Какво е истината? Какво е животът?

Автор: Сисанийски митрополит Павел

Какво става с нас, хората, с нашия свят? В крайна сметка, какво е нашият живот? Дали това е нашата голяма възможност или нашият голям проблем? Всички ние обичаме живота и логически би трябвало да се грижим за него, така че той да бъде красив, да ни дава красота и сигурност. Но докато животът изглежда и е нашата голяма възможност, великият Божий дар за нас, хората, да живеем в този свят, да имаме връзка със света и хората в него – прости неща, на които обаче вече не отдаваме значение, защото сме загубили усещането за реалността – накрая тази възможност се оказва нашият голям проблем. Самият наш живот се превръща в проблем за нас – проблем, който става все по-труден и все по-жесток – животът в неговата цялост, но и животът във всекидневието, защото е истина, че много пъти, докато смятаме нашия живот за нещо самопонятно, изобщо не се замисляме за него. Не осъзнаваме неговите корени, източник, начин, по който съществуваме, и докато изглежда, че нямаме време за тези неща, в крайна сметка те се връщат при нас като различни трудности и проблеми. Това, което се затрудняваме да направим, е да разберем връзката между тези две неща – между живота в неговата истина и живота в неговото ежедневие.

Защото съществува актуална връзка между истината и живота. Истината пази и обяснява живота. Какво означава истината? Това, което забравата и времето не могат да победят, тоест това, което е вечно събитие, което не е преходно. Затова истината е животът и животът е истина. Истина идва да обясни живота, да ни яви как той съществува, как съществуваме, как функционира животът, да обясни структурата на живота, как се конституира животът, как се конституира човекът като битие. Тя идва да ни каже няколко неща, които не сме осъзнали добре. В основата на живота стои любовта и е много важно да го разберем. Любовта на Бога, Който дарява живот, Който създава света, защото обича, защото е любов. Бог е любов. В основата на живота лежи любовта. Животът е любов и любовта е истина. Бог дава любовта – тоест общението със Самия Себе Си – като основа на живота. Извън тази любов не съществува живот. Това са важни истини, винаги активни и присъстващи най-малкото в нашето всекидневие. Защото тук именно имаме проблем – в разбирането и тълкуването на собственото ни Аз и живот. Не знаем какво в крайна сметка е животът и отъждествяваме живота с нашата биологичност, но нима това е животът?

Истината на Бога ни открива, че в основата и ядрото на живота лежи любовта и без тази любов човек не може да живее, защото не съществува живот без нея. Много пъти хората поставят един въпрос – въпросът дали Бог съществува. Или някак по друг начин: дали съществува някаква висша сила. Наистина смятам за невероятно наивен този въпрос. Работата е в това, че Бог, Който съществува, може да бъде само личен Бог, т.е. Бог, Който влиза в пряка връзка с човека и тази връзка е онтологична, тя е източник на човешкото съществуване. Наистина, как може да се питам дали съществува Бог в същия момент, когато съществувам аз, човекът? Как мога да отхвърля съществуването на Другия, когато аз съществувам? Как мога да осъдя себе си на екзистенциална самота? Въз основа на кой аргумент бих могъл да отхвърля Другия, когато аз съществувам? Смятам Го за заплаха? В опасност съм от Неговото съществуване? Всичко това говори за безчувствие в човека, който не може да разбере какво представлява самият той. Човек трябва вече да е болен, за да се пита дали Бог съществува. Защото това означава, че не е почувствал думите на св. ап. Павел, който говори за Бога и Неговото присъствие и казва, че човек може да срещне и докосне Бога, защото Той не живее далеч от всеки от нас. Какво е това, което наричам болест? Това да не усещаш присъствието на Този, Чийто род сме ние. Това да не мога да почувствам Този, Който съществува е духовна инвалидност и именно това наранява живота, защото се простира  не просто във връзката на човека с Бога, а и с другия човек, с този, който среща всеки ден, с който живее в същия дом. При все това днес много добре знаем колко много се затрудняваме да почувстваме този друг човек, толкова близкия нам, да проникнем в неговата душа, да се зарадваме заедно с него на живота, да постигнем заедно с него живота като любов.

Питам се за всичко това, гледайки нашия живот, безизходици, окаяност, неспособност да се зарадваме на живота като дар и любов, нашата самота, екзистенциални празноти, скръб и депресия, която наранява и смазва живота ни, безизходиците на младите. Всичко това го знаем, всичко това е нашият живот, всичко това е нашето всекидневие и въпросът е: ама, това в крайна сметка ли е животът? Единственото, което разумният човек би могъл да разбере, е, че всичко това е един провален живот и животът не може да бъде това. Животът по своята природа има красота в себе си.

И тъй, ако говорим за нашата всекидневна окаяност – ако не можем да живеем със самите себе си, ако се гризем с дрехите си – както казваме много пъти, всичко това не е случайно, нито странно, а има начало, източник, продължение, всичко това се превръща в наш живот, защото в даден момент той се е провалил. Навярно някои хора ще се запитат: нашето всекидневие, това, което всеки живее всеки ден в дома си, със себе си, с неговите близки, каква връзка може да има с въпросите, които поставихме по-рано? Но именно тук е нашият проблем и той е нашата неспособност да видим живота в неговото единство и пълнота. Защото само тогава ще можем да разберем какво наистина става. Ние изолираме и автономизираме всекидневни състояния и ги поставяме на мястото на цялото и така всъщност крием от нас великата истина за живота и не разбираме, че загубихме Слънцето, което би могло да разпръсне нашия мрак, да осветли тъмните дълбини на душата ни и да ни обясни прости, всекидневни неща, които ние пренебрегваме и затова преживяваме нашите безизходици, нашето безобщностно общество, преживяваме нашата неспособност да живеем и много пъти се чувстваме екзистенциално разочаровани и безсилни, особено ние, възрастните, да решим безизходиците на по-младите, защото всичко това, което виждаме в пространството на младите през нашата епоха, реално е шествие в мрака. Оправдана е горчивината на младите, нямаме какво да им предложим, нищо съществено, нищо, което да осмисля живота им. Идват деца и ти казват, че чувстват скука и досада, разговаряш с други деца и те ти казват същото. Как обаче е възможно да не съществува светлина в нашия живот? Затова не съществува светлина в живота на децата ни. Чухме по-рано за една река, в която тече червена заразена вода, чухме и за заразената вода в мрежите на някои села. Въпросът е много прост – дали това е станало внезапно и неочаквано? Днешната криза е предшествана от дългогодишна корозия, от зараза, която е проникнала много дълбоко, от чиито последици страдаме днес. Това не е от сега. Същото нещо, което е станало с тази река, става и с реката на нашия живот. Ако това, което днес тече в нашия живот, е горчиво, то не е станало внезапно, защото заложихме горчивината и неуспеха в нашия живот и сега, когато виждаме плодовете, се сепваме, учудваме се, изумяваме и още по-лошото е, че не можем да обясним какво реално става с нас.

Обикновено всички ние правим една грешка. Готови сме да прехвърлим отговорността върху другите, винаги другите са виновни, но и това вече е болест, защото по-скоро означава нашата немощ и безсилие  да участваме в процесите, да участваме в развитието на света, който, ако искаме да е по-добър, защо не се борим да стане такъв? Не можем ли? Защото другите ни пречат ли? Или не можем, защото вече сме неспособни да тръгнем към истината? И така, какво става в нашето всекидневие? Става това, че бяха заразени корени на нашия живот. Затова сега преживяваме болестта и ада в нашия всекидневен живот. Това е същността на нещата. Много е важно, ако искаме да преодолеем проблема, както въобще, така и конкретно всеки в себе си, да открием истинската идентичност на нашата болест, да открием какво реално става с нас, да потърсим отново единството на живота, което разрушихме и да се опитаме да го  възстановим.

Православната Църква, разбирайки всичко това, което казахме преди и гледайки единството на живота, неговото начало и източник, както и това, че животът всъщност е любовта и в структурата  на живота е заложена любовта, в своя исторически ход е воювала с две неща: с греха и с ереста. Защо? Защото целта на Църквата е животът и неговата висота. Факт е, че в историята на Църквата въпреки неуспехите на света и трагичните – много пъти – грешки на хора в Църквата, винаги е имало други хора, които са живели висотата на нейния живот. И това са светците. Тяхната святост не е нищо друго, освен участие в тази висота на живота, която Църквата се опитва да запази.  Човек навярно трудно ще разбере настоятелната борба на Църквата и на отците против греха и ереста. Виждаме, че много пъти отличителна черта на живота на светците е тяхната настоятелна борба за правотата на вярата, както и борбата да постигнат живота като любов. Грехът и ереста не засягат идеи и иедологии, не са теоретични положения, не са възгледи, мнения, идеологии, а засягат живота и неговата висота. Учението на Църквата не е някакво теоретично учение или поучение за абстрактни принципи, нито някакъв нравствен кодекс. Учението на Църквата, тоест Христовото слово, е обяснение на самия ѝ живот. Колко хубаво започва Евангелието от Йоан – В началото беше Словото  и Словото беше у Бога и Бог беше Словото. Слово, Което поставя нещата върху тяхната основа и се отнася към това, което съществува в началото, към това, което е даденост, към тази Божия любов. Църквата идва да обясни структурата на живота, тоест откриването на начина, по който съществуват животът, човекът, светът. Извън тази истина съществуват неуспехът и фалшът, които нараняват и отхвърлят живота.

Нека се спра върху думата „грях“. Грехът означава неуспех. Глаголът „върша грях“ означава  „провалям се“. Това, че човекът върши грях, означава, че той се проваля в постигането на своята цел. Проваля се в това да постигне смисъла на своя живот. Този неуспех започва от първия му екзистенциален провал и стига до неговите всекидневни провали. Кой е първият и основен грях? Първият екзистенциален провал е опитът на човека да се автономизира от Бога, да предприеме своето обожение, но без Бога. Това е конкретно събитие, конкретно състояние на човека, с която предприема да стигне до обожението, но без Бога. Това негово движение е трагичен и екзистенциален крах. Защо го наричам така? Защото тогава в живота на човека са навлезли неща, които не са му били дадени от Бога, които не са били сътворени от Бога: тлението, болката, смъртта. Ето защо човекът се провалил. Той не само не стигнал там където се запътил, а напротив, вложил в живота си неща, които безмилостно го наранили: тлението, болестта, болката, накрая смъртта която очевидно раз-логосява човека и обезсмисля неговото съществуване. Важно е да помним, че Бог не е създал смъртта и не трябва се оплакваме на Бога за смъртта. Човекът, бидейки автономизиран от Бога, влиза в състояние на помрачение, не може да види кой е, какво точно иска, стига до екзистенциална и духовна инвалидност. Става въпрос за провал и то какъв провал – човекът не просто се отклонил, а всъщност неговият живот бил опроверган – след като смъртта е опровергаване на живота, след като именно болестта и болката много пъти превръщат живота на човека в ад. Важно е да разберем, че това е било негов екзистенциален избор.

Искате ли да поговорим за нас? За нашата епоха? И днес човекът се проваля, проваля се в това да постигне живота като любов, тоест живота в неговата същност, което означава, че се е провалил първо в неговото лично единство – той е фрагментиран, влиза в конфликт със самия себе си, не знае какво реално иска, избира нещо, за да го отхвърли много скоро, чувства, че е в постоянна война със самия себе си, провалил се е в това да живее в общение с другия, дори когато се опитва да направи това в микрокосмоса на своето семейство. Има толкова много проблеми в нашите семейства, виждаме безсилието на човеците да комуникират в един и същ дом – това не показва ли провала на човека да живее в любов с другия? Той се провалил в това да влезе в градивна връзка със света. Днес говорим за замърсяването на околната среда. Какво означава това? Означава, че човекът се е провалил в това да употребява света, за да живее, и го е превърнал в смъртоносна заплаха за самия себе си. Това се големи проблеми, важни проблеми, които реално ни занимават и са настоящи проблеми, които сме призвани да решим. Защото зад кризата: икономическа и семейна,  зад проблемните състояния, се крият погрешни избори, които произтичат от основния  крах  и провал на човека да постигне съществените неща в своя живот. Темата е голяма, тя не свършва, защото темата е нашият живот. . .

превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: