Без покаяние няма духовен живот

papadopoulos1

 

Автор: архим. Павел Пападопулос

Колкото повече четем и изследваме  светите отци, толкова повече констатираме, че без покаяние няма духовен живот. Покаянието не е едно моментно състояние, а начин на живот. То не е просто осъзнаване и признаване на едно падение, а трайно състояние, трайна борба на човека да промени своя начин на мислене и да придобие, както казва св. ап. Павел, ум Христов – да мислим, реално да живеем както  Христос, по Неговото подражание. Покаянието е състояние, при което човекът се отрича от своето его. Спира да се надява на всичко светско, на своята сила, знания,  познанства, добродетел, и надежда му е в Бога. Той е Изворът на надеждата. И естествено надеждата му не завършва и не цели нещо земно и тленно, а царството Божие. Добре, надяваме се на Божията помощ и за земно нещо: например, че ще ни помогне в някой проблем, който имаме, и ще ни даде решение. Естествено ще се помолим за подобни неща, не е лошо, нито е грях, защото Бог не ни е зарязал в този живот  и не казва ще се погрижа за вас след това! Не, и сега се грижи за нас. Така  можем да се молим и за земни неща. Лошото обаче е да оставаме само в тях и да търсим решения само за тях – земни и светски, и да не искаме да потърсим добрите и полезните неща за душите ни, както се молим в св. Литургия.

Казваме, че се молим, но това, което се моля, това, което търся от Бога, дали  в крайна сметка е полезното за душата ми? Защото много пъти може да искам нещо, което ще ми навреди. Или може да искам нещо греховно: например, да се върне приятелката ми, но не за да се оженим, а за да паднем отново в греха. Тоест, да искам нещо от Бога, което с математическа точност ще ме доведе  до греха.

Покаянието играе важна роля дори  в молитвата ни. Човекът, който няма покаяние, рядко ще се помоли на Бога, защото не чувства, че има нужда от помощ. Този, който няма покаяние, смята, че в нищо не е съгрешил, че не е се нуждае от помощ, че не е несъвършен и недостатъчен. Следователно, защо да се моли?  И това може да става и с нас, които водим църковен живот. Когато аз нямам желание да вляза в процеса на молитвата, на общението с Бога, това показва, че нямам покаяние. Не чувствам, че се нуждая от помощ, разглеждам покаянието в  неговата младенческа форма, че а, направих това зло,  трябва да се покая!,  изповядвам злото, което съм направил и оттам нататък продължавам живота си. Докато казахме, че покаянието е начин на живот, нещо много по-дълбоко.

Човекът, който няма покаяние, рядко се моли на Бога. И ще направи това само когато се появи някакъв проблем, който разваля неговия програмиран живот. Ще се помоли, искайки единственото нещо, което ще му даде земно щастие и решение на проблема, който има,  за да изчезне смутът от живота му. Ще се помоли на Бога, търсейки Неговата помощ, но само и само за да се поправят нещата. Не иска Бога. А какво иска? Поправяне на нещата. Има разлика. Едно е да искам един човек да дойде в живота ми, и друго да искам да дойде, за да ми реши финансовия проблем. Не е ли така? Или казваме: а, този лекар трябва да дойде в живота ми. Защо?! Защото обичаме лекаря или защото искаме нашето телесно здраве, за да ни помогне да преодолеем нашия здравословен проблем? И след това, след като се излекуваме, да му кажем: нямаме нужда от теб! Махни се от живота ни!

Точно така правим много пъти и с Бога.  Ще Го потърсим, само за да поправи нещата и след това отново нямаме нужда от Теб! Тоест ще се помолим, само за да утихнат проблемите и изкушенията, но не и  Той да дойде и да остане в живота ни, да дойде и да го промени, да ни помогне, за да излезем от егото си, да престане щастието ни да зависи от неговите страсти, от материални неща. Хората днес така  се чувстват щастливи. В обществото повече хора са щастливи, защото могат да съгрешат. Това е страшно. Или:  щастлив съм, когато имам здраве. Добре, но  по каква  причина? За да можеш да стоиш на бдение, да постиш, да тичаш да помагаш на болни, на страдащи? Или за да имаш здраве и стройно тяло, за да скандализираш другите, да се отдаваш за разпътство, да се забавляваш до късно?

Силите ме държат и се забавлявам до късно през нощта! Не използвам силите  и здравето си за нещо душеполезно, а за нещо греховно. Затова неразкаяният човек не влиза в перспективата да се помоли, за да се освободи от страстите си,  защото смята страстите си за тъждествени с неговото щастие. Казва ти: ако загубя страстите си, задоволяването, насладата, под каквато и да форма, тогава съм нещастен.

Преподобните отци, които са се подвизавали в пости и бдения, живеейки в нестяжание,  се молили Бог да ги укрепи в тяхното усилие да се освободят от светските неща. Те полагали усилия, но в същото време търсили Божията помощ. Тяхната молитва била една постоянна тревога, за да не би Божията благодат да ги напусне. Защо? Защото знаели много добре, че тогава всичко ще изгубят. Виждаме това в различни примери. В Патерика един подвижник  се подвизава 30-40 години, започва да си вярва, че е някой, Божията благодат го оставя и той пада в грехове, бидейки 80-90 годишен – грехове, в които дори младите не падат. Защо е станало това? Именно защото се осланял на своето его. Престанал да живее в покаяние. Казвал си Сега съм наред! Сега не се нуждая от помощ. Аз съм някой. Направих нещо, стигнах донякъде. А целта на светците, на подвижниците, чиито жития четем в Патериците, не била да станат велики подвижници – ще отидем сега в пустинята, за да станем велики подвижници! А какво?  Ще  променим живота си, за да намерим Христос.

Трябва да внимаваме тук, защото много пъти и ние четем нещо и казваме – а, искам да стана и аз като него! Да подражавам на аскезата, поста, бдението на еди-кой си! Но въпросът не е просто да подражавам на една постъпка, която правил еди-кой си отец на Църквата, а да правя това, защото чрез него се опитвам да намеря Христос и ближния ми. Подвижниците се стремели посредством аскезата да станат Христови, защото без Божията благодат човек не може да намери Бога. Самички не можем да станем Божии, трябва да оставим Бог да ни води към Себе Си. Тоест да позволим на Бога да ни се открие, да ни просветли, за да разберем начина на нашето спасение и възпълване. И  това не може да стане, когато имаме егозъм. Тогава аскезата ни вместо средство за доближаване до Бога става самоцел. Тоест човек пости не за да намери Бога, а понеже иска да покаже на себе си и на другите, че може да го прави. Направих и това! Браво, поздравления, и какво стана, като го направи? Намери ли Христос чрез поста? Намери ли своя ближен чрез поста?

И помните, че постът не върви без милостиня. И именно защото поставяме поста като цел – успях! Постих и тази година! Хубаво, и къде е твоят ближен в  това твое усилие? Тоест лиши се от някои неща, за да заделиш за себе си,  или си  каза: ще се лиша, за да се разшири сърцето ми към другите, да се отвори сърцето ми към тях и към Бога!

Аскезата не е цел, тя ни помага  да смирим не само тялото, но и нашата лична воля, да омекне сърцето ни, да не поставяме нашето удобство в центъра на живота ни. Светците това са направили.  Чувствам комфорт в еди-кое си състояние – я да изляза от това  състояние! Защото, когато излизаме от нашия комфорт, тогава показваме кои сме, и ако имаме смирение, разбираме кои сме и го приемаме. Когато живеем в комфорт, когато всичко ни върви добре, да го кажа така, не разбираме кои сме. В трудните моменти показваме нашето реално лице.

Много пъти казваме изпуснах се и казах нещо. Ама това, което имаме в нас, това и ще кажем. И ще го кажем именно в часа на изкушението, на изпитанието, когато другият наистина ни нервира. Там в крайна сметка ще покажем кои сме,  какъв духовен труд сме извършили. Защото, ако веднага се разгневя и се скарам с другия, не  просто съм се  изпуснал, а се е открило това, което се е гнездило в мен през цялото това време. И виждаме това в случаи на хора, които външно са смирени, кротки, сладкодумни, но в часа на изпитанието стават като зверове. И казваш, какво стана с тази благост, доброта, смирение?  Отишли са „на кино”.

Но виждаме светците, които наистина били смирени, без да го демонстрират, спокойни, любезни, и в часа на изкушението оставали мирни,  не се смущавали, не ругаели. Най-голям пример естествено е Христос: „поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце”. Потвърди ли се това от живота Му? Да. когато Го заловили, когато Го биели, когато Го плюели, когато Го бичували, когато Го разпвали, Той запазил мир, не започнал да хули, да кълне, което било обичайно през онази епоха, а простил на другите, на Своите разпинатели, молил се за тях.

Аскезата не е цел, тя ни помага да смирим тялото си, страстите, които се гнездят в нас, нашата страстна воля, да омекне сърцето ни, да премахнем комфорта от центъра на живота ни, както и егото ни, така че Христос да дойде и с благодатта на Пресветия Дух да заживеем богоугодно, а не просто да спазваме някакви правила. Виждате: правилата за кого са най-вече? За децата. Казваме: нетова е лошо, не го прави! Не трябва да правиш това! – родителите задават правила на децата: не прави това! Ще се нараниш! Не знаеш! Защо казваме това? Защото детето наистина не разбира, не знае и чрез правилата се опитваме да го предпазим. Няма да ходиш там! Стой далеч от огъня! Ако не го кажеш, детето ще отиде и ще се изгори. Тогава ще го разбере, но ще е късно.

Когато  човек порасне и стане зрял, вече няма нужда да му казваш да не доближава огъня, защото го разбира. Така е и в духовния живот. Правилата на Църквата съществуват, защото за  съжаление всички ние сме и оставаме духовно младенци. Така Църквата, за да ни предпази от хиляди злини, които не осъзнаваме – и  най-голямата е нашата духовна смърт –  ни казва: не кради, не блудствай, не лъжи, не осъждай, не бъди чревоугоден. Казва ни това, именно защото не разбираме, че е грях. Защо е грях? Не го разбираме.

И ти казва: опитай се да се черкуваш често,  да постиш  и т.н. Различни правила, съвети, увещания от отците, защото не разбираме опасностите. Духовно зрелият човек обаче няма нужда от правило или закон, за да не се отклони, за да не излезе от духовните релси, а знае как трябва да живее, за да благоугоди на Бога, за да не падне в изкушението на греха. Зрелият човек знае да третира духовно изпитанията, които идват в живота му, не защото е по-умен от другите, а защото живее със смирение и  покаяние. И този човек не е възможно да не стане причастен на Божията благодат. Сега Божията благодат дойде в живота ми! – може да не го разбира, но така човекът се просветлява и живее богоугодно. Казахме, че наистина  не е възможно да не дойде Божията благодат в живота му. Както ако хвърлиш в морето малко кръв, акулата веднага я усеща и се насочва към нея,  това става и с  Бога. Когато Бог  види смирен и покайващ се човек, ден не го избягва, а го приема.

Тази свещена двоица: смирение и покаяние е много важна. Съществува една опасност и трябва да внимаваме. В  своето усилие да вложат смирението и покаянието в живота си, християните понякога използват един погрешен подход, който не само не им помага  в тяхното духовно усилие, но създава и лъжеусещане, че са в духовно състояние и ги затваря още повече, вместо да ги освобождава от хиляди неща; вместо сърцето им да нараства, то се стеснява; вместо животът им да се изпълва с радост, се изпълва със злочестие и унилост.

Св.  Порфирий казва – и да запомним това – едно е комплексът, а друго смирението. Едно е меланхолията, а друго покаянието. Св. Порфирий не го казва случайно, не като „мъдрост”, която да каже днес за наша полза, а  защото често го срещал в хората, с които е общувал, които са се изповядвали при него, срещал го е в християни, които са водили духовна борба. Когато водим духовна борба, дяволът ще ни доближи, не за да паднем в някакъв голям грях, защото там ще се противопоставим, веднага ще реагираме. А какво ще направи? Ще ни доближи, за да продължим борбата ди, но по погрешен начин, и така и да си мислим, че духовният живот е живот, който сме призвани да изстрадаме, да бъдем мрачни, строги и начумерени.

Много християни имаме това тежко изражение. Изопачили сме  покаянието в депресия и меланхолия,  а смирението в комплекс. Меланхоличният човек не означава, че е в  състояние на покаяние, и естествено, нито депресивният. И обратното, разбира се: понеже някой е радостен, радва се на живота, това не означава, че не живее в покаяние. Защото имаме и това. Виждаме някой радостен човек, който може да каже и някоя шега, да се смее, да закача другите, и казваме леле, този човек не е духовен! Далеч от него! Да отидем да намерим един старец, който ще плаче, постоянно ще е начумерен и замислен.  Тоест с тежко изражение. Това търсим. Защо? Защото сме объркали нещата. Мислим, че това е покаянието.

Разбира се,  за депресията и меланхолията наистина може да има медицински причини. Но със сигурност съществуват и духовни причини. И това с депресията е много на мода. Веднага казваме: не, не съм добре, имам депресия. Отивам на лекар, вземам и лекарства. В стари времена, не знам, нима хората са имали по-малко изпитания? Или по-малко изкушения? Живеели са във войни, в бедност, губели са децата си в нивите, на които сами са работели, но никой не се е разболявал от меланхолия и депресия.

Днес особено е разпространена следродилната  депресия –  когато бременната жени роди,  получава депресия. Отварям скоба –  който и човек да отиде при един психотерапевт, той със сигурност ще му намери нещо. Със сигурност. Една моя роднина имаше следродилна депресия, отишла на лекар и той й казал: ще правиш това, ще вземаш хапчето и т.н. Седнах и разговарях с нея и какво установих? Защо имаше това притеснение и унилост и не се чувстваше добре? Защото не можеше да приеме, че сега един човек – детенцето й, ще зависи от нея и  честичко ще трябва да се събужда, да го кърми, да го обгрижва… А преди си беше  добре, живееше си живота…

Виждате ли, има духовни причини, които ни водят до това, което наричаме депресия, а не просто внезапно е дошла една болест. Причините са духовни. Тя нямаше смирението да каже: вече ще изляза от моето его. Вече няма да  живея само за моето „парти”, а ще се грижа за детето си, каквото и да ми струва това, ако ще да не спя, да изпитвам болка! Сега новороденото има нужда от мен. Тя обаче веднага какво казва:  а, не мога, не съм добре, не се чувствам добре, кажи ми нещо, докторе! Или  да отида да ми прочетат „молитвата на 40 ден”, защото се чувствам затворена, не издържам повече! При най-малкото нещо. Това какво показва,  че нямаме смирение, че до този момент сме живели с център  нашето его и угода и искаме да продължим да живеем така. Следователно ние, съвременните хора, „кръщаваме” това  депресия, меланхолия и  отиваме на психолог,  без да признаем, че трябва да се променим.

А кое е лесното? Да взема хапчето. Добре, това ли е въпросът? Да вземеш хапчето? Или психологът да ти каже –  внимавайте –  да, страдаш! Видя ли, само той ме разбира!  Ето, човекът го каза! Лекарят, науката го каза! Така човек не иска да разбере, че големият проблем е, че не може да приеме, че е дошъл час да излезе от своя комфорт. Днес, за съжаление, много млади жени не жертват много неща за детето, за брака. Не се поучават от историята, а като народ ставаме по-егоистични, търсим по-голям комфорт. Да погледнем себе си, да оставим другите.

Човекът, който не може да приеме своята недостатъчност, че може и да се е провалил в нещо, се разстройва и скърби. Виждате как един ученик се явява на приемен изпит за университета, но се проваля и изпада в депресия.  И веднага: да го заведем на психиатър, на  психотерапевт, да му поговори. Защо? Защото това дете няма смирение и не може да понесе, че аз се провалих?! Аз? Добре, ти, защо? Какво пречи?  Дойде краят на света? С други думи изключваме духовния подход и търсим само медицинско обяснение, защото  така лекарят ще ни оневини.

Превод от гръцки език: Константин Константинов

(Следва)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: