Идеалът за държавата – нация

flags

Автор: проф. протопр. Радован Бигович

От падането на Константинопол през 1453 г. и на балканските държави в края на ХV век под турска власт, до ден днешен, на Балканите е жив идеалът за отъждествяване на вярата (Църквата) и нацията. За формирането на тази идея са повлияли много фактори. Първо, самият факт, че в течение на няколко века православната вяра е била същностно съдържание на националната идентичност. Някак си се подразбирало, че гъркът, руснакът, българинът и румънецът са православни. Възможно е вярата и нацията да са се отъждествили и под влияние на ислямската теория на милет-а. С оглед на това, че през този период се стига до сериозна „криза“ на църковната идентичност, за сливането на вярата и нацията е допринесла и „автокефалията“ на поместните православни църкви. Фактът, че не са съществували държави и че Църквата е поела тяхната роля: патриарсите са станали „етнарси“, а епископите са приемали жезъл и митра, символите на императорската власт – всичко това е повлияло на тази симбиоза и сливане. Това е бил труден период и за Църквата, и за държавата. По различен начин и вярата, и нацията са били жизнено застрашени. Поради това и тяхното свързване, и дори отъждествяване, е психологически обяснимо, защото до това се е стигнало поради необходимостта от физическо оцеляване, освобождаване от робството и възстановяване на държавата. През този период в цяла Европа се заражда и се създава моделът на държавата – нация, т.е. идеята за националната държава. От времето на Френската революция източник и основа на всяка власт става самата нация.[1] На Балканите моделът на държавата-нация и вярата-нация се е формирал в политическия идеал на една държава-нация.

Към този идеал са се стремили всички: народът, Църквата и държавата, като всеки е имал своите причини и цели. Много народи на Балканите са осъществявали този идеал с голямо усилие. Сърбите все още не са успели, но са пролели много кръв за осъществяването му. Колкото и този идеал и модел да е бил разбираем и оправдан, когато става въпрос за сърбите, по своите последици той ще се окаже трагичен за сръбската държава, за сръбския народ и за Сръбската църква. Той е бил неосъществим и заради външни, и заради вътрешни фактори. В периодите на робство, голям брой сърби са приели исляма и римокатолицизма. По-късно мнозина са станали атеисти, агностици и членове на други християнски изповедания. С промяната на своята вяра, сърбите са променили и националната си идентичност. Под влияние на много условия, от един народ – сърби, в тези територии са възникнали нови нации.

Доколкото интересите на великите сили и целите на сръбския народ почти никога не са съвпадали, и като се имат предвид и вече споменатите причини, несъгласията и дезинтеграционните процеси сред народа, политическият идеал държава – нация – Църква е станал утопия. Ако се съди по последиците, не е трудно да се заключи, че сръбската нация непрестанно намалява, а днес можем да кажем това и за държавата, така че бъдещето и на нацията, и на държавата е под въпрос. Сръбската църква е изгубила „своите“ територии, изгубила е голям брой вярващи, защото неписаното правило е, че член на Сръбската църква може да бъде само този, който се определя като сърбин, и то е почти узаконено. Но за съжаление, в самата Църква е разпространено мисленето, че оня, който не е православен, не е и сърбин, което се оправдава с „националния интерес“, но в същността си фактически разрушава и намалява самата нация.

Създава се впечатлението, че през последните два века, както на сръбските политици, така и на Сръбската православна църква, а и на самия народ, не е достигал политически реализъм и прагматизъм. Не е необходимо сега да се доказва каквото и да било. Но във всеки случай е оправдано да се постави въпросът, дали днес ситуацията с нашата държава, Църква и народ би била съвсем друга, ако да кажем през последните два века се е изграждала сръбска национална държава с „три вери“, държава с една вяра и повече нации, или пък държава с повече вери и нации. Във всеки случай днес има повече от сериозни причини моделът държава – нация и вяра – нация да се постави под въпрос. Този въпрос стои пред всички: пред сръбските политици, народ и Църква, защото всички те в по-голяма или по-малка степен, по едни или други причини, са били застъпници на този идеал.

Православната църква е осъдила етнофилетизма още в далечната 1872 г., но в действителност и до днес не се е освободила от секуларизирания и безбожен национал-романтизъм, който е своеобразна „еклисиологична болест“.

Православната църква не е, както мнозина мислят, нито „национална“, нито „безнационална“, нито „наднационална“. Според националния състав на своите членове тя просто е била и трябва да бъде мултинационална. Разбира се, ако на териториите, над които поместната църква има юрисдикция, живее национално хомогенно население, нейните членове ще принадлежат на един етнос. Днес всяка поместна Православна църква е Църква на определена етническа група. На практика вековният териториален принцип на организация на Православната църква не играе вече никаква роля и вече не се знаят точно утвърдените граници на всяка поместна църква. Заради постоянната миграция, населението и юрисдикциите са смесват, което води до големи недоразумения. Във всеки случа, днес има все по-малко „етнически чисти“ места и територии. Ако някога нацията е дала „крила“ на Църквата (защото са съществували национално хомогенни територии и държави), днес тя е „окови“ за Църквата, защото историческите условия са се променили. Националното губи битката с „гражданското“, „безнационалното“ и „интернационалното“. Условно казано, традиционно православните народи се разселват по целия свят. Техните територии все повече се населяват от народи, нации и национални малцинства от други религии и християнски изповедания. Затова днес всяка поместна православна църква се намира пред дилемата дали окончателно и „официално“ да изостави териториалния принцип на своята организация и да приеме и направи официален националния принцип (всяка Църква да бъде национална, т.е. Църква само на един народ). Може би е най-реалистично, и в духа на църковната икономия, тези два принципа да съ-съществуват равноправно и там, където това е възможно, да се комбинират. Най-лоша би била ситуацията или-или. Впрочем, в същността на Църквата не влиза нито националното, нито териториалното. Църквата е „по-широка“ от света. Под нейния покрив могат да застанат всички нации, но тя не може да застане под покрива на нито една (владика Николай Жички).

 

Превод от сръбски език: Свилен Тутеков

Източник:  Радован Бигович, „Църква и общество“, изд. „Омофор“, С., 2003 г.


 

[1] „Принципът на всеки суверенитет почива върху нацията. Нито едно тяло, нито един отделен човек не може да упражнява властта, която не произтича оттам“ (Декларация за правата на човека и гражданите, 1789, чл.2). Същият принцип потвърждава и Общата декларация за правата на човека от 1948, чл 21/3 с това, което в нея се говори за народа, а не за нацията.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: