Тайнството на единството – IV част

hqdefaultАвтор: протопрезвитер Александър Шмеман

Към трета част

Ако в богословието отпадането на единството се обяснява със самия метод на откъсване на живия опит на Църквата, то в съвременното благочестие причината трябва да търсим в постепенното разтваряне, размиване на вярата в онова, което най-подходящо може да се определи като „религиозно чувство”. На мнозина това твърдение ще се стори странно, даже безсмислено, тъй като в наши дни тези понятия са станали равнозначни, тъждествени. За християнството обаче, в християнския опит и разбиране на вярата разликата между тях наистина е огромна. Вярата е преди всичко среща с Другия, обръщане към Другия, приемането Му като „пътят, истината и животът”, любов към Него и желание за цялостно единение с Него – така че „… вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). И защото вярата винаги е обърната към Другия, тя е изход на човека отвъд пределите на своето „Аз”, коренна промяна на взаимоотношенията му преди всичко със самия себе си. Между впрочем „религиозното чувство”, в наши дни отново доминиращо в религията, се различава от вярата по това, че живее и се подхранва от самото себе си, т.е. от онова удовлетворение, което то дава и което в крайна сметка е подчинено на личните вкусове и преживявания, на субективните и индивидуални „духовни нужди”.

Вярата в онази степен, в която е истинска вяра, не може да не бъде вътрешна борба: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми…” Религиозното чувство, тъкмо обратното, затова „удовлетворява”, защото е пасивно и ако е насочено към нещо, то е преди всичко към получаване на помощ и утешение в житейските несгоди. Вярата, макар че неин субект е винаги личността, никога не е индивидуалистична, защото е насочена към това, което и́ се разкрива като абсолютна Истина, и по самата си природа не може да бъде индивидуална. Затова вярата неизменно изисква изповядване, изразяване, привличане и обръщане и на другите към вярата. Религиозното чувство, напротив, е крайно инидивидуалистично, то възприема себе си като неизразимо и се опълчва, и се отбранява от всеки опит за изразяване и осмисляне като от ненужно и вредно „мъдруване”, заплашващо да разруши „простата вяра”. Вярата непременно жадува за цялостното си просвещение, за подчиняване на разума, на волята и на целия живот. А религиозното чувство, напротив, леко приема разрива между религията и живота и благополучно свиква с идеи, убеждения, понякога с цялостен мироглед, не само чужди на християнството, но често и явно противоречащи му.

Ето така именно „религиозното чувство”, а не вярата в първоначалния християнски смисъл на тази дума доминира, ако не и напълно царува в съвременната православна „църковност”. Обикновено тази постепенно извършваща се подмяна на вярата остава незабелязана, защото отвън, на повърхността на църковния живот религиозното чувство най-често се проявява като едва ли не стопроцентов стожер на истинската „църковност” и на „истинското православие”. В православния му вариант то се изразява във вътрешна привързаност към обредите, обичаите, традициите, към всички външни форми на църковния живот. И ето по причина на тази външна „църковност” на религиозното чувство толкова много хора не разбират, че присъщият му консерватизъм е на практика псевдоконсерватизъм, дълбоко чужд, дори враждебен на изначалното християнско предание. Това е консерватизъм на формата, не само без отношение към съдържанието, т.е. към въплътената в него вяра, но и фактически отричащ самото наличие на вътрешно съдържание. Ако религиозното чувство е толкова „консервативно”, толкова привързано към формата, че всяка, даже и най-незначителна промяна на формата го тревожи и дразни, това е, защото именно от формата („формата сама по себе си”), от нейната неизменност, свещеност, красота то е породено и се подхранва, и в нея намира онова удовлетворение, в търсенето на което е самата същност на религиозното чувство. Затова още повече го тревожи и дразни всеки опит за осмисляне на формата, търсенето на въплътената и изявената в нея истина – ето тук, и съвсем естествено, религиозното чувство усеща смъртоносната опасност за себе си – надвисналият над него съд на вярата.

Действително, новостта, абсолютната и вечна новост на християнството е единствено във вярата, единствено в Истината, която се потвърждава от вярата и се претворява в спасение и живот. Затова без съотнесеност към вярата, без постоянното „опознаване” на самите себе си като въплъщение и изпълнение на вярата, никакви „форми” в християнството не са действителни, нещо повече, самите те стават идоли и идолопоклонство, защото се превръщат в нарушение на онова поклонение Богу „в Дух и Истина”, което ни е завещано и дарувано от Христос. Не е трудно да се покаже, че християнството не е създало никакви нови форми, то е възприело и унаследило „старите”, извечно присъщи на човешката религия и живот. В това обаче е неговата вечна новост, че то не само е изпълнило древните форми с ново съдържание, с нов смисъл, но наистина ги е претворило и вечно ги претворява в самото явление, в самия дар на Истината, в причастието и́ като нов живот. Но това претворяване, повтарям, се извършва само чрез вярата. „Духът животвори, плътта никак не ни ползва”. Единствено на вярата, защото тя от Духа познава Истината, е дадена силата да животвори плътта на формата, да я претворява „в единия Дух на общение”.

Но религиозното чувство не познава това претворяване, защото не иска да го познае. Не познава и не иска да познае, защото в самата си същност е агностично, обърнато е не към Истината, подхранва се и живее не от вярата като знание и придобиване на Истината, като живот на живота, а от самото себе си, от своето самонаслаждение и самодоволство. Най-точното свидетелство за това е поразителното равнодушие към съдържанието на вярата, пълната липса на интерес към това, в което „вярва вярата” – така е в преобладаващото мнозинство от хора, които наричат себе си вярващи и са напълно искрени привърженици на Църквата. Лъчезарното откровение на Троичния Бог, на триединството на Божествения живот, на тайната на Христовото Богочовечество, на съединението в Него – „неизменното, несливаемо, неразделно” – на Бога и човека, слизането в света на Светия Дух и в Него на „другото житие, на вечното начало” – всичко, с което буквално е живяла ранната Църква, на което се е радвала като на „победа, победила света” и което поради това е било в нея предмет на напрегнато осмисляне и страстни спорове – всичко това за съвременния „религиозен” човек не е интересно. И това не е от греховна леност, не е от слабост. Смисълът на вярата, Истината, към която вярата е насочена, не са му интересни, защото изобщо не са потребни на самата му „религиозност”, на религиозното чувство, което постепенно е изместило, заменило и разтворило в себе си вярата.

Но тогава за какво единство на вярата може да става дума, какво може да означава това понятие, толкова важно, толкова централно в ранната Църква и в нейното възприемане на преданието – какво може да означава, на какъв опит да съответства? Ако нито богословието в неговата казионна, пропита от рационализъм и юридизъм форма, нито благочестието, в неговото снизяване до крайно индивидуализирано религиозно чувство, не се интересуват от това единство, защото е изпаднало от кръга на тяхното внимание и интерес, то какво ли е съдържанието на това понятие, макар и някога да е било един от главните полюси, от главните двигатели на християнството?

Действително, за християнското единство, за единството на Църквата в наши дни се говори не малко, а по всяка вероятност неизмеримо повече, отколкото преди. Но тъкмо в това е – не се боя да го кажа, – еретическата съблазън на нашите дни, че това единство е друго, не е същото, което е представлявало сърцевината и главната радост, самото съдържание на християнския живот от първия ден на съществуването на Църквата, че почти незабележимо за църковното съзнание в него се е извършила подмяната на единството, която в наши дни все по-очевидно се разкрива като измяна.

Същността на подмяната е в това, че вместо Църквата да приема, осъзнава и преживява едновременно като източник и дар новото, винаги новото единство, защото не произлиза от света и не е свързано със света, самата нея започват да възприемат като израз, форма и потвърждение на вече съществуващото – на земното, природното единство. Казано другояче, Църквата като „единство свише” бива подменена с Църквата като единство на низшето. И когато в служба на това единство на низшето, единство на плътта и кръвта, на неговия израз и запазване са започнали да поставят главното, ако не и единственото призвание и предназначение на Църквата – тогава подмяната става измяна.

Убеден съм, че именно в наши дни и тъкмо защото нашата епоха като никоя друга буквално е обзета от култа и патоса на „единството”, тази подмяна е особено опасна, заплашва да стане измяна, ерес в пълния смисъл на тези думи, макар повечето от вярващите „църковни” хора изобщо да не забелязват всичко това. Не го забелязват, защото нямат нищо от опита на единството, не го познават и следователно не го искат, защото може да се иска само това, което, макар и отчасти – „като през мътно стъкло”, – душата е усетила, познала, заобичала и вече не може да го забрави… Но ето, без да знае, без да помни, човек иска и търси „единството долу”, върху него пренася неутолимата си жажда за единство. И никой не разбира, че извън даруваното ни от Христос „единство свише”, всяко „низше единство” не само че вътрешно се обезсмисля и обезценява, но и неизбежно се превръща в идол и колкото и да звучи страшно, самата религия, самото християнство дърпа назад към идолопоклонство.

Затова в Църквата, и на първо място в православното богословие, сега няма по-насъщна и спешна задача от изясняването на опита и познанието на единството свише, т.е. на самата същност на Църквата, която я отличава от всичко в „този свят” и я изявява като спасение на света и човека.

Превод от руски език: Венета Дякова

Подготовка на материала: Красимира Ковалкова


Източник: протойерей Александър Шмеман – «Литургическо богословие»; «Евхаристията – тайнство на Царството» – гл. 7 «Тайнството на единството»; стр. 420-425; Изд. Фондация «Покров Богородичен»; София, 2013. Книгата можете да откриете в книжарница „Къща за птици“.

 

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: