Да не правим експерименти с нашето спасение

Автор: архим. Павел Пападопулос

Много пъти невидимите врагове, виждайки нашата ревност, ни увещават да се подвизаваме свръх силите ни, за да се уморим душевно,  за да не успеем след това да направим това, което е по силите ни, и накрая нищо да не вършим, изпадайки в униние.

Бог съди покаянието ни съобразно смирението ни, а не съобразно трудовете и аскетическите постижения. Разбира се, не трябва да се отпускаме напълно, извеждайки аскезата от живота ни и вярвайки в Бога без никакъв духовен труд. Защото и това е заблуда. Никой не може да напредне духовно без да пости, колкото и добър човек да е, нито без молитва, въздържание на плътта и укротяване на зрението, слуха и езика.

Аскезата има за цел да смири плътта и да  очисти ума и сърцето ни. Затова и трябва да се върши, но с разсъдителност, в съгласие със словото на Църквата и благословението на духовния ни отец.

Видял си християнин да не напредва духовно? Това означава, че той поставя своя път към  Бога над пътя на Църквата; проявява послушание към  неговата страстна воля (към това, което му е изгодно), а  не към духовния си отец. Така ще се черкува когато той иска, няма да отиде в неделя сутрин в храма, а ще отиде само на бдения, няма да пости, когато Църквата казва, а ако той прецени – когато прецени; няма да изследва словото Божие чрез Свещ. Писание и думите на богоносните отци и тълкуватели на св. Писания, а ще слуша беседи на психолози, академици и т.н., които анализират и разглеждат православната вяра без да имат духовни преживявания, без Светия Дух.

Затова този християнин не напредва духовно. Може да е добър човек, но това не е достатъчно. Ако християнинът не игнорира своето мнение и  удобство и не проявява послушание към Православната Църква, тогава да не се заблуждава. . . не е православен християнин.

Нека не правим експерименти с нашето спасение. Спасението идва, следвайки Православната Църква, а не себе си.  Всички тези велики съвременни светци на Църквата станаха святи не като следваха себе си, а проявявайки послушание към Църквата. Не можем от една страна  да признаваме светците, а да не приемаме начина на тяхното освещение. Това – ако ми позволите да го кажа – е духовна шизофрения.

Нека винаги имаме предвид, че настоящият ден е последният от живота ни. Само така, казват богоносните отци, ще можем да прекараме нашия ден с благоговение и умиление. Нека винаги помним какво ни казва Църквата, какво ни зове да направим днес: да постим – нека постим, да не постим – нека не постим, да пазим въздържание –нека пазим, да се веселим – нека се веселим, да се черкуваме – нека се черкуваме. . . Само така реално живеем богоугодно. Това не означава, че като човеци никога няма да съгрешим. Но чрез живота си най-малкото показваме, че искаме да принадлежим на едната, свята, съборна и апостолска Църква, която притежава пълнотата на Истината, и следвайки нейния дух настъпва нашето единение с Богочовека Господ наш Иисус Христос.

***

Отчаянието е най-голямата радост за дявола. То е смъртен грях, защото вместо до покаяние, води човека до депресия. Човекът се притеснява, но не се покайва. Иска просто нещата да се променят без той самият да се промени. Затова и скърби и накрая се отчайва.

В покаянието има надежда. Надежда, че с Божията благодат всичко ще утихне, ще се изцели.   От всяко изпитание и изкушение може да излезе нещо добро. И това добро може да дойде по по-различен начин, отколкото ние го очакваме, и в различно време от това, в което го очакваме. Достатъчно е да проявим търпение в часа на изкушението и да имаме покаяние за нашите грешки и духовна недостатъчност. Достатъчно е да имаме доверие в Бога и смирение. . . Накрая всичко ще върви добре. След като (сега) не върви „добре”, значи още не сме накрая.

***
Всеки е свободен да отхвърли всичко това, което казваме и да приеме нещо друго. Може да и да не съм прав, но насила съгласие не съществува.

Съществува едно духовно самоуспокоение, приемайки като даденост това, че живеем години наред в лоното на Църквата. Литургии, изповеди, св. Причастие, четене на книги, посещения на беседи, пости и аскеза. Накрая обаче ако сравним нашия живот с живота на светците, ще установим, че нашият живот не просто не е свят живот, а нещо напълно различно. Живеем в Църквата, занимават ни ден и нощ въпросите на вярата, но живеем откъснати от благодатта.

Задоволяваме се да четем житията на светците, но не и да подражаваме на  живота им. Ако видим затруднение, или дойде някое изкушение или изпитание, веднага се държим като нехристияни (а не като християни), изтъквайки и оправданието: „Е, какво да правим, не сме  светци… ” Колко лекомислено  гледаме на живота си? Казваме, че не сме като светците и не се съкрушаваме? Добре, човече, нима е възможно да казваш, че не подражаваш на светците и да не плачеш, да не скърбиш, да не се разтърсваш от тази констатация?

За съжаление гледаме нехайно на нашето спасение. Сякаш не ни засягат всички тези неща, за които четем и които се освещават в Църквата. Животът ни няма никаква връзка с живота на светците. Не защото светците били „съвършени” хора, и те имали падения и грехове, но имали себеотрицание, смирение, покаяние, радостотворна скръб. Не гледали нехайно на живота си. Не казвали: „Не пречи, такъв съм си аз!”, не обожествявали своите страсти, немощи, грешки. Имали, както казахме, покаяние. С други думи, умъртвили оправданията за своите беззакония и  съблекли проклятието „Имам право!”

Ние гледаме несериозно на това, че животът ни няма никаква връзка с Божията благодат, че християнството ни няма никаква връзка със светостта, която сме призвани да „изискваме”, разпъвайки нашето его. За съжаление нямаме съзнание за дълбочината на греха ни, нито за това на Кого можем да станем причастници – на Христос.

Слушаме Божието слово, знаем живота на Иисус Христос, но нищо не ни вдъхновява. Не се трогваме. Ако се трогнем, ще е повърхностно,  като  капка романтизъм. Не се трогваме реално, защото в противен случай бихме се покаяли дълбоко, бихме се променили, бихме били като мъртвите, които нито на похвали, нито на хули реагират. Не че сме песимисти, които на всичко гледат в черно. Позволете ми да кажа, че това е един вик на агония, който засяга първо мене и след това за всички, които, докато живеем далеч от благодатта, не скърбим за това. Докато живеем без Христос, не плачем, докато живеем в нашия хал, не се покайваме, имайки упование в човеколюбивия Господ.

За съжаление всички ние искаме едно християнство с благи думички, с клирици, които имат познания по психология (което естествено не е лошо, но не е достатъчно), за да се почувстваме просто по-добре. Това, че сме християни, това, че живеем съзнателно в Църквата, не го правим, за да се почувстваме по-добре, а за да намерим Христос, каквото и да ни коства. И най-голямата цена, която сме призвани да дадем в това наше усилие, не са постите, молитвите и четенето на Божествените Писания, а да спрем да смятаме, че сме „някои” особи –  хора, които трябва да бъдат обикнати и прославяни.

Когато приемем вътрешно нашето състояние и обърнем цялото ни битие и усилие към Христос, тогава ще започнем да живеем като светците. Каквото и да сме направили, нека се върнем назад, минавайки под епитрахила на духовника ни. С чувство за отговорност, с чувство за надежда.

Ако поставим себе си под цялото творение, тогава никога няма да се почувстваме уязвени, нито пък онеправдани. Тогава настъпва истинският мир в сърцето ни. Този мир, който имали светците, дори когато ги затваряли в тъмница или ги изпращали в изгнание, когато ги клеветели или хулели в лицето. Защо? Защото имали Христос. Оставили своето его. Не се опитвали да спасят своето добро име, реноме, достойнство. Всичко това отдалечава човека от Христос.

Затова като християни нека търсим Христос, а не спокойствие, нека търсим царството Божие, а не земна справедливост.

Превод от гръцки език: Константин Константинов