Креационизмът – опит за сциентификация на истините на Откровението

„Сътворението е един напълно уникален акт на Бога на Писанието. Философията и науката не знаят нищо за него. Ето защо не може да съществува такова нещо като „наука за сътворението“^[1] (отец Патрик Риърдън)

Сътворение или „креационизъм”? Какво е креационизмът? Какви са идеите, залегнали в този възглед, както и последствията за отношенията между религията и науката, произтичащи от него като явление? Преди да се разгледат тези въпроси, е необходимо да се направи едно важно уточнение. Сред масовата аудитория креационизмът се разбира като антиеволюционистко учение, което твърди, че Свещеното Писание трябва да се тълкува „буквално“, че Земята е на възраст няколко хиляди години, че няма еволюция от вид във вид и че за това как е създаден светът, трябва да се обърнем към Библията. Всъщност това не е учението на креационизма като такъв, а на неговата най-гласовита форма – младоземният креационизъм, превърнала се като емблема и синоним на самия креационизъм. Тази форма на креационизма се нарича още и „научен креационизъм“ – термин, наподобяващ с абсурдността си този на „научния атеизъм“ в бившите комунистически страни. Истинският креационизъм обаче е религиозно, а не научно учение. Той не се занимава с въпроси дали е имало еволюция или не, каква е геологичната възраст на Земята и пр. научни въпроси,  – а представлява единствено убеждението, че Бог е сътворил света. И оттам нататък вярващите имат свобода да приемат различни научни възгледи.

Младоземните креационисти определено не са единствената група, която се идентифицира с този термин. Съществуват и други групи, с различни виждания, като тези на староземните креационисти^[2], които приемат данните за възрастта на Земята от съвременната геология; или като тези на теистичните еволюционисти, които вярват в личен Бог и същевременно приемат еволюционната теория като достоверно обяснение за произхода на живота. И, разбира се, има хора, които приемат сътворението, без да са готови да си сложат етикета „креационист“ и които смятат, че независимо от действителния начин, по който е сътворен светът в научен аспект, Бог е Творецът му – каквото е виждането на автора на това изследване.

Независимо от тази широта на обсъждания термин младоземният креационизъм на практика е присвоил понятието „креационизъм“. Изследването се съобразява с тази популярна представа, използвайки термините „креационизъм“ и „креационисти“ към младоземните такива (освен ако изрично не е уточнено друго), но все пак отчита нуждата да се обърне внимание на истинското значение на понятията.

Движението на креационизма чрез названието си цели ясно да демонстрира своята свързаност с християнството и затова използва термин, който притежава очевидна връзка с думите create (сътворявам) и с creation (сътворение). Безспорно креационистите вярват в сътворението, което е основно християнско учение, но го правят, представяйки един конкретен възглед за научния начин, по който това сътворение се осъществява. Волно или не по този начин те създават условия за една манипулация, защото далеч не всички християни – които иначе вярват в сътворението, споделят специфичните им възгледи за начина, по който то се е осъществило в научен аспект. В тази категория е и биологът еволюционист Франсис Колинс, който е бил ръководител на проекта „Човешки геном”. Според него „В този широк смисъл (на думата креационизъм – бел.А.В.) мнозина деисти и почти всички теисти, включително аз, би трябвало да се смятат за креационисти“^[3].

Така Ф. Колинс повдига един въпрос за значението, което се влага в думите. Това е нещо, над което мнозина трябва сериозно да се замислят и ако той е прав, сътворението не бива да се представя като категорична алтернатива на еволюционната теория. Вече бе посочено, че според Чарлз Дарвин е напълно възможно човек да е едновременно вярващ и еволюционист, както и че в своята същност еволюцията е неутрална по въпроса за съществуването на Бога. Затова и няма нищо странно в твърдението на Ф. Колинс, че се счита за еволюционист и същевременно за креационист. Той смята, че креационизмът като термин е незаконно присвоен от представителите на младоземния креационизъм^[4]. Затова и е необходимо да се прави разграничение между креационист и човек, който вярва в сътворението, за да се избегнат двусмислици, за да не се дават поводи чрез идентифицирането на креационизма с вярата в сътворението, последното да бъде възприемано като противоречащо на съвременната наука и обявявано за несъстоятелно[5].

Ако популярният дебат в момента е със заглавие „сътворение и/или еволюция“, то предвид експлоатирането на Библията и термина „сътворение“ от креационистите и вредата, която това носи, за възприемане на библейското послание, се налага да се уточнява дали се говори за сътворение или креационизъм.

Младоземен креационизъм. По въпросите на младоземния креационизъм и неговите възгледи авторът се опита да се запознае обстойно със самите креационистки съчинения, в които, макар и да съществуват някои разлики, като цяло са единни в основните си тези.

Младоземният креационизъм е схващане, което възниква в средите на протестантите фундаменталисти в САЩ^[6] и оттам се разпространява в различни части на света (главно, но не изключително, сред протестантите), включително в България^[7]. Разбиран като анти-еволюционно схващане, появата на креационизма трябва да се отнесе към XX в. Преди това онези, които не са привърженици на еволюционната теория, рядко са определяни като „креационисти” (а например като „поддръжници на сътворението, или „антиеволюционисти”). Те не са били и единни за начина, по който сътворението е станало[8]. Като че ли единственото религиозно движение в САЩ, което е било единно в убеждението си, че животът се е появил скоро, са били адвентистите. Този им възглед е бил подхранван от „видение“ на сътворението, което се твърди, че имала „пророчицата” им Елена Уайт († 1915)[9]. В началото на XX в., именно от средите на адвентистите, възниква възгледът на „новия катастрофизъм”, чийто основател е адвентисткият геолог Джордж Прайс, който започва „да пропагандира научна версия на възгледите на Уайт”[10]. Вероятно чак през 1929 г. „новият катастрофизъм” за първи път е наречен „креационизъм”[11]. Основното му разпространение трябва да се отнесе през 60-те години. Особено нашумява покрай процесите срещу изучаването на еволюцията в държавните училища в САЩ през 70-те и 80-те г. на XX век. В крайна сметка то е обявено не за научно, а за религиозно виждане и е забранено преподаването му в държавните училища. Според определението на закон 590 на щата Арканзас креационизмът вярва в:

„1. Внезапното сътворяване на Вселената, енергията и живота от нищото.

2. Неспособността на мутациите и естествения отбор да осъществят развитието на всички сега живеещи родове от един-единствен организъм.

3. Измененията са само във фиксираните граници на първоначално сътворените родове растения и животни.

4. Отделен произход на човека и маймуните.

5. Обяснение на геологията на Земята чрез катастрофизъм, включително чрез световен потоп.

6. Относително близко по време начало на Земята и на родовете живи организми“^[12].

Самите креационисти считат своето движение за научно, докато  противниците му го обявяват за религиозно. Наистина, заради мотивите за неговата поява и фундаментите, върху които стъпва (а те са религиозни), е по-справедливо креационизмът да бъде обявен за религиозно движение. От друга страна, той има отношение и към науката, като се опитва да защити теологичните си концепции с научни такива и независимо доколко е успешен подобен опит, той все пак го прави.  Затова и класифицирането му като религиозно движение не трябва да е причина да се пренебрегват от страна на научната общност неговите научни аргументи, а е нужно да се покаже тяхната състоятелност или несъстоятелност. Съответно богословите трябва да се съсредоточат върху теологичните концепции на креационизма, тяхната стойност и последици. Колкото до същността му вероятно е най-коректно той да бъде квалифициран не като религиозно движение, нито като научно, а като псевдонаучно, за да се покаже, че той има научни претенции, но не успява напълно в опита си да бъде истинска наука. Както отбелязва Атанас Данаилов, креационизмът „е опит да се сциентифицират определени религиозни учения за сътворението”, с което „се прекрачва демаркационната линия между религията и науката”[13].

Младоземният креационизъм опитва да вземе от науката селективно само това, което е в съгласие с креационистките тези и да отхвърли всичко онова, което не се вмества в теологичните му концепции. Младоземните креационисти настояват за буквално (но на практика става дума за буквалистично) тълкуване на първите глави от книга Битие и приемат, че Земята е на възраст около 6-10 хил. години^[14] (а не над 4 млрд.), на каквато възраст е и Вселената^[15], че дните от Битие са 24-часови периоди, а динозаврите са живеели заедно с хората^[16]. За последователите на този възглед еволюционната теория не е научна, а възглед, приемащ се на вяра, по какъвто начин се приема и сътворението, а науката е един от двата начина (заедно с личната опитност), който трябва да определи кое от двете е достоверното^[17]. Те се опитват да докажат чрез науката, че техният възглед за сътворението е правилен, а еволюцията е погрешна и че се поддържа въпреки научните факти срещу нея. Последователите на младоземния креационизъм обаче не отричат еволюцията въобще. Те твърдят, че е факт единствено микроеволюцията (промените в рамките на вида), но не и макроеволюцията (преминаването от вид във вид)^[18]. А приликите между някои организми те обясняват не с общ предшественик, а с общ Творец^[19].

Относно последното твърдение логично възниква въпросът: а не може ли да са свидетелство и за двете – за общ произход и за общ Творец? Ако всички организми имат общ произход, това би било напълно в съгласие с тезата, че те водят началото си от общ Творец.

При креационизма се наблюдават два основни проблема, които са съществени за разбирането на неговата идеология.

Първо, креационистите практически поставят знак за равенство между креационизма и собственото си библейското тълкувание. Библията не може да се тълкува по различен начин от този, по който те го правят. Ако Библията е Божието слово за човека, и тя съдържа в себе си креационисткия модел, значи този модел има Божествена санкция, от което следва, че всички други модели, независимо от научните доказателства и подкрепа от учените, ще се смятат за погрешни. Желанието им за вярност на Свещеното Писание се изражда в свръхувереност в непогрешимостта на собственото им тълкуване на това Писание. Оттук нататък пътят към конфликт със съвременната наука е открит.

Вторият проблем е представата им за еволюционната теория. За тях по дефиниция тя е синоним на атеизъм и богоборчество и е невъзможно да бъде гледана по друг начин[20]. Креационистите неглижират факта, че тя се приема и от мнозина вярващи, включително и от християни, без те да смятат, че това представлява проблем за религиозните им убеждения. Основната причина за подобно мислене у креационистите, изглежда, е убеждението им, че еволюционната теория противоречи на собственото им буквалистично тълкуване на Библията. Затова и те упорито се опитват да докажат на другите, че теистичната еволюция е несъвместима с книга Битие. Но съвместима или не, фактите са, че последователите ѝ я виждат като съвместима, следователно еволюционната теория може да се разглежда както по атеистичен, така и по теистичен начин. И нейното отхвърляне от креационизма като един атеистичен и богоборчески възглед е дълбоко погрешно и само увеличава повсеместното отричане на креационизма.

Креационистка критика на еволюцията. Някои от главните пунктове, по които креационистите атакуват еволюцията, са следните:

1. Методите за датиране. Тъй като един от основните проблеми на креационистите е желанието им да примирят с науката своето вярване, че според Библията Земята била на няколко хиляди години, те атакуват основите на научното разбиране за стара Земя – методите на радиоактивното датиране. В течение на времето даден елемент се разпада и се получава друг (например от урана – олово и хелий) като съотношението между концентрацията на родителския и дъщерния елемент се използва като мерило, по което се определя изминалото време от началото на процеса на разпад. В основата на креационисткото неприемане на методите за датиране лежи отхвърлянето от тяхна страна на униформитарианизма, тоест на концепцията, че процесите, които действат сега във Вселената, са действали по този начин и в миналото. Реално погледнато, тезата им е недоказуема – няма как да се знае преди милиони или милиарди години как са действали процесите. По същата причина и тезата на униформитарианизма е недоказуема, защото не може да се докаже научно, че протичането на процесите сега е аналогично на протичането им в миналото. От което пък следва, че е недоказуемо и твърдението, че това, което сега се счита за установен период на разпад на даден елемент (напр. олово, рубидий), в миналото е протичал със същата скорост. Освен това креационистите посочват, че за да бъдат дадени точно резултати от това датиране, се изисква: (1) системата от елементи да бъде затворена – тоест да липсват влияния отвътре-навън или отвън-навътре, които биха променили протичането на процесите; (2) да сме сигурни, че в системата дъщерният елемент не е първоначално присъствал заедно с родителския – което би променило резултатите; (3) скоростта на разпад да е била постоянна – а креационистите дават примери с фактори, които биха могли да променят скоростта[21]. Показват се и резултати от радиоактивно датиране, при които за образци с доказано ниска възраст методите за датиране дават висока възраст[22] – макар че остава дискусионен въпросът доколко могат да се правят крайни заключения на базата на прецеденти. Младоземните креационисти предлагат други методи за установяване на възрастта, които според тях подкрепят малка възраст на Земята – например скоростта на натрупване на космически прах върху Земята; метод, зависим от скоростта на свиване на Слънцето; такъв, обусловен от измерването на силата на земното магнитно поле, както и някои други методи[23]. Интересно е да се отбележи, че и трите споменати метода се базират на униформитарианизма – който креационистите категорично отхвърлят. Тези методи съдържат предположението, че лунният прах се е натрупвал, земното магнитно поле е намалявало, а Слънцето се е свивало със същата скорост преди, както и сега. Това е една непринципност в позицията на креационизма. В контекста на казаното дотук, изглежда, че креационистите в някаква степен имат право, но работят непоследователно.

2. Липсващите звена. Ако еволюцията на човека или на останалите организми е действително събитие, казват те, къде са фактите, с които еволюционистите доказват твърденията си, при условие, че откритите липсващи звена са много малко като количество находки, а за милионите години човешка еволюция би трябвало да съществуват милиарди такива индивиди. По думите на Хенри Морис „палеоантрополозите са повече от образците, които изследват“[24]. По отношение на смятаните за междинни звена в човешката еволюция креационистите твърдят, че става дума или за хора, или за човекоподобни маймуни, които са с по-специфични характеристики. Те се обявяват против практиката да се определя даден индивид като преходно звено на база на скромни резултати от разкопки[25].

Разбира се, фактът, че липсват звена, не означава, че еволюцията не е вярна – възможно е един ден те да бъдат намерени, а представлява евентуално свидетелство за недостатъчна подкрепа в нейна полза на този етап. Така че ако креационистите грешат, използвайки липсата на преходни форми като аргумент срещу еволюцията, то и еволюционистите допускат грешка, необръщайки достатъчно внимание на тази липса в контекста на убеждението им, че еволюцията е доказан факт. И ако бъдат открити (или ако вече са открити) достатъчно междинни звена, това няма да промени действителността, че във времето, когато те са липсвали, еволюционната теория се е приемала въпреки тези липси; т.е. приемала се е на вяра, че един ден тези празнини ще бъдат открити; приемала се е въпреки научните данни в този момент.

Друго, върху което креационистите се съсредоточават, са находки, обявени за липсващи звена, които са изфабрикувани, или е направена погрешна преценка за тях. Такива са например: човекът от Пилтдаун – находката се състои от долна челюст на орангутан, негови зъби, съединени с черепа на съвременен човек; Рамапитек – обявен накрая за сроден на орангутана; Яванският човек – фалшификация на датския учен Дюбоа, която се оказва, че представлява останки от гибон, а не от преходно звено[26]. Интересът на креационистите към подобни случаи е полезен, защото представителите на движението изпълняват ролята на коректор на еволюционната теория, макар че същата роля може да се изпълнява и от учени еволюционисти.

3. Генетичните мутации. За да се осъществи еволюцията, са нужни огромен брой положителни мутации. Креационистите обаче посочват, че мутацията е рядко явление, каквото са и положителните мутации, като повечето са неутрални или вредни[27].

4. Вторият закон на термодинамиката. Той гласи, че в затворена система с времето се увеличава ентропията, тоест безредието. И понеже еволюцията твърди, че организмите вървят към усъвършенстване, към подреденост, според креационистите тя влиза в противоречие с него^[28].

5. Ненаблюдаемостта на макроеволюцията. Тъй като еволюцията изисква много дълги периоди от време, за да се осъществяват промени на макроеволюционно ниво, тя е ненаблюдаема на това ниво, от гледна точка на краткостта на човешкия живот, заради което за креационистите тя е и ненаучна^[29]. Разбира се, както вече бе споменато, наблюдаемостта е важен, но не задължителен научен критерий. И все пак уместно и оправдано ли е да се пренебрегва такъв важен научен метод като наблюдението/наблюдаемостта, когато става дума за оценка на научността на една толкова значима за човека и всеобхватна теория като еволюционната?

6. Случайност и самозараждане. Най-общо казано, тук попада аргументация в смисъл, че съществуващото не може да самовъзникне, нито е възможно сложността на живите организми да се постигне без съществуването на върховен Разум (Бог). Това е невъзможно не просто логически, но и чисто математически, за което се привеждат редица изчисления[30]. Например вероятността да се синтезира случайно само една молекула на ДНК според учен еволюционист е 10⁶⁰⁰ , а възможността животът да възникне от мъртвата материя според известния астроном сър Фред Хойл (който също не е креационист), е 10^40 000 (според други мнения вероятността за самовъзникване на най-простата форма на живот е дори 10^{340 000 000}). Такава възможност е само теоретична, но е изключително малко вероятна на практика[31]. Но проблемите не са само математически. Животът е сложно устроен, а факторът случайност, който без замисъл произвежда сложен ред, им изглежда абсурден. Това не е подход „богът на празнините“, а проява на здрав разум. Използва се и Законът на биогенезата, според който живот произлиза само от живот, тоест едни организми произлизат от други живи организми, вместо от мъртвата материя. До този закон се достига чрез опит на Луи Пастьор, който е насочен срещу битувалото убеждение, че от мъртвата материя може да възникне живот, което Франческо Реди и Луи Пастьор доказват, че е невъзможно. Опитите пък за пресъздаване на условията за живот при създаването на първата клетка (като този на Стенли Милър), освен че не може да се знае дали пресъздават същите условия, са довели единствено до създаването на аминокиселини, но не и до появата на живот.

Този тип аргументи като последния обаче са валидни единствено срещу атеистичната еволюция, но нямат никаква сила срещу привържениците на теистичната такава. И следователно те са насочени срещу определен мирогледен въпрос, не срещу конкретен научен възглед, и няма как да дискредитират самата еволюционна теория.

Младоземният креационизъм и Sola Scriptura. От значение е и начинът, по който креационистите се отнасят към Свещеното Писание. За тях то е съвършено Божие Слово, върху което основават своята вяра^[32]. Вместо да базират вярата си на въплътеното и наистина съвършено Слово на Бога (Христос), те я изграждат върху една книга (макар и боговдъхновена). Резултатът е, че нейната истинност и „съвършенство” се приемат като фактори, определящи вярата им – и ако Библията не е такава, значи не им трябва^[33]. Очевидно е, че се пренебрегва човешкият фактор при написването на Библията, заради което се достига до твърдение като това, че: „източникът на вдъхновението при нейното написване, а следователно и при създаването на креационния модел, е Бог и единствено Бог”[34]. Настоява се за „буквалното вдъхновение и точност на Божието Слово до най-малката подробност”, включително „първите единадесет глави на Битие”^[35], без да се взима предвид човешкият фактор в Писанието, което е, най-точно казано, едно богочовешко слово^[36]. Към това се прибавя едно настояване, че текстът на Библията трябва да се тълкува буквално, за да бъде ясно разбираем.

Тази тяхна „нужда“ от буквално тълкуване обаче се корени в наследството на Реформацията. Креационистите, произхождащи преобладаващо от протестантските среди и следващи принципа Sola Scriptura (Само Писанието)[37], отделят Свещеното Писание от Свещеното Предание – именно чрез което трябва да се тълкува Писанието. Самият принцип Sola Scriptura предполага, че Библията е достатъчно ясна, за да тълкува сама себе си; че за тълкуването ѝ Преданието има второстепенна или никаква роля и всеки вярващ може индивидуално да я тълкува, напътстван от Светия Дух. Повлияни от „Само Писанието“, креационистите приемат, че библейското послание, което се отнася до сътворението, е достатъчно ясно разбираемо, за разлика от науката, която трябва да се тълкува. Х. Морис твърди: „именно защото библейското откровение е крайният авторитет и представя една ясна картина, научните факти, ако се тълкуват правилно, ще дадат същото свидетелство като това на Писанията“^[38].

Да, за Хенри Морис не библейският разказ (например в книга Битие) е този, който трябва да се тълкува правилно, а науката! Като под „правилно“ тълкуване очевидно се разбира такова, което е в съгласие с младоземния креационизъм. Тук вече ценността на науката се оценява не в стремежа ѝ към истината, а в този към оправдаване на креационистките концепции.

Така младоземният креационизъм, който става синоним на псевдонаука, открива своите корени в същинската идеология на протестантството, явявайки се естествен резултат от делото на Реформацията[39].

Сциентифицирането на Писанието. За приемащите младоземния креационизъм е характерно твърдението, че Библията има за цел да дава научна информация, която предхожда с хиляди години последващото ѝ откриване^[40]. Един креационистки автор пише: „Библията… е духовна книга и независимо от темата, която засяга – астрономия, физика, математика, медицина или история, тя е безспорен авторитет по тази тема“[41].

Ученият, който иска да реши някакъв научен проблем, го прави чрез изследвания. Креационистите обаче го правят чрез четене и тълкуване на Библията. Според Д. Уайт и Н. Комнинелис, за да разберем възрастта на Вселената, трябва да „изброим броя поколения [описани в Библията – бел.А.В.] и го умножим по броя години между всяко поколение. По тази логика и като правим сравнение с други исторически събития, това сочи година приблизително към 6 000 години преди Христос“^[42].

Остава необяснимо защо двамата автори приемат, че родословията в Свещеното Писание са пълен запис на всички поколения между сътворението и Раждането на Христос^[43], както и защо считат, че Писанието има за цел да дава информация за възрастта на Вселената.

Авторът на изследването смята, че „научните“ позиции на младоземните креационисти не са толкова вследствие на научни данни, а в резултат на изводите им от тълкуване на Библията, като научната информация се използва просто като един придатък към вече изградената им концепция.

За т. нар. научни креационисти са характерни и опити за напасване на съвременни научни факти със стихове от Библията или утвърждаване, че Свещеното Писание е извор на научни концепции. Така например стихове като 2 Петр. 3:5, 7 или Кол. 1:16-17 според тях съдържат загатване за Първия принцип на термодинамиката[44]; Йов 26:7 се използва като библейско свидетелство за гравитацията; Ис. 40:22 като свидетелство за сферичността на Земята^[45]; а Бит. 3:19 се тълкува буквалистично – като реално убеждение, че хората са създадени от пръст. В тази връзка се и посочва химически анализ на състава на човешкото тяло и почвата, който показва общи химически елементи – калций, фосфор, желязо, кислород и др.^[46]. Стихът от 2 Петр. 3:10-11, който описва ситуацията при Второто пришествие на Иисус Христос, пък съдържал в себе си информация за „процесът при разпадане на атома”, който „се съпровожда от мощен взрив (респ. бучене), изгаряща топлина и ужасни разрушения“^[47], а в Йов 40 гл., животното, за което се говори, било динозавър (вероятно брахиозавър)^[48]. Както се казва – „без коментар“!

Подобен подход на насилствено напасване на библейски текстове към съвременни научни факти представлява не само погрешно тълкуване на библейския текст, но води и до уронване на авторитета на библейското послание.

Характерно за Библията е снизхождане на Откровението до езика на човека, предавайки вечните Божествени истини, посредством разбиранията на епохата, които разбирания е напълно възможно да не отговарят на съвременните научни схващания[49]. Неотчитането на този момент е ключово в твърдения като споменатите. Цел на Библията е да покаже пътя към спасението, а не да служи за учебник по природни науки[50]. Съмнително е доколко хора, живели преди хиляди години, са имали осезаема нужда от научна информация (и то в религиозен текст) и до каква степен биха били способни да разберат подобна информация.

Друг фактор, който трябва да се отчита, е използването на феноменологичен език в Писанието, при който природните явления се обясняват от гледна точка на наблюдаващия, без непременно това да значи погрешност на самия текст. Така например в Екл. 1:5 пише: „Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява“. Древният автор не изразява идеята, че Слънцето се движи около Земята, а описва гледката, пред която той се изправя – гледка, пред която се изправя и всеки човек, който наблюдава Слънцето от планетата Земя. И днес хората, които живеем в една епоха на науката, все още казваме, че Слънцето изгрява или залязва, или че небето е синьо, макар че изгревите и залезите зависят от въртенето на Земята около оста ѝ, а не от движението на Слънцето, а небето само ни изглежда синьо.

В тълкуването на Библията трябва да се взима предвид и особености като език, цел на текста, аудитория. Дискусията в своята същина не трябва да бъде дали определен текст да се приема буквално, или преносно, а да се разбере така, както е написан, да се проумее вложеното значение. Например в Пс. 103, един прекрасен псалм (очевидно с поетичен облик), който свидетелства за Божието величие, се казва: „Ти си поставил земята на твърди основи: тя няма да се поклати навеки” (Пс. 103:5). Този стих няма по-голямо научно значение, от който и да е от онези, които младоземните креационисти използват, цитирани по-горе – тоест въобще не притежава научно значение. Защо обаче креационистите не използват и него по начина, по който използват други библейски стихове? Очевидно, ако се разбира като някакво научно описание, той утвърждава, че Земята не е поставена на нищо, а на „твърди основи”, и това описание ще е в разрез със съвременната наука. Ако Йов 26:7 е научно описание, защо Пс. 103:5 да не е такова? Много по-логично е да се приеме, с оглед на контекста, че Пс. 103:5 свидетелства за Божията воля и сила, които са твърдата основа на Земята^[51]. Въобще ако този стих трябва да се тълкува буквално, той би трябвало да отрече и земетресенията (които, разбира се, са били наблюдаеми и тогава), което е абсурдно!

Също така в Ис. 40:22 се казва, че Земята е кръгла, но това не е задължително в опозиция на едно вярване, че е плоска: една кръгла чиния може да бъде също така и плоска. Земята не е просто кръгла, но сферична, кълбовидна, и последните две определения са онези, които могат да бъдат противопоставени на „плоскостта на Земята“. А Библията може да бъде разбрана и по двата начина – че говори за кръгла или сферична Земя, както и че става дума не за формата на планетата Земя, а за хоризонта, пред който се изправя библейският автор, наблюдавайки всичко около себе си от някоя висока точка, който хоризонт изглежда като кръг[52].

В този смисъл на казаното досега, при библейската екзегетика е нужно да се подхожда внимателно и отговорно, липсата на каквито качества е осезаема при креационизма. Избирателното подхождане от негова страна към т. нар. научни факти в Библията – при което се считат за такива само тези, които са в съгласие със съвременната наука, руши авторитета на Свещеното Писание, правейки от него нещо, което то не е.

Въобще основен проблем на креационизма е смесването на религиозния и научния подход, в резултат на който се получават трагични последици. В случая отново са актуални думите на отец Патрик Риърдън, който осъзнава проблема: „Сътворението е един напълно уникален акт на Бога на Писанието. Философията и науката не знаят нищо за него. Ето защо не може да съществува такова нещо като „наука за сътворението“[53].

Мотивите на младоземните креационисти. В същината си младоземният креационизъм е воден от чистия мотив да бъде защитено християнството. Той е плод на желанието да се съчетаят Библията и науката като резултатът да е в съгласие с Писанието^[54]. Креационистите не приемат теистичната еволюция, която разглеждат като неотговаряща на научните данни за еволюцията и като несъответстваща на Библията. Виждайки, че еволюционната теория би могла да води към атеизма, те реагират по един първосигнален начин, с негативизъм към нея. Страхуват се, че тя може да подкопае учението за грехопадението, а оттам и това за спасението в Иисус Христос^[55]. Те се опасяват от влиянието на натурализма в науката и се опитват да му противодействат. Отчитат като притеснителен фактът, че еволюционната теория руши фундамента на етиката и вследствие от нея могат да бъдат оправдани абортът, расизмът, може да се обезцени светостта на човешкия живот^[56].

Очевидно е, че мнозина намират в еволюционната теория оправдание за своя атеизъм, но като причина за него може да се посочи всичко, без непременно да е достатъчно оправдано: например използването понякога на религията от властта за политически цели, или нехристиянските дела на самите християни – тези явления са всъщност едно свидетелство за неуспеха им да възприемат и практикуват онова, което е завещал Господ Иисус Христос.

Наистина приемането на еволюционната теория може да доведе до подкрепа за възгледи в областта на етиката, които са противоположни на християнството. Това би било резултат обаче не от самата теория, а от нейна погрешна употреба, която е плод на липсата на вяра в Бога. Еволюционната теория не е опасна за християните сама по себе си, опасно е безбожието и от него тръгват всички злини.

Вредата от младоземния креационизъм. Както бе споменато, нужно е ясно разграничение между учението за сътворението и креационизма. Креационизмът няма общо с първото, а представлява израз на безогледен екзегетичен буквализъм, примесен с неприсъщ на Библията сциентизъм, които окарикатуряват християнството.

Представителите на младоземния креационизъм считат, че той е нещо като апология на християнската вяра. Обаче в същината си той нанася вреда най-вече на християнството. Едно е да се твърди, че науката има пропуски и ограничения, а друго, че множество нейни клонове в момента допускат фундаментална грешка. Наистина християнската вяра за света е една „глупост“, но това не означава, че разумността е глупост за християнството. Очевидно за креационизма би трябвало да  има нещо много сбъркано в биологията, палеонтологията, генетиката, физиката, защото всички те водят мнозинството учени към възгледи, които са различни от креационистките. Така онези християни, които поддържат младоземния креационизъм, се движат към един рязък конфликт между религията и съвременната наука.

Младоземният креационизъм обаче не е представител на християнството, нито е такъв на протестантството, в чиято среда се създава и оформя, а представлява единствено себе си. Резултатът от него е осмиване на християнската вяра, която не е разбрана и изложена адекватно, а и не е дадена някаква сериозна научна алтернатива. Смесването на религия и наука няма как да вдъхне доверие на учените. Еволюционизмът продължава да се поддържа от мнозинството биолози, според които доказателствата натежават в тази посока. Ако представителите на младоземния креационизъм искат да има фундаментална промяна в тази посока, зависи в голяма степен от тях и от техните изследвания^[57]. Простото позоваване на Библията и прокламирането ѝ като основен извор на научни сведения не е достатъчно.

Креационистите категорично отхвърлят, и то най-вече на базата на разбиранията им за Библията, всеки възглед, който е в противоречие с техните виждания. На всичко останало гледат като на отстъпление пред еволюционната теория и предателство спрямо това, което смятат за ясно учение на Библията. Те не са способни да погледнат на теистичната еволюция или староземния креационизъм като на идейни течения в повече или по-малка степен в съгласие с научните факти, именно защото буквалистичният им прочит на Библията заема мястото на научните данни в умовете им. Креационизмът създава едно поле за конфронтация между религия и наука вместо за помирение и взаимодействие между тях.

Все пак е несправедливо, ако бъдем твърде едностранни и крайни в оценката си за креационисткото движение. Със сигурност мнозина от защитниците и последователите му са вярващи християни, които се стремят да следват Бога и търсят опит за помирение между религия и наука. Същевременно причина за разпространението му без съмнение е и агресивното налагане на еволюционната теория като доказан факт, както и като доказателство срещу сътворението, а оттам и срещу съществуването на Бога. Тези неща не правят креационизма по-приемлив, но биха могли да ни направят по-умерени в оценките си за него.

Като убеждение, заченато в неправославна среда, младоземният креационизъм е като недоносено дете. Той е свидетелство, че загубата на богословския усет за вярата носи сериозни последици. Възникнал като опит за помирение на религията с науката, младоземният креационизъм, макар че може да играе ролята на коректор на еволюционната теория, е фактор, допринасящ за още по-голямото им отдалечаване. Той е свидетелство, че истинското единство между религията и науката може да се намери единствено в Църквата.

Автор: Атанас Ваташки. Из книгата „Религия и наука – противопоставяне или единение“

Книгата може да бъде прочетена и свалена безплатно оттук

---

[1] Reardon, Patrick. Creation and the Patriarchal Histories: Orthodox Christian Reflections on the Book of Genesis. Ben Lomond, California, 2008, p. 35.

[2] Староземният креационизъм е не толкова определен възглед, колкото събирателен термин, групиращ привърженици на убеждението, че Земята е на голяма възраст. Някои от разновидностите на староземния креационизъм са: възгледът за паузата – според който шестте дни от разказа за сътворението са
24-часови, но сътворението е на два етапа като между казаното в Битие 1:1 и 1:2 има разстояние във времето – така се дава възможност за една стара Земя; възгледът „ден-епоха“ – според него шестте дни на сътворението не са от 24 часа, а са от дълги периоди от време; прогресивен креационизъм – възглед, че Земята е стара и Бог се е намесвал в ключови моменти от историята, за да ръководи естествения подбор и генната мутация.
Според някои и възгледът за теистичната еволюция трябва да се постави в категорията на староземния креационизъм, а според други тя е отделен тип. Според автора и двата варианта могат да се приемат за обосновани, но за удобство и яснота е за предпочитане теистичната еволюция да се разглежда отделно – което е и направено в следващия параграф.

[3] Колинс, Франсис. Езикът на Бог… с. 155.

[4] Срв. Пак там.

[5] А такива погрешни асоциации са факт. Виж напр. Николов, Тодор. Основи на палеонтологията и историчната геология. С., 2013, с. 144-145.

[6] За разглеждане на обществено-религиозния контекст, в който възниква креационизмът, вж. Радостин Марчев. Научният креационизъм и евангелското движение: https://rado76.wordpress.com/2007/10/13/creationism/

[7] Много са книгите за креационизма, които се разпространяват от протестантските издателства и книжарници в България – „Еволюция или сътворение. Какво казва науката“ (С., 2008), „Упадакът на Дарвин“ (б.м., 2004), „И Бог каза… Науката потвърждава авторитета на Библията“ (С., 2003), „Разкриване тайните на творението“ (С., 2008), „Голямата лъжа“ (С., 2012), „Наука и Библия“ (С., 1995), „Научен креационизъм: Един научен модел на Сътворението“ (С., 1995), „Камъни и кости. Нагледно доказателство срещу идеята за еволюция“ (Русе, б.г.), са само някои примери за такива. Ако съответните издателства желаят да покажат съвместимостта между религията и науката, то би трябвало да го правят не като публикуват книги, които само увеличават антагонизма между тях. Много по-добър вариант е публикуването на текстове като тези на Теодосий Добжански, Франсис Колинс или Кенет Милър (известни учени еволюционисти и същевременно вярващи християни), което наистина би демонстрирало, че религията и съвременната наука могат да са в синхрон.

[8] Cf. статията на Ronald Numbers „Creating Creationism: Meaning and Uses since the Age of Agassiz” / Evangelicals and Science in Historical Perspective. New York, Oxford, 1999, p. 234-237. За историята на креационизма вж. и цялата статия на Numbers: p. 234-243.

[9] Cf. Ibid, p. 237.

[10] Ibid, p.  237.

[11] Cf. Ibid, p. 236-237.

[12] Цит. по: Атанас Данаилов. Философски увод към спора „Сътворение или еволюция“. I. Опровержими следствия на креационистките модели. В: Хуманизъм, наука, религия. С., 1995, част II, с. 56

[13] Данаилов, А. Философски увод към спора „сътворение или еволюция”- I. Опровержими следствия на креационистките модели… с. 57.

[14] Срв. напр. Абу-Рахм, Фарид. И Бог каза… Науката потвърждава авторитета на Библията.  С., 2003, с. 67-68, с. 71; Морис, Хенри. Наука и Библия, С., 1995, с. 78; Уайт, Джо, Никълъс Комнинелис. Упадъкът на Дарвин. Б.м, 2004, с. 17.

[15] Срв. Уайт, Д… Упадъкът на Дарвин… с. 190-191.

[16] Срв. Пак там, с. 59; Виланд, Карл.  Камъни и кости. Нагледно доказателство срещу идеята за еволюция. Русе, б.г., с. 37.

[17] Срв. Морис, Х. Научен креационизъм… с. 25; Свиленов, Д., П. Щудер, В. Граф. Еволюция или сътворение. Какво казва науката. С., 2011, с. 5, 10.

[18] Срв. Свиленов, Д… Еволюция или сътворение… с. 25.

[19] Срв: Виланд, К. Камъни и кости, с. 28-29; Свиленов, Д… Еволюция или сътворение… с. 28. Авторите на последното съчинение, на същата с. 28, дават един пример според който, макар че и конят, и човекът са бозайници, анатомичното устройство на крака на коня прилича много по-малко на човешкия, отколкото кракът на жабата прилича на човешкия, макар че жабата не е бозайник, а земноводно. Очевиден е изводът, че ако някои организми си приличат, то това не означава непременно общ произход.

[20] „Еволюцията се съсредоточава върху атеизма; тоест живота без Бога. Тя отрича, че Бог съществува или има някаква роля в нашия свят. Тя учи, че сме напълно сами и се борим в свят, където всеки мъж и жена трябва да се съревновават. Съвсем не неутрална в своите последствия, еволюционната идея вероятно е отделила повече хора от вяра в Бога от която и да е друга идея“ (Уайт, Д… Упадъкът на Дарвин… с. 166).

[21] Срв. Морис, Х. Научен креационизъм… с. 158-170.

[22] Срв. напр. Уайт, Д… Упадъкът на Дарвин… с. 64-65.

[23] Срв. напр. Свиленов, Д… Еволюция или сътворение… с. 38-42; Уайт, Д… Упадъкът на Дарвин… с. 66-73.

[24] Морис, Х. Научен креационизъм… с. 223

[25] Напр. археоптериксът, който еволюционистите смятат за преходно звено между влечугите и птиците, креационистите определят за птица. Един от аргументите да се смята за такова звено е, че е имал нокти на крилата си, който креационистите контрират с твърдението, че и хоацинът, и щраусът имат такива нокти, но все пак се класифицират като птици, а не като преходни форми (срв. напр. Абу-Рахм, Ф. И Бог каза… с. 63)

[26] Срв. Уайт, Д… Упадъкът на Дарвин… с. 117.

[27] Срв. Морис, Х. Научен креационизъм… с. 72-75; Виланд, К. Камъни и кости… с. 23-24.

[28] За разглеждане на този въпрос, както и на различни еволюционистки възражения и отговарянето им от страна на креационистите, вж. Морис, Х. Научен креационизъм… с. 55-64.

[29] Срв. Пак там, с. 22-23.

[30] Вж. напр. Морис, Х. Научен креационизъм… с. 77-87.

[31] Срв. Пак там, с. 80-81; Уайт, Д… Упадъкът на Дарвин… с. 29-30.

[32] Срв. Абу-Рахм, Ф. И Бог каза… с. V-VI.

[33] Срв. Пак там, с. V.

[34] Маклийн, Глен, Роджър Окланд, Лари Маклийн. Сътворението. С., 1996, с. 13.

[35] Срв. Абу-Рахм, Ф. И Бог каза… с. VIII.

[36] Относно въпроса за боговдъхновеността на Свещеното Писание вж. Марковски, Иван. Въведение в Св. Писание на Ветхия Завет, част I. Общо въведение. С., 1932, с. 8-16; Евдокимов, П. Православието… с. 246-248.

[37] Този протестански принцип може да означава както приоритизиране на Писанието като извор на вероучителни истини пред всичко друго, така и „само и единствено Писанието“. Заключенията на този параграф от изследването се отнасят и за двата случая.

[38] Морис, Х. Научен креационизъм… с. 32.

[39] Което, разбира се, не означава, че не е твърдо отричан и от мнозина протестанти. Срв. напр. Радостин Марчев. Научният креационизъм – догма или алтернатива: https://rado76.wordpress.com/ ; Пинък, Кларк. Достатъчна причина. Защита на християнската вяра. С., 1995, с. 94-95.

[40] Срв. Абу-Рахм, Ф. И Бог каза… с. 10.

[41] Пак там, с. 97.

[42] Уайт, Д… Упадъкът на Дарвин… с. 191.

[43]Както в детайлен анализ показва проф. Уилям Грийн, родословията в книга Битие са непълни и нямат за цел по тях да бъде конструирана последователна хронология. Срв. Уилям Грийн, Древната хронология: rado76.wordpress.com/2010/02/01/chronology/  По въпроса за родословните списъци в книга Битие вж. Марковски, Иван. За древнобиблейската хронология. В: ГСУ-БФ, 1929-1930. С., 1930. В своята студия проф. Иван Марковски посочва и анализира различните възгледи за голямата продължителност на живота на библейските патриарси, както и сравнява родословните данни според Еврейския текст, Септуагинта и Самарянското Петокнижние.

[44] Срв. Морис, Х. Научен креационизъм… с. 234.

[45] Срв. Абу-Рахм, Ф. И Бог каза… с. 10, 11.

[46] Срв. Пак там, с. 15-16.

[47] Срв. Пак там, с. 16.

[48] Срв. Пак там, с. 127; Уайт, Д… Упадъкът на Дарвин… с. 60-61.

[49] За един поглед върху мирогледа на старозаветния човек вж. Марковски, Иван. Мирогледът на ветхозаветния човек (според Библията). В: ГСУ-БФ, 1929-1930. С., 1930.

[50] Срв. Маринов, Борис. Произход на света и история на Земята според науката и Библията. С., 1941, с. 23.

[51] Срв. Монах Евтимий Зигабен. Тълкувание на Псалтира, част 2. Света гора, Атон, 2004, с. 312-313. В съчинението под черта са дадени цитати от св. Василий и св. Йоан Златоуст, които изразяват същата позиция.

[52] Cf. Dennis Bratcher. „The Circle of the Earth“. Translation and Meaning in Isaiah 40:22: http://www.crivoice.org/circle.html

[53] Reardon, P. Creation and the Patriarchal Histories… p. 35.

[54] Срв. Абу-Рахм, Ф. И Бог каза…, с. VI.

[55] Срв. Виланд, К. Камъни и кости… с. 8, 9.

[56] Срв. Абу-Рахм, Ф. И Бог каза…, с. 35. Срв. също така: Уайт, Д… Упадъкът на Дарвин… с. 161-166.

[57] Според Валентин Велчев непредлагането от страна на креационизма на „модели, подлежащи на верификация, е недостатък, който не се дължи на възгледа, а по-скоро на мудността на учените креационисти“ (Велчев, В. Вяра и наука… с. 285). В. Велчев ,изглежда, се опитва да предложи такъв модел. Срв. неговата статия „Космологичният модел на Сътворението, описан в Библията”: https://www.pravoslavie.bg/Критика/космологичният-модел-на-сътворениет/