Размисли за Украинската църква и за някои проблеми в съвременното православие

Неотдавнашното решение на Константинопол да назначи свои екзарси в Украйна, които да подготвят почвата за създаването на автокефална украинска църква (тоест независима такава) – каквато сега няма, предизвика противопоставяне между Константинополската и Московската (МП) патриаршии. Последната обяви, че ще спре да поменава Цариградския патриарх. Тя вижда Украйна като своя канонична територия. Въпросът за каноничността на този акт на Фенер ще го оставим на тежката дума на специалистите по църковно право, а ние ще се съсредоточим върху отбелязването на някои факти, търсейки лъчите на истината между прахоляка на геополитиката и борбата за църковно влияние.

Струва ми се, че преди всичко е нужно да се уточнят две неща, които могат да ни предпазят от опасността да залитнем в погрешна посока при анализиране на ситуацията. Трябва:

(1) да разграничим политическата част на нещата – къде спекулативна, къде реална, от църковната такава. Понякога това е много трудно, но трябва да се опитаме да го направим. В този смисъл мисли от типа: „против автокефалия на УПЦ сме, защото Украйна е измислена държава“ или „киевският режим е пионка на САЩ“, както и „УПЦ е нужно да е независима, за да се отслаби руското влияние в Украйна и тя да поеме по евроатлантически път“ – това са мотиви, които нямат никакво място в дискусията, или поне са чужди на църковната страна на нещата. Украйна е независима държава, независимо дали му харесва на някой или не, и тя има право да поеме по политическия път, по който иска, независимо какъв е той. Което пък трябва да се отдели от въпроса за това дали тя да има автокефална Църква или не.

(2) да се избягват противопоставяния от типа на „Левски-ЦСКА“, или в този случай – „Константинопол-Москва“. Дали сте русофили или гръкофили, дали смятате, че Москва или Константинопол трябва да са център на православието, или пък не харесвате някои неща и в двете патриаршии, няма никакво значение в случая. Трябва да можете да оцените правилно ситуацията, независимо от вашите пристрастия. Бих се радвал, ако видя хора, колкото и да ми е трудно да си го представя, които харесват Константинополската патриаршия и са против нейните действия в Украйна, или пък харесват Московската, но подкрепят действията на Фенер. Това значи, че тези хора са надмогнали идеологията, проявявайки някаква мисъл. И така, не е от значение дали идеята за независима УПЦ идва от Фенер – а опозицията на намесата на Вартоломей – от Москва, а дали е необходимо и правилно осъществяването на идеята за независима УПЦ.

Впрочем идеята за обсъжданата автокефалия според мен е свързана поне с два факта:

1. Украйна е голяма по площ (първа по площ в Европа, ако не броим Русия), независима държава (от 1991 г.), с население над 40 милиона, около две трети от които православни (твърденията, че повечето били униати – които всъщност са ок. 5%, ги оставяме в областта на политически мотивираните митове и легенди). Разбираемо е, поне според съвременните разбирания, ако една голяма православна държава иска да има отделна Църква. Неслучайно използвах израза „според съвременните разбирания“, защото като православни не би трябвало да изтъкваме държавните и националните ни различия и граници като причина за отделното си канонично съществуване. От друга страна, тези различия могат да бъдат причина за разделение и дори за напускане на Църквата. Затова тя трябва да се адаптира към проблемите на съвременността, без, разбира се, да отстъпва от учението си.

2. Политическите събития в Украйна и окупацията на Крим и част от Източна Украйна от Русия (независимо какви външнополитически възгледи имате, поемането на контрол върху земи, част от територии на международно призната държава, е окупация). Ако дотогава Украйна беше наполовина разделена между про-европейски и про-руски сили, след това привържениците на вторите се стохипа значително. Повечето украинци се почувстваха предадени от Русия. И това неминуемо се отрази върху отношението към Московската патриаршия, която е считана от мнозина украинци за руска и за проводник на нейното влияние в Украйна.

В контекста на казаното по-горе, напълно разбираемо е желанието на голяма част от украинския народ за отделна Поместна църква.

Трябва да уточним и въпроса за настоящата ситуация в Украйна. Там има не една, а четири Църкви, а именно: УПЦ към МП – единствената, призната от другите Поместни правослани църкви; УПЦ към Киевската патриаршия (КП) – която се появява от последната чрез разкол; Украинска автокефална православна църква (УАПЦ) – която е създадена през 20-те години на XX в., както и Украинска православна автокефална църква (канонична). Само зад първите три стои паство, повече от формалния брой, а само първите две имат значимо паство. И все пак, видно е, че украинците имат сериозен проблем с църковното единство и една Автокефална църква, която е признавана, ако не от друг, поне от авторитетна църковна катедра като Константинопол, би станала притегателен център, който би решил проблема с единството в Украйна.

Сега да попитаме нужно ли е този проблем да се решава? За да отговорим на този въпрос нека да се обърнем малко към статистиката. От една страна, по брой енории, водещо място има УПЦ към МП с над 12 000, следвана от УПЦ към КП с около 5000 и УАПЦ с около 1000. От друга, като брой енориаши, по данни от проучване от 2017 г., 44% от отговорилите декларират принадлежност към УПЦ – КП, а едва 18% към УПЦ–МП. А тенденцията, с течение на времето, е за нарастване на подкрепата за УПЦ – КП, за сметка на тази за УПЦ – МП.

Следващият ни въпрос е: от кого трябваше да се реши проблемът? Това, разбира се, има очевиден отговор – от Московската патриаршия. Украйна наистина, поне в настоящия момент, е в нейната канонична територия и тя имаше възможност (и все още има!) да даде автокефалия на УПЦ. Това досега не бе направено. Считам, че един възможен начин за решение на украинския проблем, както и решение, което е възможно да стопира разрива между Московската и Константинополската патриаршия, е ако първата изпревари Цариград и даде автокефалия на УПЦ към МП. Така канонично признатата от всички православни църкви (включително от Константинопол) Поместна църква ще получи независимост, от единствения фактор, чието решение в момента не би предизвикало криза в православния свят. Такова развитие на нещата зависи изцяло от МП, но дори и то да не стане факт, не би трябвало православното население на Украйна да страда от това нежелание на Патриаршията.

И последен въпрос: налагаше ли се по този начин да бъде решаван проблемът в Украйна – чрез вмешателство на Константинополския патриарх в юрисдикцията на РПЦ? Смятам, че не. Не коментирам основанията на последната, че тя имала право да дава автокефалия на който си иска. Но това и дори да се е правело само от нея (а то не се е), не се е правело при наличие на всепризната канонична църковна структура – като тук „всепризната“ включва и призната от Константинополската патриаршия. Това действие без съмнение представлява прецедент и справедливо от Московската патриаршия се чуха упреци, че Вартоломей се държи като източен папа. Патриарх Вартоломей не е глава на Църквата, а пръв между равни, тоест епископ, който има предимство по чест. Предимство по чест, което му е дадено с решението на Втори Вселенски събор (3-то правило) с мотив, че този град е нови Рим – тоест столица на Империя, която всъщност отдавна не съществува… Над Константинополската патриаршия според мен тегне и съмнението, че всичко се прави най-вече не заради Господ Иисус Христос, а за разширяването на нейното влияние, желание бъдещата автокефална УПЦ да ѝ бъде задължена – дано да греша.

От друга страна, ако сме убедени, че Украйна има право на собствена Църква и това ще е добре преди всичко за нейния народ, за премахване на сериозна пречка пред евангелската проповед, пречка пред църковното единство, то това действие на Константинопол по даване на автокефалия трябва да се подкрепи, независимо от погрешните мотиви за него и независимо от това кой се противопоставя на него и кой го подкрепя. Да се надяваме, че страстите в Московската патриаршия ще се уталожат и всичко ще се реши в интерес на украинския православен народ. Дори и това да не стана, по-добре е разделение, породено от спор за правдата, отколкото единство в статуквото на неправдата.

И като споменах за единство, бих искал да кажа, че православното единство ми се вижда по-крехко, отколкото би ми се искало. Нека да обясня защо така мисля. През 2014 г. Антиохийската патриаршия прекъсна евхаристийното общение с Йерусалимската църква, заради спор за юрисдикцията над Катар – държава, в която няма коренно православно население. Поради същата причина – спорове за юрисдикция, имаше опасност през 2017 г. за прекъсване на евхаристийното общение между Сръбската и Румънската църкви. Човек може да остане с впечатление, че споровете за това кой да управлява дадена територия са по-важни от въплъщаване на християнските принципи при управлението на същата и от християнското единство… През 2016 г., по различни причини, 4 Църкви не отидоха на Всеправославния събор на о. Крит, при условие, такъв не се е правил от столетия и че именно институцията на събора е място за решаване на възникналите проблеми. И сега, в Украйна, наблюдаваме конфликт между Московска и Константинополска патриаршия, който може да завърши със спиране на общението между тях, вместо въпросът да се реши в дух на диалог, съборност и в съгласие с принципите на общата ни вяра. За съжаление това на този етап, поне аз, не виждам да се случва. Да се надяваме, че с времето православието ще узрее за това, че Църквата е една, свята, съборна и апостолска, а че действия като горепосочените вървят в противоположна посока от тази, зададена от Символа на вярата. За да стане това, трябва да узреем всички ние, които сме част от Църквата и които трябва да милеем за истината и правдата, защото привързаността към тях е привързаност към Господ Иисус Христос. Нека да не забравяме, че „Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна“ (Еф. 5:25-27) и във всичките си убеждения и действия да се ръководим от тази цел на Христовото идване. Нека да не го забравят и епископите, на които е поверена не висшата власт, а висшето служение и отговорност в Църквата.

Автор: Атанас Ваташки