Пътят на живота

Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мене, дори и да умре, ще оживее“ (Йоан 11:25)

Човекът притежава в дълбините на душата си непреодолим стремеж към Бога; в него има празнота, която само вечният и безсмъртен Бог може да запълни. Докато човекът все още не е открил Бога, този стремеж се изразява в упорито търсене на траен смисъл, който да го удовлетвори. Това търсене нерядко добива израз в някои съвсем повърхностни на вид неща, чрез които човек по някакъв начин иска да осмисли, ако не живота си, поне своето ежедневие. Защото той отказва да приеме, че краткото му земно съществуване е лишено от смисъл. Наистина в нашия живот можем да извършим много добри дела, които ще бъдат от полза за нас, другите и света въобще. Но ако смъртта е окончателният край на всичко, значи всичко, направено от нас, ще изчезне и следователно би имало само временен, относителен смисъл. А относителният смисъл не може истински да удовлетворява и да осмисля битието ни. Той би могъл да се разглежда като някаква утеха, като сламка, за която давещият се, изпаднал в безсмислие и пустота да се хване, но не е това, което търсим. И накрая, дори да не сме го осъзнали в пълнота, дълбоко в себе си чувстваме, че този преходен свят не може да ни удовлетвори, да ни даде това, за което жадуваме. Ние наистина не можем да го получим от този свят, а от Бога, нашия Творец, Който ни се разкрива в света.

Абсолютният смисъл, който търсим, не е в нещо, а в Някого – в безкрайния и абсолютен Бог, първоизвор на живота. Да се вярва в Бога значи да се вярва в смисъла на живота; наличието на стремеж към Бога и към общението с Него означава наличие на желание да се живее, защото Бог е живот и в Него можем да намерим истински смисъл и живот. Към всеки, който наистина търси смисъла на живота, е отправен призивът на Господ Иисус Христос: „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си! Защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“ (Мат. 11:28-30).

През земния си живот ние поемаме по различни пътища и се ръководим от различни ценности. При все, че пътищата са много (и определено не от всякъде дебне спасение), те може да се обобщят като два: пътят на живота и пътят на смъртта.

Пътят на живота е живот в Бога и заради Бога, а пътят на смътта е живот извън Бога и живот заради самия себе си. Пътят на живота изисква духовна борба, а пътят на смъртта е отдаване на греха. И както не можем да служим на двама господари, така не можем да вървим едновременно и по двата пътя. Само ние можем да изберем по кой да тръгнем и това е най-важното решение, което някога ще вземем. Господ Иисус Христос подтиква човека към размисъл кое е най-важното за него в живота му, като казва: „И каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26).

Човекът не е само душата, нито само тялото, а е единство на душа и тяло. Както пише един свещеник: „Тялото без душа е само труп, а душата без тяло е призрак“. И душата има нужда от своята духовна храна, която е общението с Бога, както и тялото от своята материална храна, която го поддържа живо. На онези, които смятат, че само материалното е от значение, Иисус Христос напомня, че „Не само с хляб живее човек, но с всяко слово, което излиза от устата на Господа“ (Мат. 4:4, срв. Втор. 8:3). Божиите слова са живот за човека. Разбира се, от стиха следва, че на човек е потребен и хляб. Материалната храна обаче утолява глада само временно, а Божията храна за нас, човеците – завинаги. Нашият Спасител казва: „Аз съм хлябът на живота. Този, който идва при Мене, няма да огладнее, и който вярва в Мене, никога няма да ожаднее“ (Йоан 6:35).

***

Евангелието, т.е. благата вест за спасението на света в Христос, е радостна вест. Християнството не е мрачно, морализаторско законничество, а радост от общението с Бога. И от Писанието виждаме, че приемането на Бога се съпровожда с радост (срв. Мат. 13:44), че Божието царство е „праведност, мир и радост, дарявани от Светия Дух“ (Рим. 14:17) и че радостта е един от плодовете на Светия Дух в нас (срв. Гал. 5:22). Господ Иисус Христос иска Неговата радост да бъде в нас и нашата радост да бъде пълна (срв. Йоан 15:11, 16:24).

***

Това, което човек знае, представлява нищожно малка част от това, което е. Хората виждаме онова, което е на повърхността, видимото за сетивата, но не можем да проникнем в дълбините на душата на другия, не можем да разберем неговите падания и ставания, провали и успехи, съмнения, страдания и усилия да превъзмогне себе си, които той преживява и чувства. Бог обаче знае онова, което ние не знаем, Той успява във всичко онова, в което ние се проваляме и тайните на сърцето ни – светли или тъмни, са Му известни. В едни Господ вижда фалшивия образ на праведност, който са си създали и в който вероятно са повярвали, а в други вижда доброто, което всички останали отказват да видят.

Неслучайно немалко от тези, които се събират около Иисус Христос, са именно хора, които обществото в някаква степен е маргинализирало – хора с нисък социален статус, жени, грешници, страдащи от душевни и телесни заболявания. Онези, за които другите са си изградили нереален, пък бил той и много „обоснован“ образ. В тях Христос вижда нуждата им, но и духовния им потенциал. Такъв е случаят с бъдещия апостол Матей. Преди да стане апостол, той е бирник (или митар), тоест практикува професията на данъчен служител. Бирниците тогава, са известни със своите злоупотреби над населението, а и са разглеждани като символ на потисническата римска власт. Поради тези причини и са ненавиждани от населението. Няма причини да се смята, че отношението към Матей е било по-различно. И докато сънародниците му виждат в него един предател, някой, на когото, меко казано, не може да се вярва, в него Господ вижда своя бъдещ апостол, който ще се заеме със задачата да разпространява благовестието.

***

Господ не гледа на човека по начина, по който гледаме ние, и в резултат на това вижда в него неподозирани от нас неща. Господ иска не да унизи човека, а да го въздигне, не да му отмъсти заради греховете му, а да го излекува. Неговата крайна цел за нас е спасението ни и вечната ни радост в Бога. Затова и става Човек, живее, страда на кръста и възкръсва. Към всички нас е отправен Неговият призив: „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:28-29).

Откъсите са от книгата на Атанас Ваташки Човекът между вярата и неверието

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: