Трудната канонизация

Автор: Георги Великанов*

Как преподобният Силуан Атонски бягал от човешката слава

Живял на земята човек, мъж с гигантска сила на духа (и тялото), неговото име било Силуан. Не се отличавал с нищо особено сред монасите на своята обител, макар и мнозина да го обичали. Живял аскетично. Хранел се малко и още по-малко спял. Работел на мелницата за десетима. Черпел с чай събратята си. Бил мълчалив, но обичал и да общува, когато го питали – отговарял, а иначел гледал проникновено човека със своите лъчисти, ясни очи и на душата и́ ставало хубаво.

В общи черти – обикновен, добър, даже образцов светогорски монах. Но защо ли знаменитият сръбски епископ Николай (Велимирович) особено обичал отец Силуан и когато идвал на Атон, винаги просел неговите молитви? А владика Вениамин (Федченков), тогава емигрант в Париж, задочно почитал Стареца и пазел като светиня писмата на светогореца.

Схимонах Силуан, колкото и да е странно, си пишел с много хора, които живеели в Париж. (Неотдавна стана известно, че младият и още никому неизвестен лекар Андрей Блум започнал своя монашески път и под благословението на стареца Силуан)[1]Старецът пишел просто, без заобикалки.

„Радвай се, госпожо Надежда, че Господ ни обича нас, грешните. Получих от Вас долар и го дадох да се молят за Вас, и Вашите имена са записани за поменаване… Кажете на рабинята Божия Евфимия усърдно да се моли за мъжа си и да носи неговите немощи. Мисля, че той ще се оправи. Душата ми много го възлюби… молете се за мен да придобия Христовото смирение и любов и тогава смъртта ще бъде за мен придобивка”[2] (Вж.Фил.(1:21), бел. прев.).

Адресантка на стареца е бъдещата монахиня от Пюхтицкия манастир Силуана. В момента на получаване на писмото (1937 г.) тя още е Надежда Андреевна Соболева, обикновена мирянка, която тогава вече се стремяла към пострижение. И ето, отец Силуан я наставлява: засега влизането ти в манастир е забранено.

„Вашето задължение е да възпитате сина си и да го представите чист на Христос, а когато той бъде чист, в него ще живее Светият Дух и той ще бъде молитвеник за целия свят, а ако изгуби благодатта, ще ридае подобно на изгонения от рая Адам. Адамовите скърби е трудно да опишеш, но който е познал Господа и е изгубил тази любов, той разбира… „Душата ми, Господи, скърби по Тебе, че не Те виждам. Как да не скърбя? Твоят тих и кротък поглед, Господи, привлече душата ми. Моето сърце Те възлюби”.

Сега всичко това вече ни е познато. Целият свят узна и прочете записките на преподобния, направени с неумела ръка (нали той е ходил на училище само „две зими”), но талантливо обработени от житиеписеца на Стареца – отец Софроний (Сахаров). Там като мощен лайтмотив звучи тази песен на целия живот на преподобния Силуан. Но ако вникнем в конкретната ситуация на преписката… Да пишеш на обикновена светска жена, че синът й е призван да бъде „молитвеник за целия свят”… Да скърбиш – Господи, аз не Те виждам… От душата на този необикновен обикновен монах просто се изливало неговото състояние, като неволно прониквало в писмата до такава степен, и отец Силуан сякаш забравял, че пред него стоят обикновени, искрено вярващи, пламенни, но обикновени хора… И, подобно на свети апостол Павел, който в писмата си до своите духовни „рожби” струпвал сложни словесни конструкции като се повтарял, възклицавал, връщал се към една и съща мисъл, без да може да се насити от нея, така и руският монах Силуан дори в писмата си не престава да се удивява и безкрайно да съзерцава все едно и също нещо – безкрайното милосърдие на любимия Господ и Неговото смирение. Да съзерцава и, макар радвайки се, да тъгува по Него.

„Чака ни Господ на небето. Да се молим и да благодарим на Господа. Той е милостив. Много ни обича нас, грешните, и ни чака заедно със светиите при Себе Си. Трябва да се смирим заради Господа и да обичаме враговете си… Да претърпим скърбите заради Бога, а там, когато душата види Господа, от Неговата любов ще забрави всички скърби, там и за сина си няма да можем да си спомним – толкова Приятен и Кротък е нашият Господ. Със сълзи пиша тези редове на Ваше Боголюбие. Схимонах Силуан грешен”.

Пише отец Силуан и плаче. И без много мъдруване, простичко обяснява на адресантката си целия духовен живот.

„Ах, да бихме знаели как, нас грешните, ни обича Господ, дава ни Светия Дух. Чрез Него се познава Господ и Неговата любов, но ние губим благодатта на Светия Дух заради горделивост и ни измъчват страсти, лоши пороци, но с тях трябва да се борим и Господ ще помогне. Макар и да ви пиша от обич много за скърбите, много са и моите скърби. За тях съм си виновен самият аз, защото не се научих на Христовото смирение, а без него се губи благодатта на Светия Дух и душата скърби за благодатта. С благодатта Христова душата е спокойна в болката, а Вашите скърби са големи. Но те са временни. След смъртта, ако Господ сподоби някого да види Господа, то от Неговата любов той не ще може да си спомни за близките. Такъв е нашият Господ. Пиша и духът ми се радва на милосърдието Божие, на Неговата слава. О, сподоби ни, Господи, да Те виждаме в славата на Твоята неописуема красота. Слава на Отца и Сина и Светия Дух, че толкова много Господ ни обича нас, грешните. Умря за нас на кръста и даде Светия Дух на Апостолите, но ние Го губим. Но Господ ни е дал покаяние и се радва Господ за каещия се грешник, се казва в Свещеното Писание”.

„Четиридесет години ме боли главата и аз търпя – зная, че болестта ми е дадена, за да не се превъзнасям. Аз разбрах: ден и нощ трябва да се учим на Христовото смирение и само тогава ще придобием покой. Ако хората знаеха какво са Христовото смирение и кротост, и покой, то всички хора биха захвърлили всички науки и биха се научили на кротост и смирение. Когото Светият Дух е просветил, той иска ден и нощ да се учи на Христовото смирение, което пожелавам и на другите. И мен поменете в молитва – да се науча на Христовата кротост, смирение, тях желае душата ми. Желая този дар. Който е познал Господа чрез Светия Дух, той скучае по Него денем и нощем: „Защо си ме оставил, Господи? Душата ми скучае по Теб денем и нощем. Как да не скучая по Теб? Твоят тих и кротък поглед привлече душата ми. Аз от сърце Те възлюбих”. И така, когато изгубим благодатта, ще скучаем, подобно на изгонения от рая Адам. Адам извикал: Господи, душата ми скучае по Теб и със сълзи Те търся. Така и аз прося свети молитви у всички – да се науча на Христовото смирение, да не губя благодатта на Светия Дух…”

„Госпожо Надежда, бъди с мисълта си в Бога и на Него се надявай. Той много ни обича нас, грешните, и не повелява да се колебаем в мислите си, да се местим от място на място без нужда. Бъдете спокойна в Бога и от любов Божия забравяйте за всичко земно. Той Сам повелявал да го обичаме от цялата си душа и мисъл така, че да забравяме за земното. Седете си в къщи и благодарете на Господа от цялата си душа. Който благодари на Бога за скърбите, у него те стават малки, защото душата се е предала на волята Божия и Духът Божи весели душата с упование на Бога. Всички хора, които са възложили упованието си на Бога, са спокойни в Бога на всяко място, защо вътре в душата им ги весели Благодатта. Но ако някой Я е изгубил, то отново я търси с покаяние и Господ отново Я дава. Той много ни обича. Той казва в Евангелието: „Възлизам при Моя Отец и при вашия Отец, и при Моя Бог и вашия Бог”(Вж. Йоан (20:17), бел. прев.). Виждате колко много ни обича Той. С милост са изпълнени тези думи, с любов и милосърдие. Да мислим денем и нощем, че Господ ни обича нас, грешните, и ни зове при Себе Си. „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Вж. Мат.(11:28), бел.прев.). А покоят в Бога е да забравиш за всичко земно, за да не забрави умът ти Любовта, макар и ръцете да работят, душата не може да забрави за Бога, защото душата Го е възлюбила и Духът Божи весели душата. От земните скърби не се бои душата, а се бои да не изгуби любовта Божия и тогава след загубата в нея ще има униние и скръб. Да благодарим на Господа и на Пречистата Му Майка – нашата молитвеница пред Бога и светиите да молим – те ни обичат в Светия Дух така, както и Господ, на тях Господ им е дал Светия Дух да се молят за нас… Който е увреден като мен, нека чете повече Евангелието и да се кае, и Милостивият Господ ще му дари прошка и душевен мир. Слава Богу за всичко.

Схимонах Силуан, юли 1938 г.”

 

А иноците, които живеели близо до отец Силуан, не знаели нищо нито за писмата, нито, още повече, за килийните записки на своя събрат. За повечето от тях той бил приятен събеседник, добър монах; някои, подобно на отец Василий (Кривошеин), впоследствие архиепископ и известен патролог, го поставяли в редицата на манастирските старци с „голям духовен живот”[3].

По думите на един от заслужилите светогорци, които в младостта си добре познавали преподобния Силуан, „за прозорливостта му нищо не се било чувало”[4]. Но нали в съзнанието на руския православен човек „старецът” непременно трябвало да бъде прозорлив, иначе какъв старец е той? Старците ги търсят най-вече за това – да проникнат в теб със своя поглед като с рентген, да подредят живота ти по рафтовете и да ти подскажат всички нужни решения…

Старецът Силуан не бил такъв. Дори и непреднамерено да преразказвал на човека целия му живот, той не подсказвал предварително известни решения. Той се молел, а понякога просел от другите да се помолят. И казвал само това, което преди това „чул” от Бога, без да се опитва да разгадава хитросплетенията на живота, мислите, доводите или контрааргументите на събеседника. За това свидетелства поразителната история на католическия свещеник – йезуит Давид Балфур, която по неговия разказ била предадена от монахиня Силуана (Соболева). Балфур пристигнал на Атон, посетил също така и манастира „Свети Пантелеймон”, за да изучи междуконфесионалната полемика „от извора”.  Като резултат  в неговия изключително бурен и богат на събития живот се случил рязък обрат:

„След като наближих манастира аз влязох през отворената врата, оказах се в двора и застанах там, като се озъртах  насам-натам и  не виждах никого. Изведнъж се отвори едно прозорче, от което се показа глава на старец и попита какво е нужно на странника. Аз отговорих, че моля за разрешение от игумена да се запозная с библиотеката. Старецът каза, че ще поиска благословение от наместника. След като се върна, той ме покани да го последвам. Придружавайки ме до библиотеката, той спря до вратата на една килия и каза: „Когато свършите, ще се отбиете ли при мен да побеседваме?” Аз си помислих: няма да се отбивам, какво толкова интересно може да ми каже този навярно малограмотен, прост монах? Навярно само ще ме придърпва към Православието.

Останах доста дълго в библиотеката и когато си тръгвах, реших все пак от любопитство да намина при стареца. Той ме настани на малка табуретка, а сам седна насреща и, без да чака моите въпроси, започна да ми разказва целия ми живот – от дванадесетгодишна възраст, когато започнах да мисля за предстоящия ми духовен път, цялата моя борба и не само факти от моя живот, но и всичките ми помисли; той възстанови всичко, дори това, което самият аз бях позабравил.

Тази първа беседа продължи три часа и половина. Не биваше да оставам през нощта в манастира и настъпилата тъмнина ме накара да бързам, можах само да помоля за благословение, за да дойда на следващия ден. Когато той настъпи, аз „летях” към стареца, без да се боя от тежкия път. След втората беседа попитах:

–  Какво да правя? Чувствам, че не мога повече да остана католик.

Старецът отговори:

– Молете се на Господа Духа Свети и Той ще Ви настави в истината.

– На мен ми се прииска да се моля така, както се молят тук.

– При нас е прието, когато се молим за разрешаването на труден въпрос, да постим и да се затворим за три дни – отвърна старецът”.

Трите дни в молитва отворили за Балфур пътя към Православието. Той си помислил, че след като решението е дошло именно в руската обител, той трябва отсега нататък да служи в Руската Църква. Но каква юрисдикция да избере – нали по това време емигрантското църковно общество се било разделило на цели три клона (можем да си представим колко трудно е било за английския лорд да се ориентира)? Авторът на тези редове съвсем не иска да се представя за апологет на една от страните в тези отдавна отминали събития. Важен и поразителен е самият принцип, според който действал преподобният Силуан и другите старци на манастира.

На този въпрос не може да се отговори без молитва – казал старецът Силуан и добавил:

– Ще помоля още двама старци да се молят с мен за това.

След три дни тези двама старци отговорили:

– Ние сме постригани от митрополит Антоний (Храповицки)[5],  по човешки сме свързани с него , обичаме го и го уважаваме като баща, но истината не е у него, а у митрополит Елевтерий[6], когото ние съвсем не познаваме и за когото нищо не сме чували”[7].

Получило се така, че за духовните дарове на стареца Силуан знаели повече „външните”, отколкото братята на собствения му манастир. Само един от тях – йеродякон Софроний (Сахаров) прозрял, че отец Силуан владее най-висшето духовно състояние – безстрастието, че е съвършен наследник на опита на древните отци-пустинници. И го прославил пред целия свят.

Книгата „Свети Силуан Атонски”, която довела множество хора до православната вяра, а някои  до монашеството, започнала с казус. Отец Софроний, по това време йеромонах, през 1947 година се върнал от Атон в Париж и показал записките на преподобния на знаменития руски богослов от руската емиграция Владимир Николаевич Лоски. Той свил рамене: и какво особено има в тези тетрадки на малограмотния, макар и благочестив монах?

И тогава, за да разтълкува цялото значение на записките на стареца и стоящото зад тях духовно състояние, на отец Софроний се наложило да напише обемен коментар, изпълнен с философска и богословска лексика, насочен към такива ерудити като Лоски. Този коментар се превърнал в книга и станал антология на православната аскетика.

Но тук изниква въпросът: искал ли е самият преподобен цялата тази световна известност?

Схимонах Силуан починал през 1938 година и тук именно започва наистина детективската история на тайното почитание на неговите мощи, довело в края на краищата до официална канонизация. Ще предоставим думата на схиархимандрит Серафим (Томин), който в годините след 1970 събрал на Света Гора разказите на тези, които още помнели стареца Силуан. Неговите спомени говорят сами, но ние ще ги приведем в съкратен вид. Думите, междуметията и възклицанията в квадратни скобки са наши.

„Черепът на стареца Силуан, както и всички черепи, лежеше в костницата и никой не му обръщаше внимание… [Между другото] книгата за стареца Силуан на отец Софроний бързо се разпространи. На Атон често започнаха да пристигат чуждестранни поклонници. Пристигат и питат: „Къде е главата на стареца Силуан?”… Никой не питал: „Къде е главата на св. Пантелеймон и неговите мощи?”, а всички пристигащи, които прочели книгата за стареца, питали за неговата глава.

През този период в манастира игумен бил Юстин – от старите дореволюционни монаси, изключително строг атонски подвижник. Когато чул за такова почитание на стареца Силуан сред поклонниците, той заповядал да унищожат тази глава, за да няма предпочитание към нея. Двама монаси взели главата на стареца Силуан и я изнесли, но не я погребали, както благословил игуменът, а я скрили в съндъче в своята килия. Игуменът Юстин се успокоил – няма глава… Но тези монаси тайно давали на някои да целуват главата и пак я скривали в съндъчето.

Когато отец Юстин починал, за игумен поставили най-старият монах отец Илиан. Той бил постриган преди революцията и живеел на Атон от шестдесет години; бил старец с възвишен духовен живот – любвеобвилен, много простоват.

При него главата на стареца Силуан отново се появила, и когато разбрал за това, той заповядал незабавно да изкопаят дълбока яма, да заровят главата и да изравнят мястото, за да не я намери никой. Монасите, които игуменът изпратил за закопават главата, отново я скрили. И я крили много години, докато манастирът се управлявал  от отецт Илиан… Когато починал  старецът Илиан, игумен станал отец Гавриил (Легач), закарпатец, който живял на Атон шестдесет години. Отново извадили наяве главата на стареца Силуан. Тогава игуменът започнал ожесточено да преследва тези, които я укривали. И от него скрили главата – в църквата „Покров на Пресвета Богородица”, в левия страничен олтар… Там има жертвеник, който натъпкали със стари ризи, с разни вехтории и в тях скрили главата.

Игуменът Гавриил бил старец с възвишен живот, аскет, раб Божи, който сам метял дворовете, катерел се по покривите, занимавал се с Иисусовата молитва… Владика Никодим го помолил да се оттегли в покой. Игумен станал отец Авел (Македонов)… Той сам крил главата и от игумена Гавриил, но давал я за целувание на пристигащите.

И когато ние, девет човека, пристигнахме на Атон, той ни посрещна… и ни показа пазената светиня.

Аз извадих плесенясалата глава, промих я… и я подсуших. Докато работех в църковната ризница (бел. прев. – ризница е стая, в която се съхраняват църковните одежди и църковните съсъди), аз намерих там… необикновено красиво осмостенно кипарисово ковчеже, постелих го с въздух, поставих в него главата и я покрих с покровец… Ковчежето с главата на стареца Силуан стоеше самостоятелно (отделно от мощите на канонизираните светци), пред него гореше кандило.

Когато дойде за молитва и видя това ковчеже…, игуменът Гавриил заговори с голяма скръб и дори започна да се тресе: „Какво е това? Нарушавате атонския устав!”- но нищо повече от това не можа да направи, тъй като вече се беше оттеглил… С почитанието и́ (на главата на стареца Силуан), ние изразявахме нашата любов към неканонизирания велик старец…

По времето, когато гръцки богослови  се събрали да решат въпроса за канонизацията, на Атон пристигнал архиепископ Василий Брюкселски. Той започнал да доказва (недопустимостта на канонизацията) така: „Ако бъде канонизиран старецът Силуан, то всички монаси, които са съвременници на стареца Силуан, също трябва да бъдат канонизирани… Ето старецът игумен Нифонт, неговият череп източва миро и тук лежат още много мироточиви глави на старци. Или архимандрит Кириак – монах с много строг живот според устава, имал дар на прозорливост”.

Архиепископ Василий не омаловажавал достойнствата на стареца Силуан, почитал го, уважавал го: „Аз, – казвал владика Василий, – сам го считам за светец, но не бива да оскърбяваме останалите, всички са имали възвишен духовен живот, дори по-възвишен от неговия”… „Докато аз съм жив, – казвал владика Василий, – няма да допусна това!”

И действително, едва след кончината на архиепископ Василий старецът Силуан бил причислен към лика на светите”.[8]

Такава е поразителната история на „гоненията” на светеца. Тук действително не знаеш да плачеш ли или да се смееш, четейки следното: „Старецът N, който имал възвишен духовен живот, любвеобвилен, започнал да преследва главата на стареца Силуан…”Но нима може да съществува такова нещо – всички тези праведни люде се оказали съвсем безчувствени към светостта на своя събрат! Какъв бил проблемът? Авторът на спомените архимандрит Серафим, обяснява причината по светогорски:

„След смъртта на някой подвжник в Русия започва народно прославление, получават изцеление от мощите му, от гроба му. На Атон това го няма. Там никой не търси слава, святост , а своята святост някак си укриват с юродство и… суровост. Затова прославлението на стареца Силуан, поклонението му било за Атон невероятно събитие… На Атон има своеобразен устав. Там светеца така ще го прочистят, че той ще забрави, че е свят”.[9]

Смехът си е смях, но духовната точност на това изказване потвърдил веднъж… самият свети Силуан. Свидетелството за това е достигнало до нас благодарение на друг знаменит и също неотдавна прославен атонец – преподобния Паисий Светогорец. В заключение на спомените за своя старец – руският подвижник йеромонах Тихон (Голенков), отец Паисий казва:

„Естествено, само Бог знае духовната мяра, в която са достигнали светиите. Дори и самите те не знаят, защото виждат у себе си не духовната висота, но греховете си. И аз, имайки предвид този свят техен обичай да избягват човешките похвали, се постарах да се огранича в рамките на необходимото. Вярвам, че и старецът е доволен и няма да се оплаква така, както на самия него се беше оплакал приятелят му – старецът Силуан, когато отец Софроний беше написал житието му. Тогава старецът Силуан се беше явил на папа Тихон и му казал:

– Този отец Софроний много похвали ми написа. Не съм ги искал”. [10] Като много атонски и въобще истински подвижници, преподобният Силуан не искал слава и известност дори след смъртта си. Така, както и през живота си не е искал дара на прозорливостта, не е искал дара на чудотворството, още повече не искал изкачване по йерархичната стълба, а е искал само едно – да се научи на смирението Христово и да плаче за целия свят като за самия себе си. В това успял.

Господ понякога изпълнява желанията на светците, а понякога не. Огромната роля, която  изиграла книгата за Стареца в живота на много хора на Запад и Изток, показва, че е имало воля Божия за нейното появяване. А, следователно, воля Божия имало и за световната известност на преподобния: светилник не поставят под скрина.[11] Очевидно има в опита на преподобни Силуан нещо такова, което го прави изключително важен за хората от нашето време.

Но за това вече са писали отец Софроний и много други – тези, които с подвига на живота си и с широтата на сърцето си са получили морално и духовно право да го направят.

А за нас остава да вярваме, че преподобният не се сърди много на онези, които дръзват да пишат за него, без да са се потрудили за такова право. Надяваме се, че от там той само снизходително и с лек хумор наблюдава опитите за пореден път да го „прославят”. По същия начин и извън всяко съмнение той вече не „досажда” на своя верен ученик – стареца Софроний, а заедно с него ликува в Светлината на Лицето на Този, по Когото през целия си живот ненаситно тъгувал.

Превод от руски език: Красимира Ковалкова

Източник: pravoslavie.ru

---

 

* Първи прес-секретар на православната служба за помощ «Милосърдие». Олтарник и певец в храма „Спас Всемилостиви” в Митино; Москва. Завършил е историческия факултет на Държавния Академичен Университет по Хуманитарни науки и Православния Свято-Тихоновски Хуманитарен университет в Москва. Дипломната му работа при катедра „Практическо богословие” била посветена на архим. Софроний Сахаров. Историк, богослов, автор на статии на богословска тематика. На 25 януари 2018 година, на 35 годишна възраст трагично загива, хвърляйки се под колелата на влака,  за да спаси бездомник в Московското метро. Бездомникът оцелял.

[1] Виж: Монахиня Ксения (Соломина-Минихен), „Господь любит нас огненной любовью. О владыке Антонии, митрополите Сурожском”, М., 2015.

[2] Тук и по-нататък в писмата на преп. Силуана, цит по „Св. Силуан Атонски”  Письма Надежде Соболевой (будущей монахине Силуане).

[3] Василий (Кривошеин), архиепископ на Брюксел и Белгия, „Письма о горнем и дольнем: Богословские труды, проповеди, воспоминания, письма”. СПб., 2010. С. 57.

[4] Цит. п отруднодостъпното днес издание „Запись воспоминаний схиархимандрита Серафима (Томина): Глава преподобного Силуана Афонского” , Христианос. Альманах. № 1. Рига, 1991. С. 77–86.

[5] Предстоятел на РПЦЗ.

[6] Митрополит Виленский и Литовский, екзарх на Московската Патриаршия в Западна Европа.

[7] Цит. по: „Рассказы матушки Силуаны”

[8] Христианос. № 1. Рига, 1991. С. 77–86.

[9] Пак там.

[10]Този цитат от книгата на преподобни Паисий Светогорец «Спомени за Стареца Тихон Светогорец» е заимстван от официалното й издание на български език от «Православно отечество»; 2017; стр. 68, бел.прев.

[11] Вж.Мат.(5:15), бел. прев.