Тайнството на единството – VI част
Автор: протопрезвитер Александър Шмеман
Всичко казано се отнася на първо място до действително ключовата за християнството дума „единство”. Убеден съм, на човешки език няма дума по-божествена, но затова пък – в падението и́, в нейната „откраднатост” от Бога – няма и по-дяволска. Така е, защото тук както първичният смисъл, така и подмяната или кражбата се отнасят не до нещо просто свързано с живота, а до самия живот, до истинския живот в неговата изначална същност.
Думата „единство” затова е божествена, защото в опита на християнската вяра се отнася преди всичко до Самия Бог, до откровението на Божествения живот като единство и до единството като съдържание и пълнота на Божествения живот. Бог открива Себе Си в Своето Триединство, открива Триединството като Свой живот и това значи – като извор и начало на целия живот, наистина като живот на живота. И може би никъде по-добре и по-пълно не е изразено, не е въплътено познанието на Църквата за това превъзхождащо всяко разбиране и всяко определение единство, както в иконата на всички икони, в Рубльовата „Троица”, нейното чудо е в това, че бидейки изображение на Троица, тя е в най-дълбокия смисъл на думата икона, т.е. откровение, явление и съзерцание на единството като Самия Божествен живот, като истина.
И понеже в изконната си същност цялата християнска вяра е обърната към Триединния Бог, тя е знание за Бога в Неговото Триединство. Чрез това знание вярата разбира и създадения от Него тварен живот, познава го в неговата първозднанност, в неговото падение и в спасението. Най-напред това е познанието и опитът на творението, т.е. на създадения и даруван от Бога живот като единство с Бога, единствено в Него, заедно с цялото творение, с целия живот. На второ място, това е знанието и опитът от падението, т.е. от самата същност на злото и греха като разделяне – отделяне от Бога – и поради това разпад и разложение на самия живот, и тържество на смъртта в този живот. И накрая, знанието и опитът от спасението като възстановеното единство с Бога и в Бога – и с цялото творение; в това единство е същността на новия и вечен живот, на идващото в сила, но вече дарувано, вече предсказано Царство Божие: „… за да бъдат едно, както Ние сме едно…” (Иоан. 17:22).
За християнската вяра единството не е нещо „добавъчно, допълнително”, различно от вярата, така че е възможна вяра без „единство”, и единство – възможно без вяра. В единството е самата същност, самото съдържание на вярата; тя е пътят към единството, което светът в своето падение е загубил, тя е опитът от единството като спасение и нов живот. Затова за вярата е казано, че „праведният чрез вяра ще бъде жив” (Рим. 1:17), че „който вярва в Сина, има живот вечен…” (Иоан. 3:36) и „няма да умре вовеки” (Иоан. 11:26). Вярата е придобиване към „единството свише” и в него е „началото към другия живот, вечния”. А дарът, присъствието, изпълнението на „единството свише” – затова и на вярата, – в този свят е Църквата. Тя е изпълнението на вярата, на единството: да приемеш единството, да влезеш в единството, да си приобщен към него – това е вярата. В християнското предание и опит вярата е, която привежда към Църквата като изпълнение, като нова твар и нов живот. Човекът, който казва „аз съм дълбоко вярващ, но моята вяра не се нуждае от Църква” – а такива са твърде много в наши дни, – вероятно вярва, и даже дълбоко, но неговата вяра е друга, не тази, която от първия ден на християнството е била жажда за кръщелно встъпване в Църква и за постоянно утоляване на тази жажда в „единството на вярата и любовта”, на Христовата трапеза, в Неговото Царство. Целият живот на Църквата е просветлен от свещената тайна на Троичното единство, и обратно, само което е просветлено и приобщено от това Божествено единство – то е живот на Църквата. Затова с тази светлина може да живее отшелникът в Църквата и чрез Църквата, външно, както преп. Серафим Саровски в своята „далечна пустиня”, отдалечен от църковната „видимост”. В същото време човекът изцяло потопен във видимата реалност, във външния църковен живот може да не живее в тази светлина. Защото целият строй на Църквата, цялата и́ структура, цялата и́ очевидност са само дотолкова живи, действени и животворни, доколкото са свързани с Божественото единство свише, и то не само като средство и крайна цел – когато Бог ще бъде всичко във всичко (1 Кор. 15:28), а като настояще – образът, дарът, светлината и силата на Царството Божие като истинска очевидност и осъществяване на очакваното.
Само чрез това единство свише, в което е нейният истински живот и благодат е новостта на този живот. Църквата е отделена от този свят. Само чрез знанието и опита на това единство ще го познае като „паднал свят”, чийто образ ще премине (1 Кор. 7:31), като свят, обречен на смърт. Защото ако в своята очевидност, в своите членове и в целия си „външен живот” Църквата е плът от плътта и кръв от кръвта на „този свят”, то в истинския си живот, невидим за света, защото е скрит „с Христа в Бога” (Кол. 3:3) и узнаваем само чрез вярата, тя е цялостно другоприродна спрямо света. В това е падението на света, затова той е „мир сей, този свят”, защото чрез греха неговият живот е откъснат от единството свише и в това откъсване самият живот е станал разпад, тление, безнадеждно поробване от смъртта и времето, царящи на земята.
И затова именно тук, в разбирането на иноприродността на Църквата по отношение на „този свят”, в проникването в същността и́ на единство свише, ни се разкрива истинският смисъл на онази подмяна, за която по-горе казахме, че в нея главната и най-страшна съблазън, тровеща съвременното църковно съзнание – подмяната на единството свише с единството долу.
Превод от руски език: Венета Дякова
Подготовка на материала: Красимира Ковалкова
Източник: протойерей Александър Шмеман – «Литургическо богословие»; «Евхаристията – тайнство на Царството» – гл. 7 «Тайнството на единството»; стр. 428-431; Изд. Фондация «Покров Богородичен»; София, 2013. Книгата можете да откриете в книжарница „Къща за птици“.
Задругата 
Вашият коментар