Църквата не затваря вратата за никого

Автор: архим. Павел Пападопулос

Нито стените, нито богатото обзавеждане правят дома. Милионерите в техните великолепни палати може никога да не узнаят какво означава дом. Но там, където съществуват добри отношения, където любовта свързва членовете на семейството помежду им и с Бога, там винаги има щастие.

Защото добрите отношения навсякъде са рай. Монотонност и нещастие не може да има  там, където има любов. Но пламъкът на любовта трябва да се поддържа чрез сладкия огрев на жертвата. Поучавайки ни как да зачеркнем егото от живота си, Господ ни казва тайната за щастие, това, което светците наричат излизане от себе си – себеотричането. Защото божествената любов  винаги е смирена, иска да дава, а не да взима, да служи, а не да й се служи; да обича, а не да бъде обичана, и да жертва всичко за Любимия. Само тогава любовта става чист и свят огън в сърцето, а не изблик на плътското желание.

***

Трудно е да говориш по духовни въпроси на хората. Като свещеник обаче си призван да го правиш. След като думите излизат от устата ти, всички очи са обърнати към теб. Изследват те. Как говориш, какво говориш, дори и защо го говориш.

Всеки един от тези хора има своята история. Говориш и споменаваш различни неща без да знаеш дали нещо от тях докосва някого от аудиторията.

Понякога  гледаш лицата им, виждаш насълзени очи да светят, потопени в спомени и болка.

Това са онези моменти, в които и ти като човек се питаш дали трябва да спреш, дали имаш право да добавяш сълзи в очите на хората.

Не го правиш нарочно. Това, което искаш, е да накараш хората да се замислят  и да доведеш ближните до „тяхното аз“.

Не си авторитет. Не си светец. И ти се бориш в помислите, в плътта си, в тлението на страстите ти.

Бориш се, говорейки за аскеза, ти, който бягаш от болката. Бориш се, говорейки за добродетел, ти страстният. Бориш се, говорейки за божествена любов, ти, лишеният от любов. . .

Говориш и същевременно плачеш в теб. Плачеш, защото не можеш да стигнеш онези, които те слушат и плачат.  Плачеш, защото думите ти не те докосват, докато докосват другите. Плачеш, защото насълзените очи на тези, които те слушат, ти припомнят твоите сухи, страстни и безчувствени очи.

Не е успех да накараш другите да се просълзят от твоите думи.

„Успех“ е да превърнеш живота си в сълза за другите, да направиш другите дихание от твоето дихание.

Не е постижение да трогваш с думи. Постижение е да се трогваш и да се разтърсваш пред мълчанието на твоя Създател тогава, когато с думите си, с делата си, с живота си Го отхвъ рляш.

***

Невинните не оцеляват.

Сякаш дължат своята смърт на всички виновни.

И така умират. Умират, за да се родят повторно навярно някой ден по-виновни от всякога.

Виновни, защото са невинни.

Невинен или виновен? Никой реално не е невинен. Само Един. И ние Го разпнахме. Въпреки това Той не се колебае да се роди повторно, но не Му позволяваме. Нито един път, защото е виновен.

Неговото прегрешение? Това, че е невинен и не можем да го понесем. .  обича ни и не го издържаме. . . съществува и не можем да  го повярваме.

Макар и виновни, ни оневинява. Това е Неговото престъпление, това е причината за присъдата ни над Него. . .

***

Противят се на Църквата, противят се на нейното слово, но в трудностите, когато реалността на греха и страстите породи страданието в живота им, когато погрешните и повърхностни избори донесат резултати, напоени с мрак, злочестие, психологически проблеми, тогава ще потърсят утеха, приемане и искрена прегръдка в Църквата. И добре ще сторят. Защото Църквата не затваря вратата за никого, стига човекът да иска да влезе вътре с покаяние. Не насила. Свободно.

И тогава епитрахилът на някой духовник отново ще стане опора на наранения човек.

Тогава някой свещеник ще събира отново – и той самият ронейки сълзи – духовните и душевно-телесни отломки на лицето, което търси отново нормален живот, т.е. живота със средоточие Христос, а не своите страсти.

Нека е така, нека обвиняват, нека се противят.

Не изпитвам гняв и мисля, че никой не трябва да има гняв в себе си.  Просто гледаш нещата, които се задават, зад изборите на хората виждаш резултатите, които идват – защото си ги виждал в аналогични случаи – и скърбиш. Но ние отново ще бъдем тук, с отворена врата на сърцето ни, но не  с изражение, което ти казва: „Хубаво да си изпатиш, казвах ти аз. . .”, а единственото свидетелство ще е христоподобното снизхождение.

Защото дори да ме мразиш, не можеш да ме накараш да не те обичам. И, колкото и да отхвърляш Христос сред твоя ад, Той винаги ще ти дава Рая.

***

Почти всички виждаме видения, сънища и боговидения. За щастие има и малцина, които виждат своите грехове. . .

***

Църквата канонизира някого не поради неговата безгрешност, а поради неговото покаяние и произволение.

Затова и Църквата не дели хората на по-нравствени, нравствени и безнравствени, или на добри и лоши, а на непокаяли се и покаяли се; на болни, изцеляващи се и изцелени. Затова и Църквата приема всички и не отхвърля никого.

В Църквата не водим борба, за да излезем по-добри от другите, не съществува конкуренция. Животът в Църквата е изцелително пътуване на личностите докато станем едно в Христос.

***

Колкото повече напредваш в добродетелта, може да усетиш, че мнозина вече не са с теб. Може да се окажеш и сам. Но не се чувстваш сам, ако ще пътят ти да е за малцина. Не се чувстваш сам, защото не си.

Нагорнището може да ти причинява болка. Може да озори сърцето ти. Но не си сам.

Имаш чисти и смирени приятели с теб. Приятели, които може да не виждаш, но чуваш техния зов. Един зов, който идва от по-високо. Зоват те да не се колебаеш сега. Казват ти да не поглеждаш назад. Дават ти свеж въздух, чиста вода. Изкопават стъпала за теб в скалите на изкушенията.

И така продължаваш.

Продължаваш да се изкачваш, имайки за опора смирението, за одежда – аскезата, с дробове, пълни с молитвени вопли, с очи, напоени със солени сълзи, с опустошено сърце, поразено   от желания, с бръчките на детската невинност, която се превърна в жизнен опит по пътеките на лъжливите обещания.

Крачиш по нагорнището към дома на Любовта…, но няма да я намериш там.

Тя те намери на пътя. Тя те води, тя е нагорнището, тя прави твоята самота да прилича на всеобщо празненство.

И вървиш по нагорнището. Вървиш по трудните пътища на любовта.

Никой не те принуждава. Ти „принуди“ живота да ти направи услуга и да те запознае с него – да те запознае с нагорнището, което води до твоята свобода, която е свободата ти. . . която е любовта ти, ако ще всичко да загубиш, защото тогава знаеш, че всичко ще ти бъде дарувано завинаги.

И ако помислиш какво ще намериш в края на нагорнището, не го мисли. Защото краят му никой не го е намерил, нито ще го намери. . .

***

Отскоро научи, че е болен от  рак. Лекарите казаха, че ракът е много агресивен, с разсейки. «Дните му са преброени». Отиде в манастира, в който имаше обичай да ходи в неделя да се черкува. Игуменката го видя да се приближава, държейки малка броеница в ръката си. Бавно пристъпваше. Погледът му любопитно разглеждаше красотите на манастира.

– Добре дошъл, ела, брате. . .

– Благословете, майко, как сте?

– Добре, брате, ела. . .Научихме за твоето изпитание. Ела да се поклониш в храма, изнесохме и мощите, които имаме, специално за теб. Бог е велик и нашите светци са големи чудотворци. .  ще видиш, чудото ще стане. Ще оздравееш!

Мъжът я изгледа учудено. Мълчание. Думите на игуменката и „обещанията“, които му даде за чудото и възстановяването на здравето му, го накараха да се спре за момент. . .

Той заговори и игуменката се просълзи. Отвори своята блажена уста и съкровището на сърцето му процъфтя като благоуханно цвете привечер.

– Добра ми майко. . . не дойдох тук да оздравея. Дойдох, за да се подготвя за пътуването, което идва, дойдох, за да се поклоня на светците и да ги помоля да ме вземат със себе си, дойдох , за да помоля вас да се молите Бог да ми прости, да ме помилва. Дойдох днес, защото може да не мога да дойда отново. . .

Той се поклони на игуменката. Целуна й ръка. Тя целуна неговата.

Отправиха се към храма. И двамата вървяха мълчаливи.

Не след дълго си тръгна от манастира със спокойно изражение на лице. След няколко дни си тръгна и от този живот.

Един човек, който, както казаха неговите близки, никога не помоли Бога да го излекува, а само да го вземе при Себе Си.

Той видя рака като благословение, загубата като придобивка, болката като лекарство, смъртта като живот.

Това не е въображаема история, а невероятната история на един човек, който поиска само едно чудо от Бога – неговото спасение.

 

Превод от гръцки език: Константин Константинов