Отвори ми вратите на покаянието, Жизнодавче…

Karl_Hristian_FelmiАвтор: Карл Кристиян Фелми

В Православната църква изповедта е съществена част от подготовката за причастяване. В Руската църква, като правило, възрастните вярващи имат право да се причастяват без всеки път преди това да се изповядват, само през Страстната и Светлата седмица. В другите Православни църкви обвързаността между изповедта и причастието не е толкова силна, но все пак е много по-голяма, отколкото е днес на Запад.

В православната традиция разсъжденията за тайнството Покаяние – преди всичко по въпроса за „даващия” тайнството – са по-малко единодушни, отколкото в съвременното православно богословие. Св. Симеон Нови Богослов (949-1022) представя гледна точка, според която изповедта може да се приема от всеки харизматик, дори и да не е ръкоположен в свещенство[1]. Такива възгледи са се вкоренили дълбоко, както може да се види при старообрядците безпоповци: техните наставници, макар да биват смятани за духовни ръководители, но не са свещеници, имат право да приемат изповед. В съвременната Православна църква повсеместно е разпространено мнението, „че в тайнството покаяние греховете ги развързва Самият Христос или Светият Дух, а на земята видими органи на тази власт след апостолите, са епископите и презвитерите”[2]. Но предпочитанието на „харизматика като духовен отец”, така или иначе, е останало (макар че този духовен отец не може да не е ръкоположен за свещеник). И днес в Православната църква вярващи пътуват отдалеч до своите духовни отци, почитани като старци, за да им се изповядват и да получат духовни съвети[3].

В различните поместни православни църкви се наблюдават различия в начина на опрощаване на греховете. Гръцката църква следва древната, изначална практика във форма, която прилича на молитва:

„Бог, Който опрости греховете на Давид, когато той ги изповяда чрез пророк Натан; на Петър заради неговото отричане, когато той плака горко; на ридаещата в Неговите нозе грешница, хваната в прелюбодеяние, и на митаря и блудния син, Този същият Бог да прости на тебе посредством мен, грешния, всичко – сега в този и в идващия век, и да ти даде да застанеш неосъдително пред Неговия страшен съд. Но се грижи повече за прегрешенията, които си изповядал; иди си с мир“[4].

В Русия, обаче, под влияние на требника, на Петър Могила[5] и чрез него по косвено латинско влияние, присъединена към молитвата за опрощаване на греховете, в употреба е влязла друга формула:

„Господ и Бог наш Иисус Христос, по благодатта и щедростта на Своето човеколюбие, да прости на тебе, чедо (името) всички съгрешения; и аз, недостойният свещеник, чрез дадената ми от Него власт, те опрощавам и освобождавам от всички твои грехове, в името на Отца, и Сина, и Светия Дух. Амин“[6].

Внедряването на тази юридическа формулировка не е довело, обаче, до отказване на Православната църква от традиционното за Изтока изцелително разбиране на изповедта. Самият чин на изповедта съдържа указания за това разбиране. Така например, в наставлението за изповядване (ако то не бъде пропуснато поради съкращение) свещеникът казва: „Добре е, че си дошъл към свето покаяние, понеже чрез него като чрез духовна баня ще умиеш греховете на твоята душа, като чрез небесно лекарство ще бъдеш изцелен от нейните смъртоносни рани”[7]. Този целителен подход продължава да живее и в най-новото православно богословие. Протойерей Думитру Станилоае в своя доклад, изготвен на третия двустранен богословски разговор между Румънската православна църква и Евангелската църква в Германия, на тема „Обновяването и освещаването на вярващите в тайнството Покаяние според учението на Православната църква въз основа на Свещеното Писание и Свещеното Предание”(вж.: Bube und Baichte, с.25-32), привел няколко примера от светите отци в потвърждение на изцелителното разбиране, а след това добавил: „Свещеникът като лекар води болния към оздравяване не само чрез това, че му дава лекарства и средства, но чрез това, че той проявява разбиране и изразява към него съчувствие, понеже по такъв начин Христос ни даде сила да преодоляваме греховете като най-великия Лечител, предал Себе Си на кръстна смърт заради нас“(Вж.: Bube und Baichte, с. 32).

Изложеното тук разбиране понякога дори в самото последование на изповедта се противопоставя на юридическата интерпретация. Например, при изповед на „високопоставени духовни лица” духовният отец казва: „Аз съм грешен пастир, а не съдия, за да те съдя,  а съм избран от тебе свидетел пред Бога. Наш съдия е Господ Иисус Христос, пред Него открий тайните на сърцето си, покай се!”[8]. Разбира се, и тук основно си остава каноническото право, според което йерархически по-висшестоящият не може да бъде съден от по-нискостоящия, обаче тенденция към изключване на юридическите категории, присъства както в чина на изповедта, така и в богословието на покаянието.

Това се отнася особено за налаганите при изповед епитимии, които макар и да съответстват на римо-католическите наказания след изповед, нямат характера на сатисфакции, представляват „наказания само за изправление, излекуване, отечески”[9] – както казва митрополит Макарий в учебника си по догматика. Наказанията, които се налагат по време на изповед, не служат за „удовлетворяване на Божията правда”, а за да пробудят в грешника печал и разкаяние[10], което съответства на учението на ап. Павел и на учението и каноническата практика на Древната църква. Правдата Божия е удовлетворена единствено чрез Кръстната жертва на Иисус Христос[11].

Позоваването върху каноническата практика на Древната църква може да бъде потвърдено от много определения. Най-много обаче впечатлява 102-ро правило на Трулския събор (692 г.), каноните на който съдържат множество даже съвсем дребни, предписания, сякаш неочаквани в своята загриженост за душата:

„Ония, които са приели от Бога властта да връзват и развързват, трябва да обръщат внимание на качеството на греха и готовността на съгрешилия да се обърне, и по такъв начин да дават подобаващ на болката лек, за да не би, като не се спазва мярка в едното и другото, да се излъжат в спасяването на болния.

Понеже не е еднакъв недъгът на греха, а е различен и многообразен и прави вредоносни разклонения, от които повредата се развива и простира на длъж и на шир, докато не бъде спряна със силата на лекаря.

Затова оня, който приема духовно лекарско изкуство, трябва, преди всичко, да обърне внимание на съгрешилия и да наблюдава към оздравяване ли върли или, напротив, с нравите си привлича към себе си болестта; да гледа какво поведение държи и, ако не се противи на лекаря и изцерява душевната рана чрез изпълнение на предписаните у цярове, да му отмерва милосърдие по по достойнство. Защото у Бога и у оногова, който е приел пастирско ръководене, цялото старание трябва да бъде насочено към това да се върне заблудената овца и да се изцери ухапаният от отровната змия.

Не трябва нито да бъде гонен по скалите на отчаянието, нито да се отслабват юздите към разпуснатост и небрежен живот, а трябва всякак и колкото се може или чрез остри горчила или пък чрез по-леки и благи цярове да се противостои на страданието и да се полагат грижи да заздравее раната, опитвайки плодовете на покаянието и мъдро напътствайки човека, като го призовава към по-висше просветление. Затова и ние трябва да знаем и едното, и другото – и онова, което изисква строгостта, и онова, което допуща обичая: по отношение на ония, които не признават съвършенството на покаянието, да следваме приетия ред, както ни учи свети Василий“[12].

Според мнението на много православни богослови вследствие от едностранчивия юридически подход и практика на изповед се е появило римо-католическото учение за индулгенциите. Срещу това учение например решително застава св. Теофан Затворник. Индулгенцията поставя под въпрос не само вседостатъчната Кръстна жертва на Христос, за която учи православното богословие (ако то въобще може да допусне юридически категории), но също така противоречи и на основната аскетическа постановка на православното богословие.

Във връзка с отхвърлянето на учението за индулгенциите митрополит Макарий в своето ръководство по догматика критикува и римокатолическото учение за свръхдлъжните заслуги:

Заслугите на светиите, колкото и да са големи, по никакъв начин не могат да бъдат смятани за свръхдлъжни, повече от потребните, ненужни за саите тях и да бъдат вменявани на други хора – грешници – за да бъдат те оправдани в очите на Божията правда. Защото най-напред не всички подвизи на светиите в пълнота принадлежат на саите тях, а са извършени с помощта на Божията благодат и самите те имат цена пред съда на вечната Правда от заслугите на Христос. Второ, заповедта на Евангелския закон, водеща към живот, е „безмерно широка” (Пс. 118:96), така че, доколкото не я изпълнява човек, в нея винаги ще остане много нещо неизпълнено. … От това, че Бог е пощадявал и винаги е готов да пощади грешниците заради праведниците (Бит. 18:33; Изх. 33:32-33), не трябва да се прави изводът, че Той е пощадявал и ще пощадява първите заради заслугите на вторите, задоволявайки се с тези заслуги и вменявайки ги на грешниците, а не поради друга причина.

Напротив, според мнението на митрополита, Бог особено обича праведниците и тяхното ходатайство пред Него има особена сила. Бог пощадява винаги поради Своята безкрайна любов, а не заради Своя съд, на който ще претегля греховете[13].

Поучително е да се наблюдава как догматик, който прекрасно познава юридическите категории, по отношение на Изповедта и Покаянието ги отхвърля, точно в съгласие с православната традиция и опит.

Превод от руски език: Свилен Тутеков, Даниел Йорданов

Източник: Фелми, К. Кристиян, „Въведение в съвременното православно богословие“, изд. „Омофор“, С. 2007 г.

Повече за Карл Кристиян Фелми можете да прочетете тук и тук.


 

[1] Архиеп. Василий (Кривошеин), Преподобный Симеон, 115-128.

[2] Макарий II, 430; в него вж. преди всичко съображенията за покаянието и изповедта.

[3] За доста по-ранно време вж. Игор Смолич, Жизнь и учение, 97-174; срв. също и разказа за стареца Зосима в романа на Ф.М.Достоевски „Братя Карамазови”.

[4] Еuchologion, 222 и сл.

[5] Требник Петра Могилы, с.357.

[6] Требник, I, с.84.

[7] A. v. Maltzev, Die Sacramente, с. 204

[8] С. Булгаков, Настольная книга, с. 1012.

[9] Макарий I, с. 442.

[10] Пак там, с. 443; той се позовава на 1 Кор. 5:1-5; 2 Кор. 2:7.

[11] Пак там, с. 444-449.

[12] Книга правил. За това, че ме насочи към този канон, благодаря на оя колега Хайнц Оме (H. Ohme; Берлин).

[13] Макарий II, 458 и сл.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: