Жаждата за живот е жажда за другия

Автор: архим. Павел Пападопулос

Животът не се разбира без връзка. И нямам предвид плътската.  Тя е най-оскъдната, за да изпълни съществуването на човека. Връзка между личности. Връзка, която ще намери пулс в невинни дружби, ако ги има. Връзка, която няма да спре в низостите на егоизма.

Другият. Доколко имаш тясна връзка с него – това е въпросът.

Доколко закопняхме да го видим, да се влюбим в него, да го обикнем. Всички влизаме в отношения с другите – щем или не щем – с хора, но преди всичко ближни. Наш избор е дали бъдем добри или лоши ближни.

Прав е поетът, който казва, че „във всеки живот винаги съществува нещо по-дълбоко от него – животът на другите“. Спасението не е индивидуално постижение, спасение без другите не съществува. Защото царството Божие е общение между личностите чрез Иисус Христос.

Без прошка не може да съществува връзка и общение и без тях животът губи своя смисъл. Можем да кажем, че в крайна сметка търсим себе си в другия, търсим нашето неподправено аз, но  завършено – онова аз без нашето „его“.

Жажда за живот означава жажда за другия, за целия свят. Само когато начинът на нашето съществуване води до сплотяване на душите и среща с другите, ще бъдем в състояние да кажем, че живеем; да кажем, че ще живеем. И освободени от нашия фалшив авторитет, ще видим най-накрая дълбокия смисъл на живота ни, „след“ смъртта. Именно тогава разбираш, че в крайна сметка другите са неповторимият рай, който ни е бил даден.

Припомни си, че дори и пустинните подвижници и монасите влизат в живота на другите чрез молитвата, чрез бдението, чрез поста, чрез покайните сълзи. Макар и да живеят сами в пустините, не губят общението с другите. Те се съединяват светотайнствено с всички чрез Христос. Не се боят от самотата, защото не са сами. Те са уединени, но не самички. Защото любовта не познава граници. Винаги намира начини да се изрази. . .

***

Сърцето на човека се одялква чрез болката. Болката сваля „маските“. Болката е валутата, с която правим покупки за вечността. Болката подрива самохвалството незабележимо, но драстично. В Личността на Христос болката бе осветена като основно преживяване в Гетсимания, което приключи с думите на Кръста: „Свърши се!“. Болката прави душата богосъздадена. Колкото по-незабележима остане болката, толкова по-плодотворна става тя. Болката, свързана с благодарствено и доксологично възношение към Бога, става равносилна – ако не и по-силна, от молитвата на ума. Болката развързва ръцете на любовта и подтиква ума натам, откъдето „щастието“ му помага да избяга. Служението на ближния в неговата болка е начално обучение в помислите на любовта.

йеромонах Антоний Ромеос

***

Подчертайте в Новия Завет това, което душата ви приема и това, което не приема… Тогава ще осъзнаете висотата на вашето съществуване в Христос. Според митрополит Антоний Сурожки, „Всяка истина в Евангелието се възприема като вражеско нахлуване в душата на човека“, когато не е възроден, когато не е възпитан в Христа.

Отчайва се този, който се надява на идола на Христос, който произволно  си е създал. Затова не се променя животът ни. Когато често се оглеждаме в едно нарцистично огледало, нищо не се преобразява, нито се подобрява. Нищо не отменя нашата егоцентричност!

Обичайното отношение на хората се изразява в думите: не си пасваме, значи няма да се сватосаме. Напротив, Христос иска да съжителстваме не със сходните нам, а с тези, които не са сходни нам. Тоест пред отхвърлянето на другия, да поставяме зенита на Христовата любов.

Ако правилно съм разбрал учението на стареца Софроний (Сахаров), мъчението на любовта е непоносимата скръб, която светците преживяват, установявайки пълната отмяна на действието на любовта по Христос, дори  между християните.

Живеем сякаш не съществува Божият промисъл!

***

Често мием колата отвън и определени пъти отвътре. Така и ти се умивай „отвън и отвътре“ в банята на изповедта. Повярвай ми, всички от време на време се нуждаем от вътрешно почистване.

Както ти е приятно да гледаш колата си, когато е чиста и отвън, но и отвътре, така повече се радваш и  на живота, когато чистиш редовно себе си не само отвън, а най-вече отвътре.

Нещата са прости.

Съществуват много духовни перални, избери една и върви. . . дори са „безплатни“…

***

„Колко жалко, толкова млада, толкова красива, толкова влюбена и стана монахиня”. Ама добре ли сте? (леле, какъв въпрос!) Но ако младите красиви и влюбени хора не ставаха монаси, кои биха ставали? Остарелите безличници, които търсят изход в служението на плътта и държат на лекомисления подход към живота?

Въпреки това хората се възмущават, когато виждат млади, красиви, образовани хора да обличат расото. Не защото искат тяхното „добро”, а защото не могат да им простят, че са обикнали Христос повече от парите, публичността (славата), секса, материалните блага, нощния живот в клубовете, модерните дрехи.

Светските хора се възмущават от младите монаси, защото ги изобличава тяхната повърхностност, самозабравяне, разглезеност, неразкаяност.

***

Мисля, че въпросът не е просто какви материални блага има човек в живота си, а доколко е привързан към тях. Някой може да има един по-стар телефон и да е по-зависим от него, докато някой друг да има по-съвременен телефон, но без да е зависим от него (тоест дори да го загуби, няма да съжалява, не защото ще вземе друг, а защото не е вманиачен на тази тема). Същото може да стане с всеки предмет.

Следователно е погрешно да осъждаме хората, просто защото притежават някакъв предмет и да ги смятаме за земни и материалисти. Обикновено това става, защото ние се чувстваме онеправдани, че не притежаваме нещо толкова скъпоценно, което другите имат.

С други думи реално осъждаме тези, които разполагат с нещо „скъпоценно”, не защото ние сме небесни хора, а защото копнеем това „скъпоценно” нещо, вманиачени сме по него, и тъй като не можем да си го позволим, а не защото доброволно го искаме, и не можем да го придобием, осъждаме всеки, който го има в живота си. Това се нарича завист. За съжаление завистта – особено от „църковни” хора, се облича в мантията на благочестието и духовността. И още нещо. Нека не съдим другите въз основа на нашите дадености. Някои се „скандализирали” от свети Арсений Велики, който спял върху легло от палмови клонки, за да бъде малко по-меко (ако помня добре). Някои монаси сметнали това за охолство. Един старец, слушайки монасите да осъждат свети Арсений, им казал следното: „Не гледайте просто събитията без да изследвате живота на човека. Арсений спял в двореца върху меки постелки с коприна и пух, докато сега от любов към Христос спи в една колиба върху палмови клонки.

Вие, от друга страна, повечето от вас спяхте в по-окаяни колиби от сегашните, някои живеехте и в пещери поради  сиромашията, докато сега се наслаждавате на топлината на вашата колиба. Кой прави по-голям подвиг, вие или Арсений? Естествено Арсений, след като сега търпи страдания в сравнение с живота, който би могъл да води и е водил в миналото, докато вие, да, облякохте се в монашеското одеяние, но не търпите толкова страдания, както в живота ви преди. Вие тогава търпяхте страдания по принуда,  не защото го искахте, а защото не можехте да постъпите по друг начин, но Арсений търпи страдания доброволно, докато би могъл да живее в дворците”.

Този, който има уши, да слуша.

Този, който иска да разбере, разбира.

 

Превод от гръцки език: Константин Константинов