Демитологизация на света

Твоето рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието. Защото в него онези, които служеха на звездите, от звездата се научиха да се покланят на Тебе, Слънцето на правдата, и да познават Тебе, Изтока от висините. Господи, слава на Тебе“ (Тропар на Рождество Христово)

Сега вече не властват алчните и лъжливи демони; творението не бива оскърбявано с поклонение, въздавано му вместо на Бога… Сега дъбът вече не говори, триножникът не пророкува… Касталският извор отново замлъкна и мълчи, водата му предизвиква не дар на пророчество, а смях. Аполон отново стана безгласна статуя, Дафна – дърво оплаквано в басня[1] (св. Григорий Богослов)

Твърде елементарна е онази представа за появата и развитието на науката, според която е достатъчно само остър и критичен ум, следващ при своите изследвания строга научна методология. Развитието ѝ е комбинация от много фактори, от които особено важен е наличието на подходяща среда. Ако средата е дружелюбна, и науката ще получи развитие. Ако е обратното, то науката ще бъде спъвана[2]. Християнска Европа е мястото, където същинската наука получава своя реален старт. В тази връзка е необходимо да се разгледат определени пунктове на християнското учение, които благоприятстват научното познание. Преди всичко обаче трябва да се спомене нещо за основния извор на християнското учение – Свещеното Писание.

Библията е книга на спасението. Основната ѝ задача е религиозна, да посочи великите Божии дела в историята и да насочи към основната цел на човешкия живот – спасението. Библията не е научна книга, не е учебник по биология, химия, физика, астрономия. В Библията се дава знание за видимия свят, но то се разглежда преди всичко в религиозен, а не в научен аспект. Затова е прав дякон Андрей Кураев, когато казва, че липсата на развита космологична система в Писанието дава свобода на учените в научното изследване[3]. Определени части от Библията, най-вече в книга Битие, се явяват богословско-апологетична реакция, която на езика на мита в неговия най-добър смисъл повежда борба срещу разпространени в тогавашния свят космологични възгледи. Въпреки тази контекстуализация на разказа в книга Битие, той може да се разбира и като богословска реакция срещу всяка една религиозна космология, която се опитва да скрие истината за Бога, света и човека.

Познаваемост и ценност на творението. Развитието на научното познание е обусловено от религиозния мироглед на човека. За индуизма целият материален свят е майя, привидност, илюзия. Тя има за цел да скрива безличния абсолют Брахман. На човека му остава единствено чрез йога да се откаже от тази привидност на видимия свят, за да се слее с този безличен абсолют и да се деперсонифицира.

Напротив, за християнина светът съществува реално. Той няма за цел да скрива абсолюта, а да свидетелства за Бога (срв. Рим. 1:20). Точно защото светът е действителен, а не някаква маска, която трябва да се свали, той би могъл да бъде предмет на изследване.

В манихейството, учение от III век, съществува ярко изразено противопоставяне между царство на светлината и царство на мрака. С царството на светлината се свързва духовната реалност, а видимият свят, материята – с царството на мрака, със злото. Спасението се свързва с освобождаването от оковите на материята и връщане в нематериалното царство[4]. Няма как в такава среда да се развие наука, защото нейният обект на изследване – видимият свят, се счита за зло и следователно в такива условия самата наука би се разбирала като нещо отрицателно.

От друга страна, видимият свят за християнина е ценност. Свещеното Писание изразява тази истина като посочва отношението на Самия Бог към творението: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро“ (Бит. 1:31). По думите на св. Йоан Дамаскин: „Аз изповядвам, че ма­терията е творение Божие и че тя е прекрасна… Аз не се покланям на материята, но се по­кланям на Създателя на материята, Който е станал материа­лен заради мен… и посредством материята е извършил моето спасение“[5]. Въплъщението като приемане на човешка плът, на човешка природа от Бога, е и всъщност въздигане на материята, на обявяването ѝ за достойна за Бога.

В християнската представа има само един Бог и Той е Любов (срв. 1 Йоан 4:8). Той твори света от своята любов и благост[6] и поставя човека в него да се грижи и да го облагородява. Човекът и светът са творения на Божията любов и ние трябва да се отнасяме с любов към тях, още повече, че всичко сътворено води до познание за Бога – ето такъв подход благоприятства научното познание. Не е задължително, но е много по-естествено да изследваш нещо, което обичаш!

Сътворението от нищо. Според това библейско учение (срв. Бит. 1:1, 2 Мак. 7:28, Евр. 11:3) Вселената не е вечно съществуваща, не е оформена от материя, която е съвечна на Бога, но има свое начало във времето, за разлика от безначалния Бог, Който е причината за съществуването на видимия свят[7].

„В начало Бог сътвори небето и земята” (Битие 1:1). Използваната дума в еврейския текст за „сътвори” е бара. Проф. Боян Пиперов († 1982) обяснява особеностите ѝ по следния начин: „1) употребява се само по отношение на Божия дейност; 2) резултатът от тази дейност е нещо чудно, необикновено, ново, небивало… 3) този глагол никъде не се употребява с т.н. в еврейската граматика винителен падеж на материята (acc. materiae, т.е. правя нещо от нещо)“[8].

Сътворението ex nihilo, от нищо[9] е отговор на езическата необходимост. В древногръцката философия не може да се говори за сътворение в истинския смисъл на думата. За Платон материята съществува предвечно и просто е оформена от Демиург (майстор) според идеите[10]. Материята не е резултат на творчество, а израз на неумолима необходимост. Въпреки, че Платон счита материята за безлична, учението за вечната материя всъщност я превръща в божествена, доколкото нетварността е божествена характеристика. За гностицизма светът е еманация на божествената същност, тоест някаква „материална” изява на Бога. Във Вавилонския мит за сътворението Енума Елиш[11] пък божествеността на света е още по-категорично засвидетелствана. В него богинята Тиамат и бог Апсу (олицетворяващи съответно соленоводния и сладководния океан) са брачни партньори, от които се раждат други богове, а те впоследствие убиват Апсу. Тиамат повежда война срещу убийците на съпруга си, но е убита от Мардук, главният от потомците ѝ богове. От трупа на Тиамат, който бил разсечен на две, Мардук с едната половина създал небето, а с другата – Земята. Така в Енума Елиш Космосът се явява продукт на вражда между боговете и същевременно самият той е божествен.

Сътворението от нищо е християнски отговор на тази груба митология, която смесва Бога и света. Сътворението от нищо води до създаването на нещо, което произхожда от Бога, но не е Бог и което има начало във времето. Учението за сътворението от нищо отстранява всякаква необходимост, с която Бог трябва да се съобразява. Светът е могъл и да не съществува, а сътворението е действие на Божествената воля и любов[12]. Творецът е най-великият учен и заради Него въобще съществува нещо, което учените да могат да изследват. За разлика от последните, Той твори не от вече съществуваща материя, а от нищо. Няма нещо, което извън Него да обуславя желанието Му да сътвори света. Един вечносъществуващ свят се противопоставя на духа на науката, която търси причинно-следствените връзки в същия свят.

Монотеизъм, политеизъм и пантеизъм. В съвременния свят, спрямо другите религиозни светогледи, монотеизмът е преобладаващ. Древният свят обаче е още по-нехомогенен в религиозно отношение. Всяка държава или културно пространство има своите божества като почти пълно господство притежава политеизмът, тоест вярата не в един, а в много богове. Този политеизъм често се преплита с пантеизма – твърдението, според което боговете са част от света или се идентифицират с него. В древността в общи линии зад всеки природен обект стои някакъв бог[13]. За цялата трихилядна история на древен Египет се знае, че египтяните са имали около 1500 божества[14]!  Това е доста по-малка цифра, в сравнение с шумерските божества, които, според шумерски текстове достигат около 3600[15]! Слънцето, Луната и звездите, които в библейското сътворение са неодушевени природни тела, поставени в служба на хората (срв. Бит. 1:14-18), от езичниците са възприемани като божества[16]. От този политеизъм следва, че зад всяко природно тяло или стихия се крие някакъв бог, а с него и някаква воля. Този сбор от различни воли, както правилно отбелязва дякон Андрей Кураев, води до невъзможност зад тях да се открие единен, разбираем принцип[17]. Обективният резултат е, че страхопочитанието, което е към бога, се отнася към природата, която се приема за изпълнена с божества, духове и демони. В този смисъл тя не е и не може да е обект на изследване от науката, а нещо, което трябва да предизвиква мълчание и страхопочитание, и да е обект на поклонение. Отец Павел Флоренски († 1937) отбелязва проницателно: „Науката, която е възможна при това, е формалната наука: геометрията, отчасти астрономията и т.н. Но реална наука не е възможна, защото как може да се изучава хаосът, пък и кой би дръзнал да го прониже с изпитателен поглед? Смелостта на човека дразни и безпокои демоните, те не се доверяват на неговата любознателност и не обичат, когато той се опитва да разбули онова, което те са скрили от погледа му”[18]. Ако природата в една своя част или в своята цялост се идентифицира с божествата, самата тя (или нейната част) се възприема като божествена. Така обаче природата не може да бъде обект на изследване, не може да бъде подвластна на разума, и съответно не може да се развие наука в подобна политеистична среда.

Обратно на всичко казано дотук, за християните светът е творение на Бога, в което Той изявява своето присъствие. Светът не е еманация на Божествената същност, а е резултат от волята на Троичния Бог, той не е вечносъществуващ, а е сътворен от нищо. Християнското разбиране за сътворението на света като акт на волята Божия означава, че същият не е бог, че природните тела не са богове, а оттам води до демитологизация на природата, правейки я познаваема за разума[19]. Светът е съзнателно, целенасочено сътворен, а не е плод на капризите на този или на онзи бог, нито е продукт на някакъв божествен космически сблъсък и следователно в него би могъл да се открие рационален порядък. Различаването на света и Бога, от една страна, и библейският монотеизъм, от друга, довеждат до освобождаване на света от „насилието на безкрайното множество дребни демонични диктатури“[20] и създават условия за обективно научно изследване – „първо, за експерименти и второ, въобще за предположения на мисълта“[21]. Нобеловият лауреат за физика Чарлз Таунс († 2015) твърди: „цялата наука се крепи върху убеждението, че Вселената е пронизана от един ред. Това убеждение е част от вярата на учените, че във Вселената има предсказуемост и подреденост, и същевременно то е част от юдео-християнската традиция, според която съществува един Бог“[22].

Християнският монотеизъм придава на света хармония, ред, разумност, и е предпоставка за развитието на научното познание[23]. Пресилено би било да се говори, че християнството създава науката. Но с твърдо убеждение може да се каже, че то създава необходимите условия за възникването ѝ и без него тя не би получила същото развитие[24].

Автор: Атанас Ваташки. Из книгата „Религия и наука – противопоставяне или единение“


[1] Св. Григорий Богослов. Слово 5 (Второ изобличително против цар Юлиан). Творения, том 1. Света гора, Атон, 2009, с. 199-200. Вж. също: Св. Григорий Богослов. До Немесий. Творения, том 3, Света гора, Атон, 2010, с. 407-408.

[2] За връзката между християнството и научното развитие, вж. Кураев, Андрей. Традиция, догмат, обряд. С., 1996, с. 292 – 328; Такстън, Чарлс, Нанси Пиърси. Душата на науката. С., 2001, с. 13-35.

[3] Срв. Кураев, А. Традиция, догмат, обряд… с. 300-301.

[4] Срв. Алфеев, И. Тайнството на вярата… с. 75.

[5] Цит. по: Пак там, с. 94.

[6] Според св. Йоан Дамаскин: „Тъй като благият и преблаг Бог не се задоволил със съзерцаване на Себе Си, но поради преголямата Си благост благоволил да произлезе нещо, ползващо се от благодеянията Му и участващо в благостта Му, то Той дава битие и създава всичко – както видимото, така и невидимото (Точно изложение на… II, 2).

[7] Срв. Св. Василий Велики. Шестоднев… I, 1; I. 2; I, 3; I, 7.

[8] Пиперов, Боян. Тълкуване на книгата Битие. С., 1973, с. 23.

[9] Както обяснява Джордж Кронк: „В езическите религии космосът се описва или като вечен и следователно несътворен, или като „сътворен” от божествата от някаква първично съществувала „материя”. С други думи, ако езическите религии говорят за „сътворение” въобще, те представят боговете като божествени скулптори, оформили света от определени материали (например земя, въздух, огън, вода), които са съ-съществували със самите богове вечно. И така боговете „творят” не от нищо, а от нещо, като хората”(Кронк, Д. Посланието на Библията. С., 2007, с. 30).

[10] Срв. Зенковски, Василий. Основи на християнската философия. В. Търново, 2000, с. 110.

[11] Превод на Енума Елиш заедно с коментар може да се прочете в студията на: Маринов, Борис. Вавилонският мит за сътворението на света. В: ГСУ-БФ 1948/1949. С., 1949.

[12] Срв. Лоски, В. Очерк върху мистическото богословие… с. 91.

[13] Срв. Такстън, Ч., Н. Пиърси. Душата на науката… с. 20-21.

[14] Cf. Ancient Egyptian Gods and Goddesses

[15] Cf. Soden, Wolfram. The Ancient Orient: An Introduction to the Study of the Ancient Near East. Grand Rapids, Michigan, 1994, p. 175. В. Соден смята, че бройката е преувеличена, но фактът, че шумерите така твърдят за собствената си религия, остава.

[16] Дякон Андрей Кураев пише: „Необходимо било средновековието, което аскетически свеждало света към Библията, за да лиши звездите от сакрален статус, за да започне да се говори за звездите като за камъни, без риск от разплатата на възмутените жреци” (Кураев, А. Традиция, догмат, обряд… с. 298).

[17] Срв. Пак там, с. 295.

[18] Флоренски, Павел. Стълб и крепило на Истината: Опит за православна теодицея в дванайсет писма. С., 2013, с. 230. В тази връзка си заслужава да се приведе още един пространен цитат от отец П. Флоренски: „Това отношение към творението е станало мислимо едва след като хората са видели в творението не просто обвивка на демоните, не някаква еманация на Божеството или Негово призрачно явяване, подобно на явяването на дъгата във водните пръски, а само-стойно, само-законно и само-отговорно творение Божие, обикнато от Бога и способно да отговаря на любовта Му. Напротив, всички други разбирания, възвисяващи на думи творението, на дело го превръщат в едно нищо: неговата самостоятелност, неговото собствено битие и следователно неговата свободна самоопределимост се оказват празна привидност. Творението като такова е нищо, реални са само демоните или „субстанцията”, която стои в основата на това нищо и която е неведома и неумолима; но и демоните, и субстанцията не притежават вътрешната себеобоснованост на троичната любов, те не са безусловни и следователно също са привидни. Всяко светоусещане извън християнството е в най-дълбоката си същност и акосмично, и атеистично: за него няма нито Бог, нито свят” (Пак там, с. 239-240).

[19] Срв. Кураев, А. Традиция, догмат, обряд… с. 296; Панчовски, Иван. Религията на естествениците. С., 1941, с. 31-32.

[20] Кураев, А. Традиция, догмат, обряд… с. 295.

[21] Пак там, с. 296.

[22] 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога. Варна, 2006, с. 21.

[23] Срв. Флоренски, П. Стълб и крепило на Истината… с. 231-235; Панчовски, Иван. Истината в християнската религия… с. 17.

[24] Срв. Кураев, А. Традиция, догмат, обряд… с. 315.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: