Уроците от украинската криза

Автор: проф. протодякон Андрей Кураев

Не ми харесва какъвто и да е папизъм: римски, фенерски, московски… Но калко е жалко, когато в 21 век от Рождество Христово, пауните, които се смятат за приемници на апостолите, сериозно разперват опашките си и се ругаят, заслепени от дължината на своите мантии.

Текстовете с изобилие от цитати на фанариотите могат и ще докажат своята православност в тесен кръг от ценителите на византийщината. В същото време ще докажат и наличието на многовековна пропаст между Православието и Евангелието.

Но между думите „грешен“, „неканоничен“, „глупав“ и „еретически“ все още няма знак за равенство. Не всяка грешка или глупост е ерес. Ереста се появява там, където богословът, познавайки ясно изразеното учение на Църквата, противопоставя на него свое, друго виждане на проблема. Днес апологетите на Московската патриаршия се нахвърлиха да обвиняват Константинополския патриарх в ереста на папизма.

Това не е умно. Работата е там, че в Православието няма догмат за структурата на църковното управление – за това говорят каноните, казват малко (в този смисъл, че те нищо не казват в съгласие с волята на различни патриарси) и говорят нееднозначно. Но това е в областта на каноните, не на догматите, защото каноните не се отнасят до вярата в Троичния Бог и Богочовека Христос.

Догмат за Църквата също няма. Тя е описана в Символа на вярата с четири думи: „Вярвам в една, свята, съборна и апостолска църква“.

Не е трудно да се забележи, че Църквата, притежаваща тези качества, има за предмет вярата, а не историческия опит. Още повече, че в други случаи е уместно да се каже : „вярвам, защото е абсурдно“. Защото и всекидневният, и историческият опит говорят, че:

– животът на „едната Църква“ е пълен с конфликти и взаимни анатеми на всички равнища – от енорийското до междугалактическото;

– че светостта е най-редкият дар дори и у високопреосвещените святейши;

– нейната апостоличност е декларация, че именно на апостолите най-малко от всички подражават нейните адепти (тези 12 имена отдавна се изгубиха сред хилядите по-късни пътеводни „старци“ и „преподобни“). Да, и невероятната оскъдност на сведения за живота и трудовете на апостолите ни заставят да поставим въпроса – а точно ли именно ние сме наследниците? В някои случаи дори тези трохи издават своя гностически произход – и с течение на времето тези предания е трябвало да се цензурират и облагородяват.

„Съборността“ (католичността) означава пълнота на Божиите дарове, пребиваващи в Църквата. Но това още повече може да бъде само предмет на вярата. Никакви харизмометри на тази „пълнота“ и нейната динамика не могат да бъдат измерени. А във всекидневния си опит „ние, оглеждайки се, виждаме само руини“ – хиляди хора, свещеници, активни миряни, така и не се преобразиха от многолетния опит на църковността.

Ние нямаме догмат за това, че църквата трябва да се управлява със събори. Затова претенциите на монархическото управление могат да не ни харесват, но те не могат да бъдат ерес. Докато самият претендент като диктатор не назове вярата си в безграничността на своите пълномощия като „догмат“ – дотогава той не може да бъде еретик.

Затова и римският папизъм е станал ерес едва тогава, когато през 1879 година е провъзгласил сам себе си за догмат (и този въпрос още стои, защото православен събор с такава квалификация като Ватиканския догмат до този момент още не е имало).

За мен са чужди папистките претенции на Московския патриарх и неговия истанбулски колега. Но докато техните намеци не се предлагат като норма на вярата, като догмат, за несъгласие с които ще следва отлъчване от Църквата, не мога да ги считам за еретици.

Радвам се, че моите колеги, апологетите-богослови от Московската патриаршия станаха критици на самовлюбените декларации на Фенер (Фенер е квартал в Истанбул, където вече няколко столетия се намира резиденцията на Вселенския патриарх). Но аз съм против недоброкачествената критика, която е твърде уязвима за контрааргументи.

Църковни събори, които са изразили учението на Църквата и са съставили еклисиологически догмат, просто не е имало. Разбира се, може да се пробва да се инициира свикването на Вселенски събор на тази тема. Но докато съборът не квалифицира фенерските мечти като ерес – тяхната оценка за тези мечти не може да бъде законен повод за разрив в общението.

Квалификацията на фенерската риторика като ерес налага много сериозни задължения на обвинителя. Той е длъжен:

а) да докаже, че това е именно ерес

б) че тази ерес се провъзгласява от новия ересиарх като именно общоцърковно вярване, а не като частно мнение

в) да докаже, че това е ново учение.

Ако не е спазен последният пункт, тогава възниква въпросът: защо това, което ти считаш за ерес, столетия е живяло в Църквата и не е предизвиквало в нея възмущение?

А изведнъж това се превръща в такава страна от православното предание, която не е привличала вниманието ти. Живият организъм може с десетилетия да живее с появилата се в него хронична болест. Да боледува и все пак да живее. И при това съвсем да не е очевидно, че именно тази хронична болест ще стане причина за неговата смърт. Например – диабетикът се удавил в морето, но диабетът не е причина за смъртта му…

Трябва просто с въздишка да признаем, че в Православието има и лоши „наслагвания“ и за такива, образували се през вековете, аз считам папистките претенции на Константинополския патриарх. Не всичко, което е „православно“, е добро. Папистките амбиции на вселенските патриарси са органична част от църковния пейзаж. Отдалеч може и да не се забележат, но те са там. И в този многовековен мейнстрийм на имперско богословие, който е зададен от „аеропагитики“ с техните „йерархии“, този папизъм е дори много логичен.

Не някаква особена дълбочина на гръцкото богословие, а политическите случайности са попречили на тази логика да дойде до такъв логичен край, до който са дошли нашите римски колеги. Просто на византийските императори в техните градове не им е бил нужен жив „наместник на Бога“, докато в същото време римските папи, далеч от императора, са могли да строят своята вертикална власт.

Навярно може да бъде изкоренен фенерският папизъм. Но за това ще трябва да се проведе широколентова телесна операция на цялото православно самомнение и цялата структура на църковната власт. Аз съм – за. Но такава операция не е по силите на апологетите на московския папизъм.

Когато тази метастаза само се е зараждала, св. римски папа Григорий Велики е пробвал да я установи. Той е писал на Константинополския патриарх Йоан, първи приел титлата „Вселенски“: „През това време, когато Ваше Братство е възведен в Свещен сан, Вие помните, какъв мир намерихте и съгласие с църквата. Но, с каква смелост, с какво неведомо гордо високомерие, Вие се опитахте да посегнете на новото име, с което въведохте в съблазън сърцата на нашите братя… Относително за тези дела е било отправено суровото послание на Ваше Светейшество към моя предшественик Пелагий, когато той отменил деянията на събора заради този отвратително горда титла, и забранил на архидякона, изпратен съгласно обичая, да падне в краката на нашия господар (императора) и да съслужи литургия заедно с Вас. Но след неговата смърт, аз, недостойният, когато наследих църковното управление, се погрижих чрез моите посланици, а също и чрез сина на нашия дякон Сабиниян, да се обърна към Ваше Братство, не писмено, но устно, желаейки Вие да се предпазите от такова високомерие… И в случай на Вашия отказ да изправите това, аз му забраних да служи с Вас. Така исках отначало да се обърна към Вашата Святост, призовавайки към чувството на срам, но ако накрая отвратителното и нечестиво високомерие (nefandus ac profanus tumor) не бъде изправено чрез срам, то следва да се обърна към по строги канонически мерки. Като струпей, който преди да се изреже, трябва да се изглади внимателно с ръка, така и аз Ви моля, умолявам Ви, с цялата си любезност, която е по силите ми: изисквам от Вас, щото Вие, Ваше Братство, да се противопоставите на всеки, който Ви ласкае и Ви предлага това нечестиво име; не се съгласявайте безумно да се наричате с тази надменна титла…

Помислете, умолявам Ви, защото в това безразсъдно упорство е бил нарушен мирът в цялата Църква, и че това е противно на благодатта, която е излята на всички места, … Вие ще бъдете велик, ако се защитите от възторга на тази горда и глупава титла, и ще постигнете повече, ако не възвеличавате сам себе си, омаловажавайки своите братя… Затова, скъпи брате, с цялото си сърце възлюбете смирението, което ще съхрани съгласието с всички Ваши братя и единството на светата Вселенска Църква. Ако апостол Павел (1 Кор. 1:13) е предпазвал от подчиняване членовете на Христос от други глави, какво ще кажете на Христос, Който е Глава на Вселенската Църква като оправдание на Страшния Христов Съд, опитвайки се да подчините всички Негови членове, като си присвоявате наименованието „Вселенски“? Защо са всички ваши братя, епископи на Вселенската Църква, като небесни звезди, чиито живот и красноречие сияят сред греховете и грешките на хората, като сред нощна тъмнина? И когато Вие искате да поставите себе си над тях с това гордо название и да унизите тяхното име в сравнение с Вашето, какво още правите, кажете – ще се изкачите ли на небето, ще възвеличите ли своя трон по-горе от звездите? Не са ли всички епископи заедно под облака, който излива дъжд от думи на проповед, и не свети ли светлината на добрите дела? И когато Вие, Ваше Братство, ги презирате, искайки да ги подчините на себе си, какво ще кажете – това, което е казано от древния ни противник: „Ще се въздигна по-високо от облаците?“… Моето сърце не може да сдържи стоновете си, защото този свят човек – господин Йоан, с такова велико въздържание и смирение, е съблазнен от груби ласкатели и е изпаднал в греха на гордостта, опивайки се в своята жажда към това неправедно название. Гордо желаейки да прилича на Бога, той е изгубил дори благодатта на даруваното му подобие, и търсейки лъжлива слава, е изгубил истинското блаженство. Всички апостоли са били членове на един Глава. И (ще се изразя кратко) са били святи пред закона, святи чрез закона, святи чрез благодатта, и всички те са съзиждали Тялото Господне, били са избрани за членове на Църквата и нито един от тях не е искал да се нарича Вселенски…

Защото наистина е било възвестено от древността чрез апостол Йоан: „Деца, последно време е.“ (1 Иоан 2:18), а следва това, което Истината е предрекла. И после мор и яростни мечове по целия свят, въстание на народ срещу народ, … и всичко, което е било предсказано, ще приближава, за да се случи. Князът на гордостта е близо и – страшно е да се каже – цяло войнство свещеници приготвят пътя му, защото тези, които са били определени да бъдат вождове в смирение, преклоняват шиите си под игото на гордостта“ (Eр. V.18).

В посланието си към император Маврикий св. Григорий пише: „За всеки, който познава Евангелието е очевидно, че гласът на Господа е за цялата Църква и е било поръчано на всички свети апостоли и на главата на апостолите, Петър (Voce Dominica sancto et omnium apostolorum Petro principi apostolo totius ecclesia cura commissa est ). Ето, той е получил ключовете от Царството Небесно,  била му е дадена сила да свързва и решава, и грижата и главенството над цялата Църква. И все пак той не се е наричал „вселенски апостол“, а в същото време, като свят човек, моят съпастир Йоан се изкушава да се нарича Вселенски епископ. Аз съм принуден да възкликна и да кажа: „О времена, о нрави!“. Нима аз тук защитавам свое собствено дело (causa)? Нима своите права отстоявам? Не, това е дело на Всемогъщия Бог, дело на Вселенската Църква. Нека бъде далеч от сърцата на християните това богохулно име, в което честта на всички свещеници е отнета и безумно присвоена от един за самия себе си“ (Ep. V. 20).

В посланието до императрица Константина той пише: „Моят гореупоменат брат и съпастир постъпва против евангелските правила, презирайки всички други, опитвайки се да се нарича единствен епископ. Но какво друго може да означава неговата гордост, ако не това, че времената на антихриста са близо?“ (Ep. IV. 21).

В посланието към патриарх Евлогий Александрийски и Атанасий Антиохийски се казва: „Ваши досточтими Светейшества знаят, че тази Вселенска титла е била предложена на събора в Халкидон от предстоятеля на Апостолския престол, на който по Божий промисъл аз служа. Но нито един мой предшественик никога не се е съгласявал да приеме тази груба титла, доколкото несъмнено, ако един патриарх се нарича Вселенски, то името на Патриарха в отношенията към другите се накърнява. Но, да бъде далеч от ума на християнина някой да се улови, че дори в най-малка степен омаловажава честта на своите братя. В същото време, както ние не искаме да приемем чест, която ни предлагат, помислете, колко нечестиво е за когото и да било другиго да иска да я присвои насилствено. Ако това изразяване е допустимо за употреба, то честта на всички патриарси се отхвърля. В същото време, ако един, който се нарича „Вселенски“ случайно изпадне в заблуда, няма да остане нито един епископ, който да остане в истината. Това е ваше дело, затова твърдо и без предубеждения пазете Църквата такава, каквато сте я приели и не позволявайте опити с дяволски натиск да имат каквото и да е ваше одобрение. Стойте здраво, с надежда, внимавайте над себе си да не давате и не приемате нищо, което е написано с лъжливото име „Вселенски“. Питайте епископите, които са ви подчинени и се въздържайте от оскверняване с такава надменност, за да може Вселенската Църква да ви признае като патриарси не само заради добрите ви дела, а и по силата на истината“ (Ep. V. 43). [*]

Но по какъв начин тази титла е била присъдена на „вселенски“ събор? Останалите патриарси са могли да се противопоставят, но именно в тази 453-та година те не са могли да го направят. Александирйският патриарх обикновено е враждувал със своя константинополски колега епископ, който пък бил осъден на този събор. Това е бил еретикът-монофизит Диоскор. И затова от тази страна никакъв протест не би могло да има. Йерусалимският епископ Ювеналий е бил близък приятел с Диоскор (участник в „разбойническия“ събор) и затова е бил длъжен да мълчи, за да заслужи милост и снизхождение от страна на Константинополския (Халкидонски) събор.

Антиохийски патриарх по това време е бил Максим, издигнат на този пост от Константинополския патрирах, и не му е било до това да възразява против амбициите на своя патрон и покровител. Що се касае до Ираклийския, Ефеския и Кесарийския митрополити, за сметка на чиито митрополии се създавала новата патриаршия, то и те също не могли да вървят против течението. Катедрата на Ефеския епископ в това време е била обявена за вакантна, следователно не е имала защитник; предстоятелят на Ираклийския диоцез не е присъствал на събора, и оставал само Кесарийския епископ. Той нищо не би могъл да направи,  но е протестирал – именно неговият подпис не стои под Халкидонското определение за възвишеността на Константинополската катедра. Той обаче се оказал сам (см. Лебедев А. П. Духовенство древней вселенской церкви. М., 1905, сс. 222-223).

Тъй че, желаещият да вземе за образец византийските порядки на църковно управление следва да има предвид справедливото указание на проф. Болотов, че тези порядки представляват „последователна експлоатация на естественото тежнение на периферията към своя политически център, какъвто в онези дни бил новият Рим за Изтока – Константинопол“ (Болотов В. В. Епархии в древней церкви // Церк. ведомости 1906, №3).

Ако дори протестът на светия и православен римски папа при самото зараждане на константинополското самомнение не е бил чут, едва ли ще го изправи срамежливият протест на съвременната московска църква.

Москва знаеше за тази лоша фенерска болест. Понякога я одобряваше, понякога спореше. Но не всяко несъгласие и не всяка критика достигат значението на думата „ерес“. Тази дума въобще е за неземната Троица и нейните свръхразумни тайни, а не за териториалните или престижни желания на князете на Църквата. Тя е достатъчно благородна дума и не бива да се използва за обичайните похоти.

Хубавото на днешната криза е едно – тя изважда от уютната самоуспокояваща хипноза православните хора, които не си дават и капчица труд да мислят самостоятелно – „моля, в нашия Багдад всичко е по каноните, а ако има някакви проблем, то е само, защото някой си някъде у нас от време на време иска да живее неканонично“.

Не искате да имате православен папа, доминиращ над всички църкви по света? А каноните водят именно към това зло. Не искате да се считате за разколници? Но каноните ви принуждават именно към такава печална самооценка. Искате да считате Истанбулския патриарх за вероотстъпник, но намиращите се под негово подчинение атонски старци са святи молитвеници? Каноните не позволяват логика, те са толкова диалектически…

Така е било и през 17 век. Ученото киевското духовенство се е бояло да се окаже под властта на необразована Москва. Но последиците от толкова нежеланото от тях административно подчинение са огромни: в продължение на век и половина се е разпространявало интелектуалното им влияние в руския културен и богословски живот. Искал ли е това патриарх Йоаким? Не, разбира се. Но това се е случило против неговата воля. Киевските схоласти са могли да окажат влияние на Москва в дискусиите около реформата на Никон и реформата на Петър. Според верните наблюдения на В. Айнхорн, киевските схоласти не са могли да приобщят московчани към тази висота на науката, която е достигнала западно-европейската наука в края на 17 век (Эйнгорн В. Сношения малороссийского духовенства с московским правительством в царствование Алексея Михайловича. М., 1890, с. 1030).

В годините на подчинението на Киевската митрополия на Москва, Нютон завършва своя главен труд „Математическите начала на натурфилософията“… А в същото време в Москва ревнителите на благочестието разпространявали антилатински ръкописи с такива аргументи против латинската школа и изучаването на латински език: „Латинците лъжливо казват метрополит и арцибискуп, вместо митрополит и ахриепископ. Самият Син Божий със спасителното име Иисус наричат Иезус… всички се срамуват – светият мнагострадален Йов наричат срамно Йоб“ (Попитайте някой си свят човек: полезно ли е да учим граматика, риторика, философия, теология и изкуството на поезията и оттам ли познават божествените писания, или без да са учили тези хитрости, в простота на Бога са угаждали и от четене на писанията са придобивали разум // Фонкич Б. Л. Греко-славянские школы в Москве в 17 веке.М., 2009, с. 251. Более ранние цитации: Каптерев Н. Ф. О греко-латинских школах в Москве в 17 веке до открытия Славяно-Греко-латинской Академии. Речь, произнесенная на публичном акте МДА 1 окт 1889 г. // Каптерев Н. Ф. Собрание сочинений. т.2. М., 2008, с. 686; Сменцовский М. Братья Лихуды. Опыт исследования из истории церковного просвещения и церковной жизни конца 17 и начала 18 веков. Спб., 1899, с. 267-268). С ссылка на рукопись библиотеки Санкт-Петербургской Духовной Академии № 423).

Киевци са били риторици, а не математици. Но те са могли да улеснят психологическата адаптация на „автокефалното“ московско съзнание към новото време. Те са защитавали същото това московско православие от униатите и протестантите – но са правели това вече с помощта на други „технологии“. И затова са могли да преодолеят московската алергия към всичко „латинско“. А алергията и съпротивата са били страшни, до кръв: патриарх Йоаким е причинил смъртта на ученика на Симеон Полоцки Сивлестър Медведев (1691 год).

И все пак, настъпващият 18 век бил в полза на Киев: „Унищожавайки главния представител на латинската част, Йоаким не могъл да унищожи потребността от образование, шестваща из „руския Париж“ (Эйнгорн с. 1032).

Предполагам, че и сега около-киевските дискусии разрушават и създават много повече това, което са искали днешните „кремълски мечтатели“.

Творецът на историята със Своя Промисъл ни подтиква към труда на рефлексията над съдържанието на нашата вяра.

Волята на Вседържителя в миналия век е била да бъдат пометени от лицето на земята всички православни монархии (руска, гръцка, румънска, сръбска, българска). Дори и това да е било направено чрез ръцете на „масоните“, те са били само оръдие в Неговите ръце. Така че, монархии вече няма. Но още има църковни канони, написани във времената на православни градоначалници и императори.

Днешната криза има два изхода.

Единият от тях имитира (но не повече) Московската патриаршия: дайте да живеем още повече по каноните, дайте против Истанбул да съберем всички „истинно-православни“ разколници и старостилци…

Вторият изход не е Истанбулски. Той е просто човешки: да тръгнем по пътя на откритото и честно ревизиране на каноническото ни наследство. И преди всичко – да отменим принципа, така удобен на епископа и управниците, но създаващ толкова много проблеми на обикновените хора. Имам предвид принципа „един град – един епископ“. Трябва да се отмени самото понятие „канонична територия“.

В страните с „православна диаспора“  (в това число в Западна Европа, САЩ…), съществуват паралелно епархии с енории от различни национални православни църкви. С течение на времето, всички те преминават към местния език на проповед и богослужение. Енориашите и дори свещениците имат право на избор – да отидат ли при сръбския епископ или при руския, при гръцкия или при антиохийския… Ето, през октомври 2018 година, свещеникът в руската енория на Константинополската църква във Флоренция не харесал позицията на своето началство и преминал в Руската Задгранична Църква. Ако тази опция бъде повсеместна и достъпна за всички, колко проблеми могат да бъдат решени!

А главното е, че епископите ще заприличат повече на християни. Няма да бъдат самоуверени феодали. И това ще им бъде от полза. Убеждението ще заеме мястото на заповедите и заплахите.

Разбира се, за да допусне православните чужденци на „пазара за религиозни услуги“, Русия ще трябва да смени политическия си климат. Разбира се, патриаршията ще се съпротивлява и на смените на този климат, и на конкурентите. Но все едно хората малко по малко, поколение след поколение осъзнават, че понятието „родина“ и „режим“ в никакъв случай не са синоними, така както и вярата в Христа, разпънат в Йерусалим, не е тъждествена с вярата във всичко, покрито със злато – абсолютно всичко, което има в Русия Московският патриарх …

Може би каноничният хаос, в който се потопи Украйна, ще помогне на целия православен свят. Ако нещо излезе извън контрол, има два начина:

– да се усили контрола

– да се се освободи тази област от контрол.

Ако не можем да построим идеална каноническа карта с пирамида епископи – архиепископи, ясно контролиращи определени територии, може би си струва да се откажем от този твърде земен и твърде феодален принцип? Не може ли хората да избират пастира си не по местопребиваване, а по друг критерий?

Да, принципът „един град – един епископ“ е удобен за дружбата на епископа с властта, (при тях е същото: един губернатор – една губерния). Но ако сменим ориентирите и кажем, че „старшият презвитер“ съществува не заради симфоничното обслужване на властта и не за решение на въпросите за църковното имущество, а за служение на миряните, то миражът на пирамидалността ще се разсее. Длъжни ли са всички поликлиники и аптеки в града да се подчиняват на един център и да бъдат в едни ръце? Трябва ли всички психолози и психотерапевти в областта да се назначават от един главен психоаналитик?

Трайното и многовековно забвение в Църквата на принципите на свободата на вярата, в края на краищата опроверга собствения си живот. В съвременния свят вярата не е задължителна.  Докато това не бъде осъзнато от йерархията, тя отново и отново ще излага себе си, поставяйки се в ролята на злите клоуни.

Днес няма вече регистър на миряните към енориите. Всеки мирянин може да гласува където поиска и да избира свещеника и общността. А още през 19 век селяните и гражданите са били вписвани към определени храмове, а поповете са се ругаели, ако някой е извършвал треба в чужда територия. А ако и за свещениците бъде признато правото да преминават от един епископ при друг? Може би това ще се случи в бъдещата църква, в трансграничната асоциация на енориите?

Съвременната цивилизация не изисква физически достъп до този епископ: потокът от документи може оперативно да се води на всякакво разстояние. Разбира се, така ще бъде трудно да се „наказва и контролира“. Но не може Църквата да съществува само заради удобството на управляващите (епископи). Нека те да докажат на свещениците и миряните именно своята професионална и функционална полезност и незаменимост.

Така ще се повреди „чистата вяра“? Някъде – да. Но нима огромният масив от фиксиране на православното предание в книгите на отците, богословите, съборите, са недостатъчни за определянето на православната матрица? Днес и за миряните това знание е напълно достъпно. И ако свещеникът започне да проповядва нещо уж много авторско, миряните могат да го забележат и сами да коригират това или да влязат в контакт с епископа.

От епископа ще зависят по-малко дела. Но и това е добре: нека епископът служи на своята енория и като обикновен свещеник – предстоятел, а не като „освободен секретар“.

Епископът ще започне да зависи от своите енории. На него дори ще му се наложи да стане финансово прозрачен, да се отчита и да се научи да отговаря на въпроса: за какво събираш пари от нас?

Възможно е епископът да стои въобще втстрани от администриране: от назначаването и преместването на свещеници, от формиране на бюджета на епархията и т.н. Ти си „приемник на апостолите“? Добре, проповядвай и възглавявай евхаристийното събрание. А с „грижата за трапезите“ нека се занимава дяконът (както е предписано и в Деяния апостолски) или съветът на свещениците. Тоест епископът може да стане просто пчела-майка: неговата задача ще бъде са извършва хиротонии. Живей в скита, моли се, ръкополагай нови свещеници (избрани от енорийската община и проверени и препоръчани от съвета на презвитерите). Но без да искат, не се меси в техния последващ живот. Ако твоята молитва те е направила мъдър, тези, които забележат това, ще започнат да се съветват с теб и дори ще идват при теб и не толкова мъдрите архипастири.

Може да се появи и пастирска Уикипедия, в която да са достъпни за всички и редактирани също от всички (това е принцип в Уикипедия) статии за всички клирици, с фиксация на техни думи, постъпки и преходи – някакъв вид публична „кредитна история“: къде какво и колко са ти поверили. „Сърдитковците“ разбира се, ще предизвикват по-малко доверие у миряните и те ще ги избягват.

Ще има разделения? Просто не им отдавай толкова смъртоносно-жизненоважна значимост. „Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас“ (1 Кор. 11:19). Единството на Църквата нека се определя от единството на вярата, а не от единството на дисциплината и подчинението. „Защото, щом един говори: „аз съм Павлов“, а друг: „аз съм Аполосов“, не сте ли плътски?“ (1 Кор. 11:19).

Ето, и в Украйна се кълнат: „Аз съм Онуфриев“, а друг: „Аз пък Вартоломеев“. За какво?

Като цяло – аз не съм за автокефалия на Украйна (с какво малкото деспотство е по-добро от голямото?).

Аз съм просто за автокефалията на всеки човек.

 

Източник: Фейсбук профил на о. Андрей Кураев

Превод от руски език: Ренета Трифонова

---

 

[*] Източник на цитатите: (Sancti Gregorii Magni Registeri Epistolarum. http://www.documentacatholicaomnia.eu/01_01_0590-0604-_Greg… Перевод: https://spbda.ru/…/protodiakon-konstantin-markovich-spor-s…/). Преводът им тук е от текста на руски език на отец Андрей Кураев (Бел. прев.).