстват чрез своя живот, когато болката става „следотърсач” на Бога.

Всяка болка е едно откритие. Откриваш или доброто и автентичното, или злото и лъжливото. Демитологизираш своето съвършенство или обожествяваш своето его. Въпросът не е колко болка изпитваме. Въпросът в крайна сметка е защо изпитваме болка.

***

„Този, който обича поводите и причините на страстите, без да иска става подвластен и поробен на страстите; а който мрази своите грехове, ги изповядва и получава опрощение. Не е възможно човек да остави навика на греха, ако не придобие вражда към него, и не е възможно да получи опрощение на греховете си, ако не ги изповяда; защото враждата към греха е знак за истинско смирение, а изповедта – знак за истинско умиление, което възниква в сърцето от срама. Ако не намразим укоримите дела, не можем да почувстваме зловонието на техните действия“, казва св. Исаак Сириец.

Светецът говори ясно, говори с езика на Истината. Нашите времена са времена на абсурди, изопачение, мракобесие, неразкаяност.

Истината се изтъква като ретроградна и отживяла.

Мракът се изтъква като светлина, противоестественият живот – като прогресивен, „cool“, човешки, естествен.

Манталитетът на тълпата цари навсякъде.

Мода в дрехите, храните, прическите, спорта, в начина, по който говорим; навсякъде целта не е красивото, правилното, автентичното, истинното, а това, което се приема от най-много хора.

Живеем във времена, в които тълпата явява „спасители“.

„Просветители“, които „успокояват“ хората, но не ги водят до Истината.

„Християни“ без Христос.

„Църковни хора“ без църковно съзнание, без послушание.

Винаги е имало, има и ще има хора, чиято единствена „добродетел“ е да гледат добродетелта на другите като абсурд, като причина за тяхното осъждане, като възможност да ги нарекат зилоти, крайни, лицемери; без те самите да осъзнават, че осъждат братя и много пъти обвиняват – без покаяние, само с чувство за високомерие и самохвалство, че те са болшинството.

Задоволяват се с едно християнство без аскеза, с една вяра без топлина; свеждайки причината за тяхното спасение до съвкупност от благотворителни дейности, а не до покаянието и развиването на добродетелите; без светотайнствения живот –  този, който привлича Божията благодат. И така, самоуспокоявайки се в заблудата на страстите, за тях думите за покаяние и аскеза са излишни и смятат предложението за живот в Църквата за строго, трудно и безцелно.

Превръщат в догма тяхното удобство, което и да е то. . .

Вместо да гледаме кой говори, да четем внимателно и да слушаме какво точно казва и твърди, нека да мислим и  да изследваме със смирен ум нещата преди да приемем словата на другия. Защото  стигнахме дотам, да слушаме безумните и да хвърляме камъни по мъдрите, да приемаме страхливите  и да принизяваме смелите, да обожествяваме страстните, понеже са „in“, и да принизяваме богоносните отци, които са автентични изразители на богоугодния живот, но биват определяни като консервативни и „неактуални“.

Всички сме грешни, но съществува обратният път.

Свети Исаак Сириец ни го показва ясно, след като отците са категорични по всички тези теми. Тяхното „Да” е „Да” и  „Не” – „Не”.  Те не говорят „с половин уста“, не се страхуват да не би да не се харесат на слушателите си, защото ги обичат. А този, който обича, иска спасението на другите; не иска техните комплименти, не иска следовници или тълпа, която не мисли. Не се бои от малкото стадо, не се страхува от отхвърлянето, не трепери от поставянето под съмнение. Той е спокоен дори в часа, когато тълпата го обвинява, разпва го на олтара на модата, комфорта и фанатизма.

Без покаяние и смирение човекът не може да преживее Истината.  Тя ще бъде пред него, ще я чува, но няма да я вижда, няма да я разбира, защото сърцето му ще копнее за себеоправдание.

Ще  му говориш за Христос (Χριστός), и той ще чува злато (χρυσό); ще му говориш за покаяние, и той ще чувства досада. . .

Превод от гръцки език: Константин Константинов

(Следва)