Изкушенията на Традицията – II част

Posted на 11/11/2018 in Богословие, Предание и Писание // 0 Comments

Автор: проф. протодякон Андрей Кураев

Ап. Павел определя езичеството като служене на творението вместо на твореца (Рим. 1:25). Такова езичество е възможно и в православието. Св. Григорий Богослов пише: Безчовечието влиза при тях в обряда на Богопочитанието“1. Това се отнася за езичниците. Но не е ли възниквало и у нас понякога желание да кажем нещо подобно след общуване с прислужниците в православния храм?

Всичко може да стане повод за изкушение. Дори любовта към духовния наставник, дори подражаването на него. Григорий Богослов казва, че след смъртта на св. Василий „ще срещнеш много василиевци по външност: това са статуи, представящи сянката Василиева, ехото… Те искат да превърнат много маловажни неща у Василий, дори телесните му недостатъци, в средство за своята слава. Става въпрос за бледността на лицето, дългите коси, бавния говор, замислеността и вглъбеността в себе си. Това при него беше не преднамерено, а обикновено, от само себе си… Колкото повече тези хора искат да се приближат до Василий, толкова повече се отдалечават от него“2.

Днес става нещо много подобно във все по-разрастващото се общество на „духовните деца на отец Александър Мен“. Те дори не разбират, че със своята активност и неумерената проява на чувства очернят паметта на отец Александър. Тяхната възпоменателна дейност е под мотото: имаше един добър свещеник в Русия – и него убиха (това е основната мисъл на книгата на Зорин Ангелчернорабочий). Те не могат да говорят за православието без раздразнение – нима отец Александър ги е научил на това? Самия него те вижда така: „Мисията на отец Александър се състоеше и в това, да евангелизира полуезическа Русия и така да преобърне оста на световната история. Отец Александър продължи делото на Христос: той лекуваше Русия и с това – цялото човечество. Аз виждах пред себе си идеален човек, надарен с всички земни и небесни дарове. Той беше най-живият от всички хора. Той носеше в себе си мъдростта на вековете. Христос се беше отобразил в него с необичайна пълнота. Гениална интуиция, могъщ интелект, мислител от вселенски мащаб. Отец Александър ще влезе в историята след Христос като победител…“ Тази статия на Владимир Илюшенко, председател на дружеството „Културно възраждане“, носещо името на Александър Мен, е озаглавена Син на човечеството 3. След две години, научавайки, че аз не съм съгласен с рекламирането на книгите на отец Александър като пълно и адекватно изложение на християнството, В. Илюшенко рязко заяви: „Не знам кой твърди такива неща, аз не съм виждал подобна реклама“4. Навярно е нямал време да погледне в огледалото…

Как да не припомним тук думите на Ницшевия Заратустра, предупреждаващ своите ученици: „Вие още не търсехте себе си, когато намерихте мен“5.

Анри дьо Любак смяташе за нужно да предупреди за това самите пастири: „Ние трябва да се пазим от кощунственото смесване на Истината с нас, нейните служители“ 6.

Разбира се, дори подражаването на учителя има спомагателно роля. „Аз усещам силно тъмнотата на светоотеческите текстове, в които не мога да проникна – пише Иван Киреевски на своя духовник, оптинския старец Макарий, по времето на заниманията си с преводи на светите отци, – и в тези случаи обикновено решавам да потърся помощ от вас, макар че в същото време чувствам, е дори и вашите обяснения могат само да ми посочат накъде да гледам, но не и да ми дадат очи, с които да виждам.“

Учителят може да покаже посоката на търсенето, на движението на човешкия дух, но само търсещият може да види Обекта, който търси. Задачата е двустранна: първо човекът трябва да бъде научен да вижда Бога и да различава действието на Неговата благодат, а след това – да вижда самия себе си в перспективата на видяното, което е неизменно свързано с императива за обновление и покаяние.

Накрая трябва да разграничаваме православното богословие от православната митология.

Към областта на митологията се отнася например представата, че „честото причастяване е грях“. Уви, дори авторитетът на св. Теофан Затворник и св. Йоан Кронщадски не е достатъчен, за да накара хората по-често да пристъпват към Тайнството на Евхаристията. Какво ни интересуват светците, щом баба Аксиния е казала, че да се причастяваме повече от веднъж годишно, е „голям грях“. „О, обичаи, о, предръзсъдъци! Напразно се принася ежедневната жертва, напразно ежедневно заставаме ние пред олтара Господен! Никой не се приобщава“ (св. Йоан Златоуст) 7.

Колко апокрифи са се появили през първите векове на християнството и колко трудности и болка са донесли те на Църквата! Но и днес такова „псевдонимо знание“ отново се твори и разпространява с огромна охота. Разбира се, това е творчество на любимата тема – за края на света. Издават се и православни „романи на ужасите“ от типа на Русия пред второто пришествие. Истинните и отдавна фиксирани в църковното предание разсъждения и пророчества тук са примесени с явни апокрифи от типа на „един старец казал“. Спомням си как много от тези предсказания се преразказваха в Лаврата преди десет години и виждам как това става сега. Днес тези разсъждения са политизирани, вкарани в желания политико-идеологически модел. Но в Църквата не се забелязва желание да се противопостави на „скверни и бабешки басни“ (1 Тим. 4:7). Журнал Московской Патриархии някак плахо отбелязва (в спомените на проф. Козаржевски), че в Москва през 20-те години е било немислимо разпространението на брошура от типа на На кой светец при каква болест да се молим. Но в днешните храмове благодарение на старанията на „някои от извънмерно православните у нас“ (св. Григорий Богослов)8, тези езически творения са задължителен атрибут. Аз разбирам, че на „немощните във вярата“ може да се предложи само храна, подходяща за тях: мляко – на тези, които не могат да ядат твърд хляб, национално-монархическа литература – на онези, които още не могат самостоятелно да търсят Христос и затова мечтаят за земни водачи към Царството Небесно. Но защо трябва това млечице, съобразено с не винаги преобразените човешки страсти, да се представя за норма на богословието и църковния живот?

Поразително е разпространението в храмовете (и дори в Отдела за религиозно образование) на двутомника за руската нечиста сила – пособие по заклинанията и гаданията. Но върховен паметник на нашето богословско и нравствено подивяване остава издаването от Валаамския манастир на спомените на княз Жевахов. В тях се твърди, че Богът на Стария Завет е Сатаната*.

Издателите са готови да простят на приятеля на оберпрокурора дори това богохулство, също както и призива за обединяване с католицизма (т. 2, стр. 236), и създаването на „Християнски интернационал“ (стр. 317), както и твърдението, че думите на Христос за Църквата, над която портите адови няма да надделеят, но се отнасяли за православието (стр. 200-203). Ставропигиалният манастир е готов да издава книги, в които има откъси, започващи така: „Християнската съвест изобщо не може да се съгласи с мнението на ап. Павел… Ап. Павел гледал едностранно… Ап. Павел пропуснал да види…“ (стр. 268). Всичко това може да се остави настрани заради централната идея на книгата: в училищата и университетите главен предмет трябва да стане „жидоведение“-то (стр. 62)**.

Национализацията на православието, превръщането му в „руска идеология“ открива пътя на новото антихристиянство. Най-голяма заплаха за православието в днешна Русия не е протестантизъмт, а езичеството. Усилията на протестантсктите мисионери имат доста относителен успех в сравнение с оглушителния успех на „лечителите“ и окултистите. Стратегията на новоезичеството (New Age) в целия християнски свят се базира на използването на фолклорни символи, на максимална паганизация на народните предания, песни, легенди, митове. Най-големият окултист (по-точно е да се каже сатанист) в Русия Отари Кандауров вече заяви, че „руският език е най-езотеричният език в света“. Голубинная книга и подобната на нея продукция на староруските окултни секти се пропагандират активно. Под табелата „Град Китеж“ вече действа окултен кръжок. Християнството се обявява за „еврейска религия“. А вестникът Аль-Кодс вече съчини доста оригинален лозунг за „Руска антииудействаща Реформация“. Предполага се преработването на православието по протестантски образец, но това да стане под формата на борба с иудейските отживелици (премахване на левитите-свещеници, на иудейското облекло – расата, изличаване на думите на ап. Павел за обрязването като праобраз на кръщението и др. под.) 9.

Но православната проповед и публицистика предупреждава по-често за опасностите от американския протестантизъм, отколкото за капаните на руското езическво или антииудейския модернизъм ***. На духа на света му е все едно от коя страна ще атакува православието: отляво или отдясно. Но ето че съвременното църковно съзнание трудно различава съблазните отдясно и още по-трудно му е да се защити от тях. Не отеква църковен глас: „на лъжемъдруващите като Жевахов и Емелянов –анатема“. Нашето църковно съзнание е поразено от „болестта на правотата“, която с нищо не е по-добра от ентусиазираните пристъпи на обновленчеството.

Националната църква не може да се бори успешно с националната религия. Езичеството е религия на нацията, на „езика“. Само Вселенската църква, отстояваща над-утилитарната Истина, Едната и Единствена за всички хора Истина, може да намери средствата, необходими за отвръщането на цял народ от създадената от него душевно-комфортна идея.

Може ли да има „руска религия“? Ако тази религия се обръща към специфично „руски“ духове – към Перун и Велес – да, тя ще бъде отчасти руска (отчасти, защото духовете, с които се свързва такава религия, с еднаква охота се отзовават на всякакви имена и прякори). Християнството е религия на покаянието, това е вяра на получилите прошка грешници. За да стане специфично руско в същността си, трябва да обявим, че ние сме се научили някак си специфично по руски да грешим и специфично по руски да се покайваме. В никое Добротолюбие не съм срещал раздел „руски грехове“ (наистина в църковния речник има израза „гръцка любов“, но явлението, скрито зад този евфемизъм, е изцяло интернационално и интерконфесионално). И що се отнася до покаянието, руските монаси никога не са чувствали потребност да допълнят с нещо свое преписваните от тях книги на сириеца Ефрем или египтянина Макарий. Може, разбира се, да се каже, че „руският стил“ в духовността – това е истовост във вярата, покаянието, молитвата. Но, първо, защо да търсим съмнителни синоними на хубавите думи. И, второ тогава ще се окаже, че нашите най-гръмки патриоти се молят не по руски: прекалено вяло и прекалено демонстративно.

Да, както вярно отбелязва Георгий Федотов, Русия се отзовавала със свой, неповторим глас на призива на Евангелието. Но да се изучават особеностите на руския отклик, без преди това да чуем в сърцето си самия Евангелски глас, значи да се занимаваме с напълно профанен естетизъм. Човек, който навсякъде в църковния живот търси „руското“, съвсем не е по-духовен от естета, който идва в храма с надеждата да чуе „нов глас“ в хора. Подобно душевно настроение имаха онези евреи, които в предгорбачовските години изпълваха московските православни храмове през великопостните съботни вечери. Псаломът „Край реките Вавилонски“ звучеше за тях като национален химн, но нищо повече.

Сред днешните проповедници на православието в Русия има твърде много хора, които не вярват в Бога, а в руското православие. Те не се молят на Троицата, а оставайки атеисти и комунисти, все пак смятат, че за Русия няма по-голям враг от католицизма. Те обичат не толкова Христос, колкото самата вяра, обичат проявите на вяра у другите хора (най-вече – у своите предци и отчасти – у съвременниците си).

Но еднозначния израз на Самарин „религията, която се приема не заради истинността й, а заради нещо друго, губи своите устои“ 10. На времето архиеп. Йоан (Шаховски) писа за момента на своето обръщане: „Измъчих се в своите истини и зажаднях за Истината.“ За съжаление възможен е и обратният път – разменяне на Истината за дузина и половина малки истини.

Когато има такова разменяне, се ражда идеологията на фундаментализма. Тази идеология в своя бунт срещу историята я абсолютизира: нали онази форма на християнството, чиято неизменност отстоява фундаменталистът, се е родила като реакция, като отговор на предизвикателствата на тогавашната съвременност. Отказвайки да се приспособява към ХХ век, фундаменталистът защитава формата на приспособяване на Църквата към XIX, XVII или XIV век. Освен това фундаментализъм оказва прекалено голяма чест на историята, отказвайки се от нея: на практика той смята, че, да речем, до XVI век Църквата е търсила адекватни форми именно в историята – и ги е намирала. В тази перспектива на фундаменталисткия историзъм апостолският век се оказва най-уязвим, защото най-малко прилича на идеалния XVI или на ХХ век по своите форми (в апостолската община няма нито петреден иконостас, нито Типик). Вековната цялостна съборност на Църквата се редуцира до определен времеви синтез, обявявайки по марксистки всички предишни форми за непълноценни.

Колкото и да е странно, фундаментализмът е противоположен на църковния консерватизъм, който вижда идеала тъкмо в апостолските векове или в ранното монашество. Консерваторът защитава ценностите, фунадменталистът – конкретните форми на тяхното въплъщение. Фундаменталистът издига историческите факти до ранга на духовна неизменност. Консерваторът, тръгвайки от духовно неизменни принципи, оценява всяка историческа реалност. Интересно е, че от тази гледна точка полемиката на Владимир Лоски с латинските богослови е именно полемика между консерватор и фундаменталисти. Католическите защитници на Filioque в отговор на сериозните богословско-философски възражения на Лоски цитират няколко източни отци, които могат да бъдат изтълкувани в духа на Filioque. С това разговорът се превръща в диспут между богослов и историци, преминавайки от същността към цитатите. И затова Владимир Лоски справедливо отбелязва, че е налице „цезаропапизъм на учените“: историците се опитват да диктуват своите закони на богослова 11. Свидетелството на един текст обаче не е закон за Църквата – най-малкото защото съществуват и противоположни текстове. Значи задачата на богослова (именно богослова, а не историка), е да изясни кои от разминаващите се съждения по-органично и по-пълно изразяват самата църковна Традиция. Отец Сергий Булгаков смята, че да се утвърждава непогрешимостта на всяка светоотеческа формула, означава да се изпада в патрологическа ерес – и точно тази ерес открива той в метода на пролатинската аргументация на митрополит (впоследствие – кардинал) Висарион на Флорентинския събор12 .

Буквализмът на фундаменталистите противоречи на църковната традиция – защото именно традицията на православието предупреждава, че е недопустимо за верността към буквата да се плаща със съдбите на живи хора. Когато разгледаме историята на православната догматическа мисъл, става ясно, че намирането на изход от задънената улица и отговорът на еретиците винаги са се удавали чрез разкриването на нови възможности за богословското творчество. Ще напомня, че именно привързаността на съборното мнозинство към буквата на остарелите канонични правила е причина за низложението на св. Григорий Богослов от константинополската катедра извършено от Втория вселенски събор****.

Затова е толкова значима полемиката, която води с изкушението на фундаментализма големият църковен историк А. Карташев: „Временната горделива илюзия на младото богословско поколение, че то е неподвластно на закона за неизбежната еволюция на всичко съществуващо и че за разлика от предците си изобщо не новаторства, а само консерваторства, е именно илюзия, а не безпогрешно откриване на вечната неподвижна истина“ 13. В представите на тези хора истината се свежда до догматически формулировки и да бъдеш богослов, означава просто да бъдеш цензор. Този терор на немотата е убеден, че „и християнското откровение, и развитото до днес богословие са някаква таблица с логаритми. Трябва само да погледнем в нея и да прочетем отговора. Няма за какво повече да се богословства. Трябва просто да бъдем добри християни. Ето това „просто“ не съществува в природата на нещата изобщо и в падналата върху нас тежест на горчивата съдба на руската църква в частност“ (А. Карташев)14.

В тази думи на Карташев не е трудно да се открие мисълта за невъзможността да се сведе църковният живот до удобната и безотговорна схема „конфликт между стари и млади“. В днешното руско православие консерваторства младото поколение, а с по-голямо недоверие към фундаменталистката идеология се отнася старото поколение богослови и свещенослужители.

През 1986 г. в Русия много нашумя романът на киргизкия писател Чингиз Айтматов Голгота. В него млад и модернистки настроен семинарист се сблъсква с късогледите преподаватели в семинарията – и е изгонен от нея… На практика (особено в онези години, а отчасти и сега) по-често става обратното: преподавателите се стараят да обяснят на младежите, че техният енорийски опит не е тъждествен с опита на православието§и че даже опитът на руското православие не е тъждествен с опита на православието въобще… Семинаристите се оплакват на ректора от преподавателите, които цитират светски философи или католически автори.

Хората, влезли в Църквата и богословието в годините на комунизма, ценяха същността на християнството и разбираха, че то съществува заради Чашата. Те нямаха нищо – и се научиха да се радват дори на малкото (ако въобще е допустимо Евхаристията да се смята за нещо по-малко, по-непълноценно в сравнение с идеала, например за църковно-държавна „симфония“). Друга е гледната точка на отдалите се на активен църковен живот в годините на нерелигиозна свобода: те си изграждат представа за православието от книгите и сравняват реалните събития в църковния живот именно с тази идеално-книжна представа за Църквата и християнското общество, превръщайки се неизбежно в жестоки съди и утописти. Бедата на Русия е, че в нея утопиите имат навика да се сбъдват. Пленени от красивата „идея“, утопистите си проправят път към властта (макар и само местна) и като с брадва отсичат от живота онези късове, които не се вместват в техните представи за Идеала.

И ето оказва се, че движение на миряните обвинява в модернизъм и ерес патриарха. Младежки движения се обръщат към йерарсите с настояване да се ограничат икуменическите контакти… В Москва не остана нито един свещеник, който, макар и рядко, да проповядва публично и за който да не се носят слухове, че е еретик. В историята на Църквата почти нищо не е абсолютно ново – нещо много познато откриваме в молбата на св. Григорий Богослов: „Овце, не пасете пастирите!“ 15.

Не на всяка църковна сергия има Евангелие, но на всяка стоят фототипни издания, чието изобилие говори, че техните издатели нямат намерение да вземат под внимание всичко, което се е случило в страната без знанието на самодържеца император, и затова смятат да възпроизведат фототипно дореволюционна (или дореформена, или допетровска) Русия#. За деца се преиздават книги със стар правопис и черни картинки, за младежите няма въобще нищо. Книгите са посветени главно на две теми: близостта на антихриста и величието на Русия.

Но може ли в една религиозно изостанала страна, отдавна забравила своето минало православие, да се възпроизвежда фототипно стилът на живот, който е бил полезен (и то навярно не за всички) във времето на религиозна единодушие? Не възпроизвеждаме ли по този начин преди всичко предреволюционната ситуация? Не възпроизвеждаме ли онези болести на църковния живот, който направиха възможна руската Катастрофа?

Днес, като нямаме сили да признаем: „Господи, заради нашите грехове Ти ни отне дара на словесното служене, нашите беззакония ни запушиха устата“, ние се утешаваме с надеждата за близкия край на света: каква мисия може да има във времената на Антихриста! Защото наистина са настъпили последните времена, нас не ни питат не дали сме разширили света на православната култура или дали сме отвели някого при Христос, а преди всичко – дали сме разпознали навреме Антихриста, не сме ли приели неговия „печат“, не сме ли му се поклонили заедно с целия свят.

Ако щете, главната причина за отсъствието на младежта от Църквата и за отсъствието на интерес на самата Църква към младежта е тъкмо тази идеология на алармизма. Църковните публикации непрестанно внушават: „Пред вратата е“ и съответно за първо задължение на християнина се обявява откриването на антихриста и неговите слуги. Не радост, а страх, почти преминаващ в паника, носят днес проповедите, които в църковната среда се смятат за „нормативни“.

Но когато ние, църковните проповедници, се обръщаме към хората, често им предаваме нашите страхове и страдания, а не упованието си в Евангелието. Представете си, че отивам в някое училище и в продължение на три седмици беседвам с децата. В резултат един от слушателите пожелава да се кръсти. Отиваме. Кръщаваме го. На следващия ден, когато вляза в класа, мога да се държа по два начина. В първия вариант ще кажа: „Вие – проклети жидо-масони! Вече три седмици ви говоря за православието, а само един от вас се отскубна от влиянието на гнусния рок и порнографията!“ Във втория вариант ще кажа: „Вижте колко е щастливо лицето на Иван. Това е, защото той вчера се кръсти. Между другото тази радост може да бъде и ваша.“ Аз предпочитам втория път. Много църковни алармисти – първия. „Ние сме герои от Брестката крепост – казват те. – От всички страни са ни обкръжили врагове, от прозорците ни тровят с газове, подкопават почвата под краката ни, отгоре ни засипват с бомби… Въобще голяма работа е да си православен, я всички в нашата крепост!“

В житието на преп. Макарий Египетски има случай, който много напомня току-що предположената ситуация. Веднъж по пътя той изпратил своя ученик да върви пред него. Тръгнал ученикът напред и срещнал един елин, който бил жрец на Падал и носел голям сноп дърва. Послушникът извикал на жреца с цялата страст на неофит: „Хей, демоне, къде си хукнал? Жрецът се обидил и набил ученика на Макарий. Като повървял, срещнал самия старец. Авва Макарий го поздравил по съвсем друг начин: „Здравей, здравей, трудолюбецо.“ Учуден, жрецът се приближил и казал: „Какво хубаво видя у мене, че ме почете с поздрав?“. Старецът му отвърнал: „Аз те видях да се трудиш, но ти не знаеш, че трудът ти ще отиде нахалост.“ Жрецът отговорил: „Трогнат съм от твоя поздрав и знам, че ти служиш на велик Бог. Преди малко срещнах един друг, зъл монах, който ме обиди и аз го пребих. Няма да те пусна, ако не ме направиш монах!“. Така добрата дума на преп. Макарий обърнала сърцето на елинския жрец – и той след кръщението приел монашество 16.

Днес ние се държим по-скоро като не особено мъдрия Макариев ученик, отколкото като самия преподобен.

Очаквахме в Русия да се появи поколение свещеници, прочели Достоевски със сърцето си, за де появи плеяда богослови, почувствали истината на Христос чрез възмущението от лъжата на Великия инквизитор… Всеки свещеник в съвременната Руска православна църква е преминал през избора на вярата, през горнилото на съмненията. Дори ако той е от вярващо свещеническо семейство – не веднъж му се е налагало да застава на кръстопът и да избира между лекия „комсомолски“ път и неизвестността на служенето на вярата. Всеки може да си спомни и затова, колко скъпи и близки са му изглеждали в ония времена всички, които казваха поне една добра дума за християнството и Църквата. Мнозинството днешни свещеници стигнаха до вярата не чрез четене на Добротолюбие-то и на други монашески книги, а чрез мисълта (може би объркана, но честна, страдаща и жива) на Достоевски, Бердяев, Булгаков… Затова е още по-неочаквано тяхното днешно демонстративно пренебрежение към всички, които с нещо показват незавършеността на своите търсения. Все още не съм чул някой свещеник да е отказал да продава в своя храм Руската идеология на архиеп. Серафим Соболев. Планът за „преустройството в Русия“ на тази написана преди половин век брошура предвижда въвеждане на смъртно наказание за проповедниците на атеизма…

Да, през 70-те и 80-те години се появи течение от хора, които от университетските скамейки влизаха в Църквата. Имаше време, когато в Москва най-образованата прослойка беше на църковните пазачи и четци. И какво? Утвърдилият се църковен навик, вече свикнал с прокрустовото ложе на позволените „реформи“, „поглъщаше“ по своите разбиания, използвайки реално този потенциал само отчасти, но пречупвайки и „възпитавайки“ конформисти на системата, а понякога и негодници в раса“17.

Като частно следствие е забравена поръката на ап. Павел: „Помнете вашите наставници“ (Евр. 13:7). Май съвсем не се чуват думи на благодарност в публицистичния ригоризъм на онези хора, които днес нямаше да имат удоволствието да декларират чистотата на своята православност, ако като юноши не бяха чели нощем ксерокопията на „либералните“ философи. Те не признават правото на други хора да изминат същите стъпала, по които някога са се изкачили самите те. „Как можете да не разбирате това, което разбирам аз?“#

(Следва)

Превод: Димитрина Мерджанова, редактор: доц. д-р Мариян Стоядинов

Източник: Андрей Кураев, „Традиция, догмат, обряд“, изд. „Лик“, С., 1996 г.

1 Св. Григорий Богослов. Творения, Т. 1. СПб., б.г., стр. 224.

2 Пак там, стр. 652

3 Илюшенко, В. Сын человечества. Книжное обозрение. № 36, 1991.

4 Илюшенко, В. Комплекс Сальери. – В: Вокруг имени отца Александра. М., 1993, стр. 118

5 Низше, Ф. Так говорил Заратустра. М., 1990, стр. 67.

6 Любак, А. де. Католичество. Милан, 1992, стр. 232.

7 Св. Иоанн Златоуст. Беседа на Послание к Ефесянам. – В: Вестник РХСД. № 31, стр. 2.

8 Св. Григорий Богослов. Слово 2. – В: Творения, Ч. 4, стр. 36.

* „И еврейският бог Яхве, бог-ревнител, не се задоволил със скромната роля на бог на евреите и нарекъл себе си бог на боговете, претендирал за световно господство… зад този еврейски бог стои самият дявол, който нарекъл евреите свои зибран народ“ (стр. 119). В Евангелието „приятелят на оберпрокурора“ открива фалшифицирани глави (стр. 201). Първите пет книги на Библията били „уж откровения на самия Яхве, приписани на полулегендарния Моисей“ (стр. 316), а и пророческите книги били пълни с фалшификации. Жевахов възлага големи надежди на възраждането на окултизма, позовавайки се впрочем на Столипин (стр. 252-253), и мимоходом нахвърля поразителни характеристики от рода на „мързеливите умове на нашите йерарси начело с Филарет Московски“ (стр. 268).

** Непреводимо словосъчетание. Букв. „изучаване на евреите“ – от подигравателното руско название за евреин. – „жид“. Бел. прев.

9 Королев, Н. Иудейское влияние на християнство. – В: Ал,-Кодс. № 32 (53). Ноябрь. 1994. В някакъв смисъл този „реформатор“ е прав – православието е наистина най-библейската, най-архаичната, най-наситената със старозаветна символика християнска конфесия… Бих казал дори – най-семитската, защото много живо усеща в себе си и върху себе си онези обещания и заплахи, с които Господ се обърнал към народа на Моисей.

*** Като своеобразно оправдание ще припомня, че на руското новоезичество съм посветил статията Новомодные соблазни. – В: Новый мир. 1994, № 10.

10 Самарин, Ю. Предисловие к богословским работам Хомякова, стр. 15.

11 Lossky, V. La procession Saint-Exprit. – Dans: A l`image et la resemblance de Dieu. Paris, 1967, p. 68-69.

12 Boulgakov, S. Dogme et dogmdtique. – Dans: La Tradition. La Pensee orthodoxe. № XVII/5. Paris. 1992, p. 25.

Ето един пример от патристичната литература, който може да бъде изтълкуван филиоквистки: св. Григорий Нисийски сравнява Троицата с пламък, „разделен в три светилника… Да предположим, че причина за третия пламък е първият, запалил последния чрез посредничеството на втория“ (Св. Григорий Нисский. Слово о Духе против македониян духоборцев. – В: Творения, Ч. 7. М., 1868, стр. 29).

**** Срещу св. Григорий е използвано правило, което забранява на епископа да сменя града, в който служи. Григорий бил – против волята си – ръкоположен в селото Сасима. Там той според неговото признание не отслужил нито една Литургия и на практика известно време бил епископ на града на своя баща – Назианс. След това – отново против волята му – той бил определен за архиерейско служене в Константинопол… В резултат на Събора „си послужили с отдавна вече недействащи закони“ (Св. Григорий Богослов. Творения. Ч. 6. М., 1848, стр. 62) и свалили светеца от столичната катедра.

13 Карташев, А. Воссоздание Святой Руси. Париж. 1956, стр. 175.

14 Пак там, стр. 229 и 227.

В богословието съществува дори специален термин за обозначаването на този феномен: „парохиализъм“ – ограничаване на света до мащабите на енорията.

15 Св. Григорий Богослов. Творения. Т. 1, стр. 293.

# Фототипните издания са готови да възпроизвеждат всяка книжка, ако на нея има печат на духовната цензура от миналия век. Преди три години Лаврата преиздаде брошура, в която се казва, че свещеникът може да наруши тайната на изповедта, ако каещият признава за заговор срещу обществения ред. По-късно беше преиздадена брошурката О смысле ежедневного Богослужения, в която в пълно съгласие с католическото вероучение се твърди, че Христос принася Себе Си в жертва на Отца, а не на цялата Троица, съждение, което е оценено като еретично от Константинополските съборе от XII век. През 1993 г. Валаамският манастир издаде Иллюстрированная история религий под редакцията на Шантепи дьо ла Сосей. Тази книга може да се охарактеризира с думите на Розанов: „Това е илюстриран каталог на някой музей за религиозни старини. Тя се чете, но с такава тъга и безнадеждност! Не става ясно как е възникнала нелигията, тоест дадената настроеност на душата. Историята на религията е не каталог с имена, а нишката на най-интимното, вътрешно развитие на човечеството: тя цялата е нещо трогателно, дълбоко, някакви тайни просветления на съвестта, на сърцето, накрая – на ума. Сега си представете, че към всичко това са се отнесли като към труп“ (В. Розанов. Религия и культура. Т. 1, М., 1990, стр. 320).

16 Изречения египеских отцов. СПб., 1993, стр. 106-107.

17 Курикалов, Ю. К торжеству соборности… из царств антихриста? – В: Посев, № 6, 1993, стр. 96.

# Противоположното и според мен несравнено по-съзвучно с Традицията разбиране за това, как трябва да се изграждат отношенията между пастира и човека, който току-що се е приближил към църковния праг, изказа пред мене веднъж един архиерей. „Трябва по-често да си задаваме въпроса: а как щеше да постъпи в този случай ап. Павел?“ За да разберем това, трябва да препрочетем поне VII и VIII глава на Павловото Първо послание до Коринтяни („няма да ям месо никога, за да не съблазня брата си“).