Венецът на нетлението

Св. Поликарп Смирненски

Вече ме очаква венецът на правдата, който ще ми даде в отредения ден Господ, праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които очакват с любов Неговото явяване“ (2 Тим. 4:8)

Той бе увенчан с венеца на нетлението“ (Из „Мъченичеството на св. Поликарп“, XVII)

Ранните християни са живеели със съзнанието, че второто идване на Иисус Христос, ако и да е с неизвестна дата, ще бъде скоро. Тази им нагласа не е била пречка за всекидневния им живот, напротив, давала му е сила и смисъл. Присъствието на Иисус за тях е било жива реалност и именно опита от тази жива реалност е водил до това очакване. Очакване, изпълнено с радост и несъмнена увереност. Очакване, което ги е калявало в нравствения им живот в нравствено покварената Римска империя, и е утвърждавало безстрашието им при гоненията срещу тях.

Онзи, който обича, очаква определеното идване на любимия с нетърпение, но и с надежда. Вярващия трябва непрестанно да очаква Иисус Христос, идването Му той трябва да го възприема като събитие, което предстои скоро (виж Откр. 3:11), тоест е възможно във всеки един момент. В противен случай съществува съществена опасност да го налегне апатия към духовния живот. Има опасност временно да свикне с падналото състояние на неследващия Божиите пътища свят, да стане част от това му състояние, и да забрави за преображението на света. Именно заради своето непрестанно очакване на Господ Иисус Христос ранните християни са били предпазени от подобна опасност.

В посланията на апостол Павел християнският живот се сравнява със спортните състезания в Античността, а наградата, която получават вярващите за „християнски свършек на живота си“ – с венците, с които са увенчавали главите на победителите (срв. 1 Кор. 9:24-25). Тези венци са били правени от клоните на лаврово дърво. Само че докато наградата за състезанията е тленна, тоест подлежаща на развала и смърт, наградата за онези, които обичат Бога, е царството на Самия Него, неподвластно на времето и смъртта. Към това царство, към този нетленен венец, християнинът се стреми.

Не е случайно, че едно от древните названия на християните, което виждаме и в страниците на Новия Завет, е „светии“. В днешно време това наименование се свързва по-скоро с чистия живот или точните в догматичен план идеи, но в християнската древност тези две характеристики не са били ограничавани до определена група от хора – по-скоро се е смятало, че те трябва да са насъщна черта на всеки един християнин, на всеки един светия. Християнинът е онзи, който е възлюбил Христовото явяване и който е осветен от Единствения, Който е свят. Един такъв свят човек е епископът на древния град Смирна (дн. Измир) – Поликарп, пряк ученик на св. ап. Йоан (какъвто е и св. Игнатий Богоносец). Неговото мъченичество, случило се ок. 50 г. след това на св. Игнатий, е било завършек на един достоен живот в Бога.

Някога християните са гледали на мъченическата смърт като на най-висшето свидетелство и потвърждение, че някой принадлежи наистина на Иисус Христос. Мъченичеството на Поликарп е не просто свидетелство за неговия живот в Бога, нито засяга само собственото му спасение. Епископът е можел да избяга, но не го е направил. Вместо това смирено е приел предстоящата му участ, защото е мислил не за себе си, а за другите, не за собственото си физическо оцеляване, а за спасението на другите (срв. Мъчен. на св Поликарп, I). Вероятно е знаел, че примерът му ще укрепи духовно християнската община и ще послужи за спасението ѝ.

Съществували са мъченичества, които са извършени по начин, който е в съгласие с Евангелието, и такива, които не са. При първите мъченикът е готов за своя подвиг и притежава силата у себе си и Божията благодат, за да го завърши успешно. Той не търси умишлено мъченичеството, но последното го намира само. При вторите „мъченикът“ се стреми доброволно, умишлено към мъченичество. Авторът на „Мъченичеството на св. Поликарп“ разказва за такъв случай, при който един човек на име Квинт, вероятно уплашил се от мъченията, които го очакват, или вече са били приложени срещу него, избира да участва в религиозната церемония, т.е. да се отрече от Христос. Подходът на Квинт, стремящ се към доброволна смърт, е довел до духовна смърт. Обратно, „Блажени са и благородни всички мъченичества, станали по Божия воля“ (Мъчен. на св. Поликарп, II) и такова е това на св. Поликарп.

Християнските мъченици не са били жертви, а победители. Те са били осъдени от човешкия съд, а оправдани от Божия. Губейки живота си, те го намират в Бога. Мъчениците са подлагани на всевъзможни страдания, на които те мъжествено устояват. Човек би помислил, че те сякаш отсъстват от тялото си, защото са като безчувствени за страданията. Но това отсъствие е всъщност присъствие – на Иисус Христос в тях, Който им дава сила (срв. Мъчен. на св. Поликарп, II; Фил. 4:13). „И предани на Христовата благодат, те презираха земните изпитания, купувайки си вечен живот за един час“ (Мъчен. на св. Поликарп, II).

За Христовите мъченици винаги е било характерно едно ясно доловимо спокойствие и мир. Този мир не е техен собствен, душевен, а духовен. Те го получават от Всеподателя на Живота, в Когото вярват и са намерили покой за душите си. „Моя мир ви давам“ (Йоан 14:27). Такъв мир е претежавал св. Поликарп. Мъченици са издържали на разнообразни и сурови мъчения, за които наблюдаващите мъченичеството като зрители вероятно ги е боляло повече от „жертвите“. Тяхната издръжливост може да се отдаде на присъствието на Спасителя, Който в този момент ги е подкрепял. „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме подкрепява“ (Фил. 4:13). Те се съсредоточават не върху кратковременния огън на кладите, който смятали за хладен и в който можело да изгори само тялото им, а върху вечния огън, на който са причастни неправедните; увереност и сила им е давало онова, което „око не е виждало, ухо не е чувало и на човек на ум не е идвало това, което Бог е приготвил за онези, които Го обичат“ (1 Кор. 2:9; срв. Мъчен. на св. Поликарп, II, XI).

В Римската империя, включително по времето на Поликарп, атеизмът (безбожието) се е свързвал не с неверието в Бога, а с неприемането на държавния култ към императора, както и с отхвърлянето на гръко-римските богове. Такова неприемане е било присъщо на християните и в резултат на това римляните са ги считали за безбожници (ἀθέους). Затова и езическата тълпа на арената, в която мъченика Германик е разкъсан от лъвовете, извиква: „Погуби безбожниците“ (Мъчен. на св. Поликарп, III; срв. IX). Наистина, християнството е истинският атеизъм, изразяващ се в отхвърляне на онова, което не е Бог, отхвърляне на суеверието и заблудата.

За да се спаси, светецът е трябвало да отдаде божествени почести на императора и да извърши определен религиозен ритуал, тоест публично да се откаже от Иисус Христос. Но той със сигурност е знаел думите на Господ: „който се отрече от Мене пред хората, и Аз ще се отрека от него пред Своя небесен Отец“ (Мат. 10:33) и „който е загубил живота си заради Мене, ще го придобие“ (Мат. 10:39). Вярата му в Бога е представлявала и вярност към Него. На призивите на римския проконсул, призоваващ Поликарп да се закълне в гения на цезара* и да похули Христос, мъченикът отвръща: „Осемдесет и шест години Му служа и в нищо не ме е онеправдал. И как мога да злословя срещу моя Цар, Който ме е спасил“ (Мъчен. на св. Поликарп, IX).

Св. Поликарп в крайна сметка е убит с меч, като преди това по чудодеен начин е спасен от приготвената за него клада. Преди последната да бъде запалена, светецът произнася молитва, която е свидетелство за отношението на ранните християни към мъченичеството: „… Благославям Те, че ме удостои с този ден и час, за да получа дял в числото на мъчениците в чашата на Твоя Христос за възкресение във вечен живот, както на душата, така и на тялото, в нетлението на Светия Дух, в които да мога да бъде приет пред Тебе днес…“ (Мъчен. на св. Поликарп, XIV). Краят на земния му живот, както показва примерът на този свидетел за Иисус Христос, не е повод за проклинане (както правят някои преди смъртта си), а за благодарност; той не е разглеждан като окончателен край, а като врата към истинския живот. И „възкресението във вечен живот“, към което се стремят мъчениците, е свързано със съществуването не само на душата, но и на обновеното от Живота тяло – „това тленно тяло трябва да се облече в нетление и това смъртно тяло – да се облече в безсмъртие“ (1 Кор. 15:53).

„Мъченичеството на св. Поликарп“ е един от най-ранните примери за почитта, отдавана от християните, към мъчениците. От него не би могло да остане съмнение, че съществува сериозна разлика между почитта, отдавана на Бога и тази, отдавана на тези свидетели за Него. Последните са били почитани не като полу-божества, не като „покровители“ на разни неща, а като Божии приятели, които са завършили живота си в Христос: „Защото на Него, Който е Син Божи, се покланяме, а мъчениците обичаме заслужено като ученици и подражатели на Господа… Дано и ние станем техни съучастници, и съученици“ (Мъчен. на св. Поликарп, XVII).

„Мъченичеството“ се дава като пример за съществуването на ранно почитане на мъченическите мощи (тленните останки). Тази почит обаче е много различна от съвременното суеверно и на моменти идолопоклонническо отношение към тях. Християните са искали да вземат тялото на мъченика. Тогавашните римски власти обаче са изпитвали притеснение, че тленните останки на св. Поликарп ще станат обект на поклонение, което дори, смятат те, може да измести почитта на християните към Христос. Разбира се, това, което тях ги е интересувало, е че предвид разбиранията им за характера на престъплението на епископа на Смирна, би ставало дума за поклонение пред един „бунтовник“, отхвърлящ държавния ред. Вероятно за да избегнат подобна „опасна“ (за тях) почит, подбудени от юдеи, те отказват да дадат тялото му, и го изгарят. Авторът на „Мъченичеството“ обаче иска да разсее съмненията, че почитта към новопросиялия светец и тази към Господ Иисус Христос може да бъде от едно естество. За него това би било равнозначно на отричане от Божия Син: „те не знаеха, че нито ще можем някога да изоставим Христос… нито [пък] друг някой можем да почитаме“ (Мъчен. на св. Поликарп, XVII). Причината, която е посочена за взимането на мощите на светеца не е, за да се покланят или надяват на тях самите, а за да ги поставят „където подобаваше“, т.е. да ги погребат, и край гроба му с радост да празнуват рождения ден на мъченика – т.е. деня, в който той се ражда за вечния живот; взимат ги, за да си спомнят за отдалите живота си за Христос преди него, както и „за упражнение и подготовка на бъдещите“ (срв. Мъчен. на св. Поликарп, XVIII).

Автор: Атанас Ваташки


* Според едно обяснение, това е „неопределено по пол божество, свързано тясно с човешката личност, с творящата ѝ сила. Във всеки дом се почита геният на господаря. В империята геният на императора се почита като принцепс на всички гении, а понятието за гений се разширява, като става покровител на сдружения и колегии, на божества и градове“ (Апология на християнството. С., 1991, с. 127, бел. 19).

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: