Тайнството на единството – VII част

Posted на 31/08/2018 in Богословие // 0 Comments

Автор: протопрезвитер Александър Шмеман

За да разберем цялата дълбочина на тази съблазън и истински да се ужасим, трябва преди всичко да почувстваме същността на това, което се нарича „единство долу”, противопоставяйки го на единството свише. Става дума за единството, в което живее този свят, колкото и да е паднал, смъртен, „в зло лежащ”, в каквато и степен да е жив. Това единство, колкото и да се е затъмнявало и извращавало, е заложено в света от Бога. Дяволът може да откъсва човека от Бога, а чрез него и от света, може да отравя и да обезсилва живота чрез греха, да го пронизва с умиране и смърт. Но едно той не може и не ще може: да измени самата същност на живота като единство. Не може и не ще може, защото само Бог е Творец и Подател на живота, само от Него е животът, чийто закон, колкото и да се извращава от греха, си остава закон на единството. Всичко съществуващо в пулса на живота живее чрез единството, него очаква и към него се стреми.

В това е обаче подмяната, в това е победата на „княза на този свят”: че той откъсва това единство от Бога като Негов извор, съдържание и цел, откъснал го е, правейки единството самоцел, а на езика на вярата значи идол. Единството, което е от Бога, престава да бъде единство спрямо Бога и в името на Бога, Който единствен го изпълва като истинско единство и истински живот; сега то самото се превръща в самоцел, в свой собствен „бог”.

Понеже е от Бога, единството продължава да проблясва в този паднал свят и да го оживотворява: в семейството и в приятелството, в чувството за принадлежност към родното и народа, в отговорността за неговата съдба, в любовта, състраданието и милосърдието, в изкуството, в неговите полети и пориви към вечното, небесното и прекрасното, във високите търсения на ума, в Божествената красота на доброто и смирението, с други думи във всичко, създадено в човека и в света по образа и подобието Божие, сега затъмнено, но неразрушимо. А от друга страна, в степента, в която е престанало да бъде единство с Бога и в Бога и се е превърнало в самоцел и идол, то е станало не само склонно към превратност, нездраво, лесно разпадащо се, а и източник на всички нови разделения, зло, насилие, ненавист. Обърнало самото себе си надолу, към земното и примитивното, към низкото – положило началото и източника си в плътта и кръвта, това низше единство в същата степен започва да разделя, в каквато и да съединява. Любовта към своето, единството в своето се превръща във вражда към „чуждия”, не своя, в отделянето от него, така че самото единство се оказва преди всичко разединение, себеутвърждаване и самозащита „против”… Всичко в света живее чрез единството и всичко в света чрез същото това единство се оказва разединено и продължава да се разделя чрез стълкновението и борбата на „единствата”, станали идоли. И никъде така очевидно не се проявява наистина дяволската същност на тази подмяна, както в тези утопии на единството, които представляват съдържанието и вътрешния двигател на всички без изключение съвременни идеологии, както на „левите”, така и на „десните”, на идеологиите, в които дяволската лъжа се спазарява за окончателно разчовечване на човека, за принасяне на човека в жертва на изцяло превърналото се в идол „единство”.

Ето защо е така страшно все по-очевидното проникване на съблазънта чрез това „единство долу” в самата Църква, подмолното отравяне на църковното съзнание. Става дума не за външни промени, не за някакво преразглеждане на догмати или канони, не за „преоценка” на преданието. Напротив, за разлика от западните християни, стихийно „капитулиращи” пред духа на „нашето време”, Православието си остава дълбоко консервативно, привързано към увенчаната с ореол древност. Нещо повече, в нашите дни на най-дълбока духовна криза, предизвикана от тържеството на секуларизма, на безличната и безчовечна технология, на идеологическия утопизъм и т.н. – това носталгично влечение към „древността” се засилва в православното „религиозно чувство” и самото то става своего рода утопизъм на миналото.

Става дума за вътрешната насоченост на църковното съзнание, за онова съкровище, за което е казано в Евангелието, че където е съкровището, там ще бъде и сърцето на човека (Мат. 6:21), и което е вътрешният двигател, вътрешното вдъхновение на църковния живот. За Христовата Църква такова съкровище винаги е било, винаги ще бъде, и не може да не бъде, Царството Божие, т.е. единството свише, единството в Бога с Христа чрез Светия Дух. Затова е оставена и „странства” на земята Църквата – за да го изявява в „този свят” и така да спасява света. Нейното свидетелство, нейното благовестие е единствено за Царството Божие, само в него е животът и́. Нещо повече: пришествието на Христос в света и единството свише в Христа, Неговата заповед към апостолите, а това значи и към Църквата, да проповядват Евангелието на всички твари, кръщавайки „В името на Отца и Сина и Светия Дух”, означава: да въвеждат в Църквата и да я съзидават, да внасят в „този свят” последното и окончателното разделение – „не мир…, а меч” (Мат. 10:34). „… Защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка и́, и снаха от свекърва и́. И врагове на човека са неговите домашни” (Мат. 10:35-36). Но дълбокият смисъл на това истински спасително разделение, цялата негова абсолютна, коренна различност от гибелното разделение, внесено в света от дявола като самата същност на греха и падението, е, че то е изобличаване, т.е. в буквалния смисъл на думата изявяване, разкриване, изваждане наяве на дяволската подмяна, на лъжата, превърнала „единството долу” в идол, а служенето на него – в идолопоклонство, в отделяне от Бога, в разделение на живота, в гибел и смърт. И понеже, явено и дарувано, Божественото единство свише е влязло в света, пребивава в него, човек, най-сетне, може да повярва, да се убеди в него, т.е. да го види, да го изпита, да го приеме с цялото си същество, да го обикне, да го осъзнае като съкровище на сърцето и като единствено потребното. А заедно с това да изпита и осъзнае цялата дълбочина, целия ужас, цялата безизходица на падението, скрита от него досега от дявола под лукавия и съблазнителен грим на „единството долу”. Този образ, който неизменно лежи в основата на християнската вяра, е преди всичко обръщане от „единството долу” към „единството свише”, отричане от едното заради приемане на другото, защото без отричане е невъзможно приемане, без „отричането от дявола и всичките му ангели и негови служения” е невъзможно кръщелното съчетаване в Христа.

„И врагове на човека са неговите домашни”. За какво са тези думи, ако не за това, „единство долу”, за всяко „едниство долу”, т.е. за единството, станало идол и идолопоклонство, егоизъм и самоцел и следователно разделение на живота. „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят” (1 Иоан. 2:15-17). За какво се отнася тази заповед на апостола на любовта, ако не за отричане „единството долу” в името на „единството свише”, отричане от „този свят”, станал идол, в името на света като причастност към Божественото единство свише, като живот в Бога?

Ето защо единството свише, в което е спасението на света, влиза в света чрез Кръста и ни се дарява като Кръст, с който по думите на св. ап. Павел „… за мене светът е разпнат, и аз за света” (Гал. 6:14), като постоянна борба със съблазънта на „единството долу”, пронизва целия живот, и най-скрития, и най-„личния”, и най-външния. За смъртта, която не Бог е сътворил, апостолът казва, че тя е „най-последен враг” (1 Кор. 15:26). В доброволната, изпълнена с любов и всеотдайност Христова смърт, се разрушава самата „смъртност” на смъртта и гробът става „живоносен”. Бидейки изобличител на дявола – лъжеца и разединителя, Христос внася в света онова разделение, с което разрушава дяволското дело, защото чрез Христовото разделение в света влиза единствено истинското, Божественото единство, което преодолява и докрай ще победи всяко разделение, така че Бог ще бъде всичко във всичко.

Но ето че християните не могат да понесат този дар, не издържат своето високо спасително призвание в „този свят”. А светът се нуждае само от единството свише, само него жадува, желае и очаква от Църквата. Но хората векове наред се опитват да заставят Църквата да служи на „единството долу”, да благославя, да освещава, да ги утвърждава „религиозно”, да бъде техен изразител и оправдание. Именно тези „единства долу” – битийни, национални, идеологически, политически – са станали съкровище на сърцето, макар подмяната да е скрита често и от този, който я извършва, защото съкровището е облечено в църковни дрехи и често говори на строго традиционен, строго „православен” език. Ала макар и очаровано от църковността, от древността и от цялото благолепие, сърцето ти не казва на това съкровище думите, които с такава радост и главно с такава откритост звучат например в раннохристиянското Послание към Диогнет: „Всяко отечество за нас е чужбина и всяка чужбина – отечество…”, не ще назове християнинът странниците и пришълците на земята „трети род”, защото вече познали, вече съзрели цялата радост на въжделеното отечество; и ще въздъхне с тази свобода в Христа, която единствено носи в себе си преображението на света, възвръщането към Бога на всички „единства”, на всички „ценности”, които дяволът е откъснал от Бога.

Превод от руски език: Венета Дякова

Подготовка на материала: Красимира Ковалкова

Източник: протойерей Александър Шмеман – «Литургическо богословие»; «Евхаристията – тайнство на Царството» – гл. 7 «Тайнството на единството»; стр. 431-435; Изд. Фондация «Покров Богородичен»; София, 2013. Книгата можете да откриете в книжарница „Къща за птици“.