Литургия и възпитание

Автор: епископ Атанасий Йевтич

Εвхаристийното измерение на християнското възпитание *

1. Ако се запитаме какво е и в какво се състои идентичността на Православната църква и ако искаме да получим конкретен, кратък и точен отговор, той несъмнено ще бъде – св. Евхаристия, т.е. Литургията на Църквата. Това разбиране за св. Евхаристия съвпада с начина, по който тя се схваща и преживява от нашата Църква – не като „едно от седемте тайнства“, а като Литугрия на Църквата, като тайнство на самата Църква. Божествената св. Литургия като тайнствено събитие, като дело и акт (πρακξις) на цялата Църква е откриване и проява в този свят – във всяко място и всяко време hic et nunc – на цялата Божия Църква в Христа. Тя е явяване (επιφανια) и проява на битието и идентичността на самата Църква като такава, като Тяло Христово, като богосъбрано събрание или събор (συναξις, σινοδος) на верния народ Божи, който с вярата в Христа и благодатта Божия се събира около своя епископ (или своя свещеник, служещ от името на епископа), за да принесе Богу „даровете на Неговата св. Църква“ в Христа Иисуса, с благодатта и действието на Св. Дух.

По този начин, всяка местна църква, събрана около епископа и презвитерите на своята св. Литургия, открива и проявява идентичността си с цялата католическа (съборна) Църква Божия, която чрез божествената Евхаристия навсякъде и винаги е една – едно единствено Тяло Христово – и на земята, и на небето.

Светата Литургия не е само едно от седемте тайнства в Църквата. Тя съставлява и открива самата тайна на Църквата. Тази тайна е „тайната на Христа“, както казва св. апостол Павел (Еф. 3:3-4; 5:32; Кол. 1:27; 2:2, 4:3); тя е Христос в нас, а ние сме едно в Христа, според думите на същия апостол (Кол. 1:26-27, 3:11; Гал. 3:26-28). С други думи, това е тайната на идентичността на Христа и Църквата, тайната на нашето въчленяване посредством вярата, общението и благодатта на Св. Дух в живото Тяло на Живия Христос. От това само по себе си следва, че Литургията на Църквата е най-голямото, най-пълното и най-конкретното изповядване и свидетелство за нейната вяра. Тя е изповядване и свидетелство най-напред за Бога: че Той е между нас и ние сме в общение с Него като наш Творец и Създател; тя е изповядване освен това на света като Божие творение, на човека като образ Божи и на Църквата като общност на синовете Божии и то – изповядване на един конкретен и „практичен“ начин – чрез Литургията, представляваща църковната визия на дело за света и човека пред Бога и с Бога.

В действителност, Литургията на Православната църква е реален (практически) синопсис и сума на съборно-католическата вяра на Църквата. Служенето на божествената Литургия от верния народ Божи, т.е. от Църквата, разкрива реалното присъствие, църковно-тайнствената проява на цлото откровение на Живия и Истинен Бог. То ни открива и разкрива човеколюбивото домостроителство на спасението на Св. Животворна Троица. Това домостроителство (икономия, гр.) се разкрива и проявява в св. Литугрия като благословено Царство на Отца и Сина и Св. Дух. Началният възглас на св. Литургия: „Благословено Царство Отца и Сина и Светаго Духа“ и също думите от молитвата от самия Евхаристиен канон: „Ти не си престанал да вършиш всичко, докато не ни възведеш на небето и не ни бъде дарувано Твоето царство и затова Ти благодарим“ означават, че посредством своята Литургия цялата Църква влиза, встъпва в Царството Божие и се отъждествява с него.

А какво е Царството Божие, Царството на Св. Троица? Това е целият наш видим и невидим свят, тварното битие и нетварната Божия благодат. Това е светът, такъв, какъвто Бог го е замислил и сътворил, за да стане Църква, т.е. Дом (οικος) на Бога Отца, Тяло Христово, Обител на Св. Дух (Еф. 2:18-22). Светът е замислен и сътворен от Бога, за да стане Църква. Затова „църква“ (εκκλλησια) е съборното и събирателно име за всички Божии дела, за всички Божии блага и за всички същества и твари, които Бог е сътворил, за да ги въведе в Царството на Своя вечен живот. 1

2. Светът е сътворен и назначен от Бога да стане Църква и доколкото заради това се осъществява човеколюбивото Божие домостроителство като домостроителство (разпоредба) на тайната Христова (вж. Еф. 3:2, 9), въвеждащо във вечното Царство Божие, то жителите, обитателите, гражданите на това Царство, т.е. цялото сътворено битие в Божия свят, са назначени да влизат в Църквата, да станат нейни членове и наследници на Царството. Всички те, според думите на св. апостол Павел, трябва да знаят как да постъпват „в Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15). Този начин на живот и действие, на общуване и постъпване, на поведение и възпитание трябва да бъде, според св. апостол Павел, съгласуван и съчетан с великата тайна на благочестието (1 Тим. 3:16), в която се състои и съдържа цялата тайна на Църквата и света. Тази „тайна на благочестието“ е явяването на Бога в тяло (1 Тим. 3:16), въплъщението и въчовечаването Христово и същевременно – явяването на човека в Бога, възнасянето на човека в слава (1 Тим. 3:16) или обожението на човека в Христа.

Какво е това „постъпване“ или „възпитаване“ (общуване) в дома Божи, който е Църква? То е постъпване, живеене, възпитаване, съгласно с основната тайна, която се извършва в Божия дом, т.е. съгласно с великата тайна на благочестието (1 Тим. 3:15-16). То е начин на битиен (екзистенциален) живот и участие в тази основна тайна на света и живота. Следователно, този съгласен с Тайната начин на постъпване, отношение и възпитание се състои в такъв начин на човешки живот и действие, който би бил една непрестанна, богослужебна литургия, една богоцентрична служба, бого-служба, действително жизнено и литургично служене на Бога и Господа на тази свята и велика Тайна. С други думи това би бил евхаристиен начин на живот, действие и постъпване на човека спрямо Бога в този свят и живот.

Първият човек в рая – Адам – живял и водил именно такъв евхаристиен живот – живот на служение Богу и себе си, живот литургиен, функционален и спасителен. 2 В тази първа райска литургия човекът принасял на Бога себе си, цялото свое битие и живот, и цялото творение около себе си. Ако Адам в своето литургично, богоцентрично поведение бе останал верен на Бога и на своето истинско назначение, той би достигнал до своето обожение в Христа и до прославянето на всички твари като крайно назначение на човека и света. В подобно поведение и начин на живот Адам е трябвало да расте и напредва, да се възпитава и усъвършенства чрез възпълването на своята бооборазност. Той е сътворен по образ Божи (καθ εικονα Θεου) с назначението да достигне до пълнотата на своето истинско богоподобие (καθ ομοιωσιν Θεου) , да  до подобие на Бога, до благодатно отъждествяване (тъждественост) с Бога. 3 Св. Ириней Лионски говори, че първият човек в началото е бил като дете (νηπιον – малко дете, отроче, младенец; ср. Против ересите IV, 38, 1-2 PG 7, 1107) и трябвало да расте, напредва и се усъвършенства докато стане човек зрял и съвършен „до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (ср. Еф. 4:13).

В това православно схващане за човека безспорно присъства един антропологичен динамизъм. Очевидно е, че още тук, в самото начало на християнската антропология, е оставено място за възпитанието, за изграждането и издигането на човека, за неговото усъвършенстване. Човекът е бил сътворен от Бога добър и съвършен, но е бил поставен от самия Бог на пътя на динамичното израстване и свободното развитие, на пътя на свободното себевъзпитаване и себеусъвършенстване, в динамизма на израстването от една пълнота в друга, от слава в слава. Това, всъщност, е причината, поради която Бог дал на човека заповедта в рая – за да му помогне в това себевъзпитаване, в поведението и живота, съобразно с неговото назначение, за да му помогне да живее един истински свободен и непринуден, но и напълно отговорен живот на израстване и свободно динамично себезграждане, себевъзпитаване и себеизпълване4, съобразно на неговата богообразност и подобаващо на неговата богоподобност.

Но, както е известно, човекът отрекъл това свое призвание и назначение. Вместо да бъде воден, възпитаван, изпълван и усъвършенстван от своята свободна творческа воля и любов посредством Бога и Божията помощ в една литургия на свободно и взаимно любящо съдействие с човеколюбивия Бог, той избрал поведение и постъпка по съвета и волята на дявола. Така се стигнало до трагедията на човешкото поведение, т.е. до духовната и телесната смърт, до прекъсването на общението и единението с истинния и живо Бог, и чрез това – до един неприроден и противоприроден живот, до един живот без литургия, нефункционален, пропилян, паднал живот. Човекът, както казва отец Ал. Шмеман, започнал да живее „един неевхаристиен живот в един неевхаристиен свят“5.

На мястото на общението, което е било прекъснато от човешкото падане в греха и отстъпване от Бога, Христос установил и ни дарувал „второ общение“ с Него (δευτεραν κινονιαν), т.е. ново отношене и ново общение между човека и Бога. Това ново общение в Христа не само е съпоставимо, но и надхвърля, и преизпълва онази първа литугрия, извършвана в рая. И именно в Литургията на Църквата като тяло Христово се проявява и ни се съобщава второто и последно (окончателно, есхатологично) общение с Бога. В това общение се състои и великата тайна на благочестието, т.е. съединението на Бога с човека в Христа, обожението на човека чрез въплъщението, живота и учението, смъртта и възкресението Христови.

3. Като влизаме в Литургията на Православната църква и участваме в нея, ние присъстваме и общуваме на литургийното (евхаристийно) събрание заедно с останалите членове на Църквата в тази велика тайна на благочестието и с това ние постъпваме, действаме, живеем в Литургията и съответно – възпитаваме се в Литургията в съгласие с великата тайна на благочестието, която се извършва и отслужва в нея. Мерилото и правилото, законът и мярата на това литургийно постъпване и поведение се съдържат в думите на литургийната молитва от Евхаристийния канон: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе за всички и заради всичко“, а също и в думите на ектенията: „Сами себе си и един други, и целия си живот (цялото творение и всички наши дела – бел. авт.) на Христа Бога да отдадем“.

Може да се каже със сигурност, че Евхаристията (като Литургия – λειτ-ουργια, т.е. както дело и тайнство на Църквата) е истинско постъпване или поведение, възпитание, етос на Православната църква6 на първо място пред Бога и спрямо Бога, а след това спрямо света и човека. Защото в своята Литургия Църквата изповядва и възпитава на дело, че Бог е Творец, Отец и Спасител на всички нас и на целия свят. В Евхаристията тя изповядва също, че всяка твар, т.е. целият космос, е Божие творение и поради това е добро; че поради човешкия грях тази твар е станала зависима от тлението и смъртта, но може да бъде спасена в Христа и вече е спасена като Църква, която е тяло на въплътения Логос, общение в Духа Свети на явените в Сина Божи синове Божии, в което се състои и прославянето, и свободата на всички твари (вж. Рим. 8:19-23). В Литургията Православната църква също изповядва и свидетелства, че човекът е жив образ на живия Бог и че той трябва да върви напред, че може да върви и напредва, да расте и се издига до своята пълнота, която е богоподобие, т.е. обожене и обогочовечаване на човека. В това се състои и истинското възпитание и образование. Но в Литургията, също така се говори и показва, че човекът е паднал, че вместо да бъде син Божи, да постъпва и да се възпитава съгласно и адекватно на своето призвание и назначение, той е последвал съвета на дявола, който го е довел до провал в назначението му, до грях7. От друга страна, Литургията изповядва и спасението на човека в Христа, а това спасение, всъщност, е великата тайна на благочестието, т.е. Бог, Който е станал човек заради нас  нашето спасение, Иисус Христос, Спасителят, Богочовекът8. Извършването на св. Евхаристия ни разкрива и показва спасителния начин на постъпване на новия човек в Христа – на същия този паднал, но сега възроден човек, възкръснал и възстановен в Христа чрез благодатта на Св. Дух.

4. Всъщност Литургията и литургийният живот в Православната църква не се ограничават само в храма. Още от самото начало на християнския живот, т.е. от св. Кръщение, християнинът встъпва в един модус на литургийно и евхаристийно съществуване, действие, постъпване и възпитание. Оттогава и през всеки ден от живота си той се възпитава да живее евхаристийно, литургийно, т.е. винаги като жива икона на Иисуса Христа, като христообразен и христоподобен (христоподражаващ) пророк, първосвещеник и цар на всички твари и на целия свят. Той приема, взима и употребява цялото творение като дошло от Бога, като дар Божи и отново го принася Богу като дар на своята благодарност, като евхаристия. „Защото всяко творение Божие е добро, и нищо не е за отхвърляне, щом се прима с благодарение“ – μετ ευχαριστιας (1 Тим. 4:4 ). По този начин, целият ежедневен живот на човека преди Литургията, преди да дойде в храма на св. Евхаристия, т.е. живота на църковния човек, възпитан и постъпващ литургийно, е проскомидия – реално подготвително донасяне и принасяне, което бива завършвано, изпълвано и усъвършенствано в Литургията на Църквата, посредством призоваването („епиклезата“), слизането и действието на божествената благодат на Св. Дух.

След Литургията, излизайки от храма, възпитаните православно и евхаристийно християни, продължават своя живот и своята работа в света също по един литургиен начин. В Литургията всеки разбира и преживява своето човешко битие като личност и като общение, т.е. като личност в общение. Излизайки от Литургията отново в света („С миром изидем“), верните продължават да постъпват като свободни личности в Христа, като обновени в познанието, по образа Христов (вж. Кол. 3:10-11), като личностни богообразни, същества, които имат неприкосновена и несвеждаща се до нищо друго ценност (макар да са като „зрелище“ на всички и „измет“ на света – 1 Кор. 4:9, 13); те са съборни членове на Христовата Църква – благодатно-органични членове на Тялото Христово – без да престават да бъдат и членове на човешкия род, и на човешкото общество в света. Това е един постоянен кръст в живота на християните в света, но постоянното носене на своя кръст и следването на Христа е свойство на християнина в този свят и век (ср. Гал. 6:14). Това носене на кръста или своеобразното разпъване на християнина в света и в историята се състои в това, че той е едновременно член на човешкия род и общество в света и историята, и в същото време – член и участник в Царството Небесно (ср. Фил. 3:20; Кол. 3:3). Това е широтата и динамиката на християнството.

5. Възпитанието на християнина в света не може да има друга цел, различна от целта на Литургията: да спаси човека от греха, тлението и смъртта, да го спаси от властта на дявола и да го съедини с Христа, да го въчлени в Тялото Христово – Църквата (т.е. да го оцъркови, охристови)9, за да стане човекът син Божи и обиталище (храм) на Светия Дух Божи. Това означава, че нито една друга цел на възпитанието, колкото и възвишена да е, не може да замени единствената крайна цел на човека – обожението, което единствено изразява пълнотата и автентичността на истинското човешко битие и живот. В тази така поставена цел възпитанието носи, разбира се, християнския православен максимализъм, но този максимализъм е наистина реален и възможен да се осъществи. Много други неправославни християни, особено на Запад, често са изтъквали и възприемали други цели на човешкия живот и възпитание, но за нас, православните, е очевидно, че всяка друга цел на възпитанието минимализира нашето християнско призвание и с това – минимализира истинското човешко назначение, минимализира и унижава човека като жива и личностна икона на Живия и Истинен Бог, като битие сътворено от Бога с цел да стане син Божи и бог по благодат.

Литургийното възпитание се състои в това „Христовото изобразяване да се осъществи у нас“ (μεχρις ου μορφωθη ο Χριστος εν ημιν, Христос да се образува, облече, изобрази в нас – Гал. 4:19) по думите на апостол Павел, т.е. възпитанието се състои във въвеждането на Христос в нас и в нашия живот като жив и действен принцип, който ни освобождава и формира нашия истински непокварим живот и нашето битие (ср. Гал. 2:20; 3:27; 5:1; 6:15). Това изобразяване и възпитаване в Христа е възможно единствено в Духа Свети и чрез действието на Духа Свети, защото единствено в Него може да се върши и извършва спасителната литургия на живота, истинския функционален и спасителен живот, който не се губи и не погубва човека. Единствено чрез благодатта на Св. Дух човек може да принесе своя живот, своите дела и цялото свое битие на Бога Жизнеподателя, Спасителя и Обожителя на човека. Апостол Павел ясно свидетелства за това: „всички, водени от Духа Божий, са синове Божии“ (Рим. 8: 14). Св. Кирил Иерусалимски и много други светители на Православната църква ни говорят и свидетелства за Духа Свети като за възпитател и ръководител на Църквата и на всеки верен в нея. Ето защо трябва да се извършва непрекъснатото молитвена призоваване (eпиклеза) на Св. Дух в целокупния наш живот: Той, Божественият Утешител, да дойде да извърши и в нас истинската литургия на нашия човешки живот, та така в нас още в този свят да се извърши и прояви истинската функция на живота – това безценно благо, дарувано ни от Бога. Едва ли е нужно да се подчертава колко е необходима тази действителна литургична епиклеза на Духа Свети – т.е. реалната лична молитва на всеки християнин (ср. Рим. 8:15; Гал. 4:6, 1 Сол. 5: 17 – 19), която достига своя пълен израз и връх само в общата Литургия на Църквата – за възпитанието, за израстването и образоването на човека, за образованието и израстването от лика Божи („образа“ Божи, богообразността) към подобието Божие (богоподобността, боготъждествеността), в което израстване се състои именно истинския динамизъм на битието и живота на човека.

Първият човек в рая отрекъл и отхвърлил тази епиклеза на Духа Свети (и затова останал гол, разголен), т.е. отхвърлил синергизма, съдействието с Духа Божи – съдействие ненасилствено и свободно, но необходимо и единствено спасително за всяко сътворено битие. Това е съдействие със собствения Творец, Отец и Спасител, със собствения оригинал и крайно Назначение, и затова е единственото сътрудничество, което не отчуждава човека, но истински го очовечава, обогоочовечава. Вместо да съдейства с Духа Свети, човекът е влязъл – и паднал – в съдествие с дявола, в демоничен синергизъм, чиито последици и зли плодове виждаме в човечеството от Адам до днес.

В своята книга Против елините (езичниците) св. Атанасий Велики говори за това как много хора, които познавали от опит динамизма на човешкото битие (т.е. съзнавали природната потребност на човека да се развива и усъвършенства, да се образова, изгражда, възпитава и издига до нещо висше, възвишено и пълно) смятали, че е достатъчно само да работят над себе си, да възпитават и издигат себе си (или своето общество), да изпълват и допълват себе си посредством предметите, произведенията, идеите, делата и възможностите на своя ум, на своето битие и изобщо на този свят. Между другото, в своя благодатен опит (преживяването на самия себе си и на света в Св. Дух) и св. Атанасий, и останалите светители на Православната църква свидетелстват, че то не може да бъде истинското изпълване (или освобождаване, приобщаване, спасение, усъвършенстване) на човека и неговото общество, защото в края на краищата се стига винаги и отново до поробването и отчуждаването на човека, до разчовечаването и дехуманизацията на човека, до разчовечаването и дехуманизацията на човека. И ние наистина виждаме колко различни начини на възпитаване има в света, които в името на хуманизма и хуманизацията на човека, в крайна сметка постигат неговата дехуманизация.

За истинското изпълване, за пълнотата на човека, не е потребно нищо друго освен вечната и нетварна енергия (благодат) Божия, Духът Божи, с друг думи: човекът има нужда от целия живот Божи и от цялата пълнота на Божеството, която в Христа обитава телесно (ср. Кол. 2:9-10). Затова именно Спасителят изтъкнал като първа заповед в блаженствата смиреното: „Блажени са бедните духом“, т.е. блажени са онези, които при цялото съзнание за огромните човешки способности, заложби и възможности, усещат и преживяват себе си бедни без Духа Свети, без Христа, без Бога.

Придобиването и притежаването на Духа Свети е възможно и чрез обикновените неща и действия, и чрез човешките дела, защото човекът е Божие творение и живее в света, който въпреки злото в него остава Божи свят и Бог присъства в него. Но това придобиване на Духа Свети става при условие, което е ясно изразено в литургийните молитви: „Да се всели благия Дух на Твоята благодат в нас, в тези предложени дарове и във всички Твои люде… Вложи в нас страхопочитание към Твоите блажени заповед, та, като потъпчем всички плътски похоти, да водим духовен живот [т.е. живот в Св. Дух и чрез Св. Дух], като мислим и вършим всичко, което Ти е благоугодно [т.е. както е по Божията воля]“10.

6. Тази истинска литургийна и литургична11, богослужебна мяра – всичко да се върши богоугодно, заради любовта Божия (боголюбие и човеколюбие) – трябва да стане правило и съдържание на целокупния живот и на делата на всеки християнин. Тя следователно трябва да стане правило и съдържание на цялото наше възпитание и възпитаване. Онова, което е най-угодно на Бога в целия наш човешки живот е несъмнено св. Евхаристия, която Му принася Църквата на Неговия Единороден Син. Затова и целият наш живот като членове и органични дялове в тялото на Църквата Христова, трябва да бъде една непрекъсната Евхаристия, една реална Литургия. Евхаристийната и литургийната мяра и канон, като мяра и мерило на всички неща и всички наши действия, трябва да се въплъти и в нашата просветно-възпитателна работа. Затова е потребно най-напред да обновим в нас самите и в нашите ученици този евхаристиен живот, този начин на литургийно и евхаристийно живеене и действане. Така нашето възпитание ще бъде винаги обновявано и винаги ще остава вярно на живото предание в литургичния живот на Православната църква.

 

Превод от сърбохърватски:  Мариян Стоядинов

Източник: „Църква, Православие, Евхаристия (кратка онтология на съвременното сръбско богословие, 1 част)“, изд. Праксис, С. 1999.

---

Бележки:

* Лекция, изнесена на Междуправославното съвещание в манастира Нямц, Румъния, септ. 1976; отпечатана т Теолошки погледи, бр. 4, 1976 и впоследствие преведена на английски.

1 Не трябва да се забравя, че думата „църква“ – εκκλισια, означава събиране, събор, събрание (σιναξις, σινοδος, σιναγωγη) на призваните от Бога и събраните от Бога, т.е. семейство (οικογενεια), на всички доброволно отзовали се – в Христа, чрез Св. Дух, за слава на Бога Отца.

2 Гръцката дума литургия – λειτουργια освен че е станала особено име за св. Евхаристия на Църквата, не е изгубила и своето широко значение като: служение (служба), действие, работа, функциониране, обществена работа, извършване на общополезни дейности и др.

3 Св. Максим нарича това достигане „уподобяване и общение до отъждествяване (ταυτοτης, т.е. идентичност) по енергия“ с Бога (Глави за богословието и домостроителството, IV, 19, PG 90, 1312).

4 Характерно е, че славянската дума „възпитание“ („воспитание“) стои във връзка с храненето, отглеждането и израстването на детето, човека. Същият е случаят и в много други езици.

5 For the Life of the World (френски превод в изд. Descl`ee), Paris, 1965, с. 19; сръбски превод За живота на света, Београд, 1979, с. 17).

6 Вж. Статията на о. Г. Флоровский: The Ethos of the Orthodox Church (превод на сръбски в: Гласник СПЦ, 5, 1965).

7 Характерно е, че думата грях (погрешно, грешка) и на еврейски, и на гръцки, и на славянски означава едно и също – пропуск, непопадане в целта.

8 Затова и св. Иоан Дамаскин казва, че извършването на св. Евхаристия „изпълнява целокупното духовно и надприродно домостроителство на въплъщението на Бога Логос“ (PG 95, 408).

9 Отец Иустин Попович често използва тази мисъл, особено в своите последни трудове (Тълкуванията на ап. Павел, Философски висини, Човек и Богочовек, Догматика ΙΙΙ том ). Той нарича този процес нъщо охристовление, обогочовечаване на човека.

10 Българският превод е според синодалното издание на Служебник, С., 1985 (бел. прев.).

11 В този конкретен случай авторът използва едновременно понятията „литургийна“ и „литургична (в оригинала: литургиjска и литургичка). При превода във всички текстове сме се стремили да запазим различието в нюансите, които тези две понятия (и производните им) изразяват (бел. прев.)