Принципи на православната философия на политиката

13-11-07-09115_1

Автор: проф. протопр. Радован Бигович

Православното богословие не е показвало никога голям интерес към политическата теория, въпреки че Православната църква е имала доминиращо влияние върху обществения живот на източнохристиянските народи, дори до по-ново време. Затова днес няма обосновано и систематично разработено богословие на политиката или православна политическа философия.

За съвременния човек политиката е станала някаква форма на метафизика. Живеем във време на всеобща политизация на живота, и дори с изразени тенденции за „политизация на Църквата“. Този проблем поставя православните богослови, а и Църквата като цяло, пред една сериозна дилема. Да се игнорира ли политическият феномен или да му се посвети сериозно внимание? Тук трябва да се спомене и фактът, че досега нито политолозите, нито юристите, нито социолозите, нито икономистите са посветили особено внимание на православната общества, социо-политическа и икономическа мисъл и практика. Като че ли за съвременния човек тук няма нищо важно и съществено.

Погледнато в социологически план, Православната църква е културно и политическо явление. Църквата е общност („ново общество“), тя действа във времето и пространството  нейната мисия не може да няма политически последици. Въпросът е само какви са те. Ненамесата на Църквата в политиката е също своеобразна политика. Затова ми се струва оправдано, че православните богослови, а и не само те, тълкуват политическите процеси през призмата на православната философия на живота.

В хода на историята, Църквата е съществувала в държави с различно устройство и политически системи. Същото е и сега, а вероятно така ще бъде и за в бъдеще. Тя търси своя modus vivendi (начин на живот) в държави с различни системи. Не съществува модел на държава или тип политическа система, с които Православната църква би могла да се отъждестви или да легитимира. В християнския Изток е живо съзнанието, че Църквата и държавата са две различни и диаметрално противоположни реалности, между които съществува фундаментално напрежение и постоянно противоречие, въпреки необходимите обусловености и взаимозависимости. Църквата и държавата (все едно коя и каква е тя) са два различни „града“ с два различни порядъка и начина на съществуване. Църквата е „град, който стои навръх планина“ (Мат. 5:14). Тя трябва да бъде образец и модел на всеки земен град (държава, общество). Християните са жители на определени държави, но едновременно с това и граждани на „небесния Йерусалим“.

Христос е основал Църквата като жив богочовешки организъм и общност, а не като държава. Неговата воля е целият свят да стане „космическа Литургия“, а не планетарна държава. Всъщност Христос не е отхвърлил държавата, а я е „демистифицирал“; отнел й е всяка същностна и абсолютна ценност и, имайки предвид слабостта на човешката природа, Той е придал на държавата условна, относителна ценност и функционално значение. За християнина Църквата стои на първо място, докато въпросът за това в каква държава живее е второстепенен. Това не означава, че за християните е без значение в какъв тип държава живеят, а само това, че този факт не определя същността на техния живот, нито смисъла на съществуването им.

„Програмата“ на Църквата за света през всички епохи е Христовото Евангелие. Върху тази „програма“ е възможно да се гради само Църквата, но не и държавата. Ако се предположи, че някоя държава може да оживотвори и на практика да реализира Евангелието, в този момент тя би престанала да съществува; би се трансформирала в Църква и би се самоунищожила. Тогава би се получил най-добрият, идеалният обществен строй в света.

Между Църквата и държавата има качествена разлика, идентична с разликата между Стария и Новия Завет, между „стария“ и „новия“ Адам или между „стария“ и „новия“ човек. Отстоявайки това разбиране, въпреки всички изкушения, православните християни не са се поддали на моралния идеализъм и на социално-историческия утопизъм. Като са имали предвид преди всичко слабостта на човешката природа, те са останали на позициите на християнския реализъм, за който важи споменатата антиномия: Църквата и държавата са два различни порядъка и устройства на света и обществото. В един определен период отделни монашески кръгове на Изток са разбирали Църквата като край на държавата като упорито са настоявали манастирите да бъдат „екстериториални“, но идеята за Църква без държава никога не е преобладавала. В течение на много векове и под влиянието на много обстоятелства, християнският Запад не е стремил да създаде „християнска държава“, т.е. Църква без държава. Автор на тази идея е бл. Августин. Този опит за трансформиране на държавата в Църква е завършил трагично – с преобразуването на Църквата в държава, което е най-голямата християнска съблазън за света. Символ на тази средновековна християнска държава днес е държавата Ватикана. Православният Изток никога не е отстоявал теократичния и клерикален тип държава, въпреки че периодично отделни хора са били привърженици на такава идея.

За православните християни съзнанието, че Църквата и държавата са две различни реалности, е имало за логическа последица съзнанието за съ-съществуването на две политики – „небесна“ (Фил. 3:20) и светска (земна), и съзнанието за съ-съществуването на две власти – духовна и светска. Всяка от тях има своята сфера на действие и никоя от тях не може да се намесва във „вътрешните работи“ на другата. Принципът на автономия на двете политики, т.е. на разделението на Църквата и държавата, съществува още от апостолско време. Този принцип е установен и узаконен както от църковните канони, така и от държавните закони. „Във всеки случа, отделянето на Империята от Църквата е факт, установен от византийското законодателство, уважавано и от двете страни, въпреки че и от двете страни е имало опити за намеса на едната в полето на другата … Всички тези опити обаче са дело на отделни хора, а не на институциите“, казва Е. Арвелер, като реконструира политическата идеология на Византия, която е била образец на държавите на Балканите.

В течение на много векове установяването на „хармония“, „съгласие“ или „симфония“ между двете различни политики и двете власти – властта на свещенството (sacredotium) и властта на империята (imperium) – е било политически, а и не само политически идеал за православните. Между Църквата и държавата съществува взаимозависимост така, както съществува взаимозависимост между душата и тялото. Онова, което е душата за тялото, това е Църквата за държавата. Идеалният порядък предполага равновесието между Църквата и държавата, аналогично на отношението и равновесието на душата и тялото. Въпреки че са с различна ценност, между тях трябва да има „съгласие“, съдействие и взаимозависимост. Затова носителите на държавните функции трябва да почитат църковните канони, а членовете на Църквата – държавните закони. Те са постоянно насочени едни към други, дори и зависими едни от други.

Номоканоните ясно и прецизно са определяли границите на автономността и съдействието. Във всеки случай, за православните народи общественият ред се е изграждал върху висши принципи, от които най-важни са два: принципът на държавното устройство (което се е основавало на римско-византийското право и в известна степен на правната теория на Бейрутската школа) и принципът на църковната икономия. Тези два принципа са били тълкувани винаги като сложни и взаимозависими. От идеала за „симфонията“ не са се отказвали дори тогава, когато той на практика не е функционирал, а това най-често е било така.

В християнския Изток, чак до ХΙХ век, Бог е „мистичната основа на авторитета“ (Ж. Дерида) на църковната и светска власт, на църковната и държавната политика. Той е основа и източник на всяка власт, единственият Господар и Владетел (Вседържител, Пантократор) на всичко, което съществува. Човекът е само управител (иконом) на Божиите имоти и е „длъжен да ги управлява bona fide, т.е. според заповедта на Владетеля“. Земната власт е обусловена и ограничена от Божията власт. Тя е законна, ако се извършва в съгласие с Божията воля. Моралните и обичайните правила, църковните канони и държавните правни норми са се основавали и оправдавали върху Божественото право и закон. Когато става дума за тези метафизически основи на политиката, християнският Изток и Запад не са се различавали съществено. Разликата се състои в самото разбиране за Църквата и държавата и техните взаимни отношения. Остава открит въпросът, доколко тези основи на политиката и правото кореспондират с православното богословие, доколко с еврейската теокрация, римското право и политическата философия, и доколко с източните монархии и теокрации. Като основа на всяка политика и източник на властта, Бог не е оспорван принцип. Спорно е – кой е Бог и какъв е Бог. Създава се впечатлението, че в продължение на много векове цялата „официална“ държавна и църковна политика, държавните и църковните институции са се основавали върху класическия религиозен монизъм и монотеизъм, върху представите за старозаветния Яхве. Оттук е изхождало и теократично е било обосновано здравото монархическо и йерархично устройство на държавата и обществото, както и на самата Църква. Властта произтича „отгоре“ и се простира надолу. Нейният максимум е на върха (в ръцете на един), а минимумът – в основата на пирамидата. Съществува някой (или някои), които властва и управлява, и други, които са управлявани. Всичко това е водело до разделянето на обществото на съсловия, което е отговаряло на феодалната система. Тази йерархична и монархическа структура, както и представата за самата власт и строй, се е отразявала във всеки план – държавен, църковен и семеен, както и във всички други обществени институции.

Под влияние на православното богословие и монашество във Византия и във всички средновековни държави на Балканите е възникнала особена представа за властта. Доктринално властта е била разбирана като служба и служение, а не като надмощие или превъзходство на едни над други. За съжаление, когато става дума за Църквата като държавна и „официална“ институция на практика е важало второто, срещу което най-много са се противопоставяли народът и монашеството, и това е било своеобразната „опозиция“на официалната държава и църковна власт. Ако внимателно се анализират монашеските устави, типици и манастирските институции, неминуемо ще се достигне до заключението, че те са съобразени много повече със самата природа на Православната църква, отколкото с официалните църковни институции и законодателство. Тяхната основа е била православната триадология, докато основа на официалните църковни институции и законодателство е бил класическият религиозен монизъм и монотеизъм. В този монистичен политически принцип, който не е надделял и до днес в Църквата, се намират идейните и метафизическите основи на европейския тоталитаризъм и авторитаризъм.

В християнския Изток, както и на Запад, е имало деспотизъм и тоталитаризъм, но все пак ми се струва, че обективният сравнителен анализ показва, че народите в обществата в православния Изток през Средновековието са били далеч по-свободни, по-нюансирани, „по-либерални“, по-динамични и по-разнообразни. Това се потвърждава и от факта, че отношенията между Църквата и държавата не са породили нито социални революции, нито кървави войни. В течение на цялата история, за православните, в по-голяма или по-малка степен, и теоретично и на практика, е съществувал политически плурализъм, имало е две власти, които все пак са се ограничавали една друга в своеволията.

Освен принципа за разделянето на Църквата и държавата и стремежа за тяхната „симфония“, на Изток са се оформили още няколко житейски и обществени идеала, които са имали многозначителни политически последици: любовта, покаянието, самоограничаването, прошката, мирът, съгласието, светостта, мъченичеството, послушанието, промислителната роля на всеки народ в историята („идеята за Божия народ“), съборността.

За източните християнски народи светостта е най-значимата и съществена цел на живота. Всяка политика – духовна и светска – трябва да се стреми към категорията светост. От онези, които са управлявали, се е изисквало безупречен нравствен живот и постоянно покаяние за безчинствата и нарушаването на Божията воля. Тъй като светостта е истинската цел на живота, на Изток в Европа постоянно се е формирала представата за „светия владетел“, за „светия войн“, за „светия народ“, дори и за „светата земя“. От императора, от патриарха и от обикновения християнин се е изисквало и очаквало да покажат Бога и да свидетелстват за своята вяра със своя начин на живот. Мъченичеството е означавало действено свидетелство за вярата, без оглед на житейските условия. Истински свидетел (мъченик) е този, който, пред дилемата дали да търпи насилие или да върши насилие, избира да търпи. Единственото насилие, което се е толерирало, не е и оправдавало, е било насилието, подчинено на самоотбраната. Следователно православният идеал на мъченичеството няма нищо общо с мазохизма и некрофилията, както предпочитат да мислят някои.

Послушанието не е било само етическа категория, но е имало и политически последици. Властта трябва да се слуша и почита, просто защото тя служи и трябва да служи на Бога и да отразява Божествения ред на земята. Послушанието на властите е имало граница. Властта се слуша и почита, само доколкото тя почита Божия закон. Интересно е да се напомни, че православните никога не са се застъпвали за насилственото отхвърляне на властта. И все пак, в практиката има безброй примери, тъй като и категорията послушание често се е поддавала на собствената си патология и се е превръщала в покорност и подчинение, а властта на любовта и доброволното служение – във власт на принудата, надмощието и поробването.

Православната антропология постоянно изтъква, че всеки народ, както и всеки отделен човек, има свои особени, дадени от Бога дарове и способности (различни таланти), а заедно с това и особена роля (служение) в историята, която трябва да реализира и артикулира. От това е произтекла важната политическа идея за „провиденциалния народ“ или идеята за „Божия народ“. Православната идея за „провиденциалния народ“ се различава съществено от идеята за „избрания народ“. Идеята за „провиденциалния народ“ предполага равноправието на всички народи и особената роля на всеки народ в историята. Всеки народ е имал правото и задължението от една страна да артикулира и развие до максимум своите дарове, а от друга – да обича, уважава и помага на другите народи и да сътрудничи с тях. Затова православните народи са се съпротивлявали упорито на всички опити за унификация на света и живота, и на задушаването на националното самосъзнание на който и да било народ. За разлика от това, идеята за „избрания народ“ е водила до супремация доминиране (хегемония) на един народ над другите народи.

Съборната природа на Православната църква и институциите на църковните събори са имали голямо влияние върху обществения и политическия живот на източно-християнските народи. Институциите на църковните събори са били образец на църковно-народните събори и на държавните събори в средновековна Сърбия, а и по някакъв начин може би и формален прототип на съвременните парламенти. Идеята за съборността се състои в това, че и всеки отделен човек и целият народ трябва да изградят собствен съборен (вселенски, универсален) ум, любов, грижа, чувство и отговорност. И отделният човек, и народът трябва да „излязат от себе си“, да заживеят с другите и да сътрудничат с тях. Православната антропология и политическа философия са открити и комуникативни.

През втората половина на ХΙХ век и първата половина на ХХ век, в Русия и на Балканите, на основите на православната съборност, е възникнала идеята за всечовека и всечовечеството (панхуманизъм), поддържана от Достоевски и от голям брой руски религиозни философи. У нас най-видни борци за тази идея са били митрополит Николай Жички, Димитрие Митронович, Павел Йевтич и Милош Чурич. Православните мислители са противопоставили на Ницшеанската идея за свръхчовека и на европейския нихилизъм библейския и православен хуманизъм и универсализъм.

Изтъкването от страна на православните богослови на принципа на съборността е дало повод на много учени да ги обвинят в колективизъм и егалитаризъм. Индивидуализъм, колективизмът и егалитаризмът са възникнали в християнския Запад, а не на Изток.

В християнския Изток църковната и държавната политика са две различни политики, които в действителност се обуславят и се проникват чак до ХΙХ век. До това време те не могат да се разделят абсолютно, но все пак трябва да бъдат разграничавани. В началото на XΙX век традиционно православните народи идват до „коперниковия обрат“ в политическата философия, когато започва общия процес на „европеизация“ на християнския Изток. Църквата и държавата се озовават в противоположни коловози. Създава се идеалът на секуларната и „народната“ държава. Под влияние на политическите идеи от Запад се формират идеите за националния и държавния суверенитет, с който е отречена всяка божествена роля в политиката и историята. Държавата и нацията стават ново божество. Църковното съзнание отслабва необяснимо бързо. Процесът на секуларизация обхваща семейството, училището, културата и всички обществени и държавни институции. Всичко това се проектира и върху самата Православна църква. От ден на ден изконната православна култура и политика отслабват, като в най-добия случай запазват музейна и археологична ценност, а православните стават „малцинство“ дори и там, където е от векове са били стопроцентово „мнозинство“. Православните държави, общества и култури се срутват като кула от скъпоценни камъни. Европейският Запад триумфира над европейския Изток във всичко, дори и в политиката; триумфира западният стил на живот и начин на мислене. Губят се същностните разлики, а остават предимно формалните идеологически разлики, които не влияят съществено върху реалния живот. Изтокът следва вярно европейските процеси на „модернизация“ и „демократизация“, за съжаление със закъснение от един век, но отново не само по собствена вина. През този период на Изток в Европа няма православна политическа философия; има само западно-европейска политическа теория и практика.

 

Следва: „Идеалът за държавата – нация“

 

Превод от сръбски език: Свилен Тутеков

Източник: Радован Бигович, „Църква и общество“, изд. „Омофор“, С., 2003 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: