Светостта не винаги мирише на тамян, а най-вече на покаяние

 

Автор: архим. Павел Пападопулос

Светостта не винаги мирише на тамян, а най-вече на покаяние.

***

Прочетох в един древен Патерик: „Рече авва Сарматас: Предпочитам грешен човек, който знае, че е съгрешил и се покайва, а не този, който не е паднал в грях и си мисли, че върши Божията воля”.

Прави ми впечатление, че тези светци пустинници-подвижиници приемали по-лесно греха на другия, отколкото великата идея за собственото си  аз. Предпочитали грешния човек, който има покаяние и смирение, пред нравствения и добродетелен човек, който си мисли, че живее богоугодно, и че е съвършен и самодостатъчен.

По-опасна е нашата добродетел без смирение, отколкото нашият грях, който дава  плода на покаянието. Разбира се, идеалното е да пребиваваме в добродетелта, без да оставяме покаянието и смирението. Защото смирението не се придобива преди или след духовния живот, а е неговата движеща сила.

***

По правило човек разбира това, което иска, а не самата реалност. Разбирането зависи от сърцето ни. Ако искаме, разбираме напълно реалността; ако не, тогава разбираме това, което искаме. Някой казва на приятеля си: „Днес на работа се уморих много”, и приятелят му разбира: „Днес не искам да изляза с теб”. Мъжът казва: „Надвечер ще изляза с приятели да гледаме мач”, и жената разбира: „Омръзна ми с теб, не те обичам”. Едно чува, друго разбира. Разбира това, което иска да разбира. Човекът не просто не се вслушва  в това, което другият му казва, а седи, тълкува го, анализира и прави собствени заключения. И всичко това според нагласата на сърцето му.

Не  става въпрос само да си умен, а за нещо по-дълбоко, което е свързано с нашето духовно състояние – с нашето произволение.

Често казваме, че много проблеми в поведението се дължат на психологически причини или на самия характер. Със сигурност и тези неща играят своята роля. Но най-вече всичко това извира от нашето духовно състояние, от това доколко в центъра на живота ни стои Христос, а не нашето азче.

Всичко се разбира и тълкува правилно, когато Христос присъства в живота ни. И когато казвам присъства в живота ни, нямам предвид просто, че вярваме в Него и се черкуваме, а че когато подражаваме на Христос, живеем като Христос със смирение, благодат, незлобие, търпение, любов, кръст. Тогава всичко се променя.

Виждаме и разбираме другия човек. Не изопачаваме състояния и думи, не създаваме сценарии и фантазии в нашия ум. Защото, когато това става, накрая прогонваме и другите от нас и себе си мъчим. Сами се мъчим и накрая се разстройваме, че нямаме радост и мир. Не се разстройваме, че нямаме Христос, а че нямаме радост, че в крайна сметка не сме се разбрали с другия.

***

Коренът на злото е, че ни липсва благост. Не влагаме благи помисли, прости помисли. За съжаление влагаме злото в ума ни.  Готови сме да сграбчим, да воюваме с другия.

Божият човек е мирен и миротворец. Не съществува следа от злоба и изопачение в ума и сърцето му,  защото неговото лице винаги е  обляно от Слънцето на правдата – Христос. Той го поучава да мълчи, да разбира, да тълкува. Христовият човек е призван да остави своята логика, знания, воля и страсти, които стават най-злите тълкуватели на думите и поведението на другите. Християнинът е призван да предаде себе си на Христос, не на своите помисли,  не на съветите на безразсъдни приятели, не на демонските кроежи.

Разбира се, това не става от  днес за утре, но с помощта на  Божията благодат дори  така може да стане. Обикновено е нужно усилие, което се състои в това най-вече да придобием мирен дух, умъртвявайки нашето его, нашата логика.

Ела, Христе, разруши ума ми и ми дай нов. Разруши ме и ме създай отначало…, защото „реставрирането”  не е достатъчно.  Малките  ремонти нищо не постигат при мен. Тук, в мен, е нужно събаряне и нови основи: Твоите основи,  и строеж с главен Майстор – Утешителя.

 

Превод от гръцки език: Константин Константинов