Нужно е духовно бодърстване, за да не попаднеш в капана на завистта

Автор: архимандрит Павел Пападопулос

Не може да напреднем духовно, живеейки безразборно и избирателно някои духовни моменти. Тоест не може да се задълбочаваме във връзката ни  с Христос без едно постоянно правило.

Не може да постим, само за да се причастим, или да се молим, само ако ни се случи нещо или да се черкуваме, когато ние си изберем.

Духовният живот е постоянна борба, без прекъсвания. Да не се учудваме, че оставаме винаги в същите страсти, без изобщо да напредваме. Това става, защото водим непоследователна борба и най-главното – борба с егоизма.

Ще оприлича това на следното: за нашето духовно напредване е нужна храна, а не диета. Духовно хранене, т.е. трайното състояние на бдителност, а не на диета, е това, което ще ни накара навярно да загубим няколко духовни килограма, но веднага щом я спрем, отново ще ги качим.

Затова ти предлагам духовното хранене на Църквата, а не повърхностни емоционални диети, които започват само ако се появят някакви проблеми.

И духовното хранене на Църквата е светотайнственият начин на живот, който се съпровожда от лично аскетическо усилие, за да се преобразят страстите в добродетели. Защото с духовните диети  за момент  отсичаш някоя страст; желаното обаче не е просто да отсечеш  някоя страст за известно време, а страстта да се преобрази в добродетел. И това се постига само чрез православното духовно хранене, която те води до това не просто да загубиш няколко „страстородни” килограма, а до душевно и телесното здраве в Христос.

Ако  се храниш правилно, тогава всички диети са излишни за теб. Духовно хранене или диета – изборът е твой. При първото променяш живота, при второто „се променяш” само за момент.

***

Шофираш сам. Свикнал си всичко ти да контролираш, след като  държиш волана и натискаш газта и спирачката.

Идва момент, когато навярно се налага да седне и друг шофьор. Друг да шофира, друг да контролира тези неща, които винаги си смятал за свои. Нужно е доверие. Не се ужасявай, защото в противен случай страхът ще те залее с гибелни последици. В теб ще се породят лоши чувства за другия, без той да е виновен за нещо – не защото другият е лош шофьор, а защото ти се боиш сред своите несигурности.

Това става и в нашите отношения. Там, където всичко контролираме, в живота ни идва един човек, който понякога ни изкарва от мястото на шофьора и ни прави негов спътник, след като вече сме купили заедно друга, обща кола.

Съществуват два случая: или ще го приема или не. Или ще приема да съм негов спътник и да не контролирам всичко, или ще изляза от колата, ще изляза от връзката.

Много пъти някои хора отказват да станат спътници. Разбира се, искат да има някой до тях, но като техен постоянен спътник. Искат изключително те да контролират колата, връзката; искат всъщност да контролират другия.

Всичко това става, когато човекът в една връзка иска да притежава другия. Ако другият човек се възпротиви на това желание или то не биде удовлетворено, както ти искаш, тогава започва завистта, нервите, ропотът. Неудовлетвореното желание да доминираш над другия, превръщайки своето его в център на неговия живот, поражда невероятен разрив, гняв, страх, притеснение. Всичко ти е виновно в другия, но в същото време искаш да си с него. Това състояние показва не само психологически една нестабилност на човека, но най-вече говори за  духовен дисбаланс. В това скръбно състояние колкото и разбиране и любов да има, всичко ще продължи да бъде погрешно и лъжливо, несправедливо и оскърбително.

Настояването «кой да управлява връзката», т.е. «кой кого да води» почти винаги завършва с екзистенциална катастрофа, при която виновник и жертва вкусват само скръб, стигаща и до депресия.

Затова, когато влезеш в процеса на връзката с един човек, е добре да си готов (или готова) да седнеш до шофьора без да мърмориш и да указваш, карайки постоянно другия да се защитава. Ако не си готов (или готова) . . . остани в самотата на своя автомобил.

Какво да правим? Някои,  както изглежда, предпочитат да държат волана в един автомобил с марка “ЕГО”.

Помня, че веднъж, докато шофирах, моят спътник постоянно правеше забележки. Изразяваше своя страх. От години не се беше возил като спътник, винаги той шофираше. Резултатът? Някъде по средата на пътя спрях, слязох и му предоставих шофьорското място. Оттогава не се качихме повторно в един и същ автомобил.

***

Отваряме уста или пишем нещо, обръщайки се към някого предимно от завист, а не от болка.

С други думи – не искаме неговото добро, а искаме да го принизим, да го наскърбим, да го победим, именно защото се чувстваме победени, оскърбени от неговия успех (както ние гледаме на него, ако ще да не го приемаме).

Човекът, който говори с болка, говори смирено и без намеци, които оскърбяват. Човекът, който говори със завист, се облича в овчата кожа  на загрижеността, но в същото време остава вълк, пълен със злоба.

Пиша това, защото съм го преживявал. Нямам предвид, че другите са ми сторили това, а че аз съм го сторил. Нужно е духовно бодърстване, за да не попаднеш в капана на завистта.

Виждаш например името на някой по-известен от теб свещеник  да звучи по-често, да има повече духовни чеда, да не се страхува да се открие за хората, да напредва в добродетелите, да има  живо енорийско семейство. . . и вместо да го видиш като пример, поради твоето себелюбие гледаш на него като на враг.

„За твое добро, отче, ти казвам. . . да внимаваш!” – му казваш ти. И ако те попита: „В какво да внимавам?”, ти нямаш нещо съществено да му кажеш, защото реално не съществува нещо, което да върши неправилно. Опитваш се да го „посъветваш”, за да го задържиш, да му намалиш скоростта, да го спреш до твоите мерки и теглилки, а не за да му помогнеш за негово добро.

Това, че той успява, в крайна сметка те кара да го гледаш подозрително, да го наблюдаваш, за да хванеш някоя грешка, нещо неуместно, някоя неточност в живота му, за да се удовлетвори твоята завист.

Колко трагично е да говориш със завист, а не с болка; да пишеш със злост, а не с любов, да доближаваш другия, но да не си готов да получиш духовна полза, а да си готов да се засегнеш и да се скандализираш.

Всички хора имаме дарби. Нека не завиждаме на тези, които имат някои дарби, които ние нямаме. Нека положим усилие от наша страна и Бог знае какво да направи.

Завистливият човек чувства болка, когато ближният му напредва, докато обичащият човек се радва за него.

***

Обичам те – не ми го отказвай; мразя те – не ми подражавай.

***

Да си християнин означава да осъзнаваш взаимозависимостта, която те обединява с другите хора не само по пътя към съвършенството в Христос, но и в краха на греха.

Да си християнин означава да състрадаваш –  в часа на боговидението, в часа на богоизоставеността; да приемаш да си част от рая, но и да си част от ада на другия, на целия свят.

Участието в Тялото Христово не означава, че оставаш безучастен към греха на света. Напротив, участваш дълбоко в тази рана на Тялото. Няма значение кой е отговорен. Смяташ себе си отговорен. Затова и пребиваваш неподвижен в покаянието, но и вечнодвижещ се към надеждата. Това е опънатото въже, което, както казва свети Силуан, е християнският живот –двата полюса, между  които християнинът е призван да движи целия си живот:

„Християнският път е едно опънато въже между съзнанието за греха и надеждата в Бога. Цялото духовно изкуство се крепи върху това да пазиш равновесието и напрежението върху двата полюса. Да помниш следните два помисъла и да  се боиш от тях: «няма да се спасиш» и «свят си». Тези два помисъла идват от вечния ни враг (дявола) и в тях няма и следа от истината“.

Затова Господ зове свети Силуан да държи ума си в ада, но никога да не се отчайва. С други думи,  да притиснеш твоето същество, да събориш егото си, да чувстваш греха си, да държиш сърцето си в ада на краха си, защото така няма да си в опасност да живееш със самохвалство, себелюбие, гордост, егоизъм. Нужно е да събориш своя идол, за да не се сгромолясаш  в пропастта на отчаянието.

Там, в пълното с мрак твое аз, обаче разбираш Божието човеколюбие. Там, в личния си ад, който твоето пустославие създаде, се ражда Раят на нашия Христос. Там, в дълбоките ни сълзи изгрява сладка топлина, която говори в сърцето ни: „Дерзайте, Аз победих света”.

Именно тогава разбираш, че светът не е враг. Затова и вече обичаш хората като себе си. Не светското мъдруване, а хората обичаш. Не се боиш от хората. Не ги делиш. Не виждаш вече националности, религии, цвят. Виждаш човека, който живее, умирайки да намери Живота. Това е драмата, която преживява сърцето на човека, който живее в Христос.

Защото в крайна сметка да станеш Христов най-вече означава, че състрадаваш, съразпваш се, умираш, ставаш прах и пепел за другия без да пресмяташ, без да мислиш вече с табелите на този свят. Даваш себе си.

Отдаваш се толкова, колкото издържа плътта ти, вените на сърцето ти. Затова и стигаш  дотам да не съществуваш, т.е. да обичаш автентично, както само Христос може да те поучи. Плачеш. И този плач е най-възкресната постъпка. Тези сълзи са поезията на душата ти, която е безсилна да изрази Божието докосване, докосването на греха. Спираш да се скандализираш. Спираш да живееш като индивид. Губиш се и намираш себе си като благозвучна нота във вечната хармония на целия свят.

Преживяваш това Цяло, което те превишава, но и което осмисля битието ти, което те възражда и те прави вътрешно изпълнен, макар и оскъден, свят, макар и грешен, бог макар и човек.

И всичко това може да става в една малка стая. С едно нищо неструващо канидлце. Пред една свята икона, избледняла от времето. Без никой да го научи. Без никой да заподозре, че  в това място тлението среща нетлението, кръстът – възкресението, грехът – обожението.

А хората ще продължат да дишат в тяхното незнание. И навярно няма никога да научат, че някъде там един нищожен, незначителен, несъществуващ, когото никога не са срещнали, ги обикна толкова много, че престана да живее – заради тях. Но заради това Живее реално.  Живее с една грижа.

Заличи ме, Христе мой, направи ме да не съществувам. Да стана Ти без моето его, така че всичко да стане Ти, всичко да стане Христос. Защото само тогава всичко се разбира, само тогава всичко се о-логос-ява, само тогава всичко се прощава, всички съществуват заедно, взаимопроникват се по троичния образец. Заличи ме, Христе мой, не ме интересува. Не се боя. Нито от смъртта се боя; а само имам копнежа, както бебето копнее да се роди.

И всичко това в една малка нищожна стая. . . или някъде другаде, където умът ни не ходи, от хора, които окото ни не може да улови.

 

Превод от гръцки език: Константин Константинов

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: