Малко морализаторство

Автор: проф. протодякон Андрей Кураев

„Малко морализаторство“ с разкриане на интересната тема за „покаянието“ и „опрощението“ – тъкмо в навечерието на Великия пост

Московската патриаршия и патриарх Кирил не издържаха теста за майчинство. Тестът за майчинство – това е библейският текст на библейския цар Соломон. Две жени се карали заради едно бебе. Всяка заявявала, че то е нейн син, а Соломон спокойно предложил: дайте да го разделим честно: разсечете го на две и всяка да прибере по половина. Една от тези жени радостно извикала: „Да, да така трябва!“, а другата казала: „Не, не, нека го вземе, само да остане цяло!“ Така и се разбрало, коя всъщност е майката.

Патриарх Кирил можеше да каже: „Върви, дете, но остани цяло и невредимо!“. Но той предложи да се разсече Украйна, да се разсече украинското православие, и всички страсти да се изострят до краен предел. Това не е по майчински, нито по отечески.

Впрочем, от моя гледна точка, всички тези игри на майка–дъщеря за пари са много неубедителни. Само в пропаганда за пред  външни хора църковните ритори и началници използват ласкавата семейна риторика. В крясъците помежду си предпочитат армейските аналози. Призиви към послушание, всички под строй и прочее.

Моята „майка–църква“ не си вдигна пръста за да ме привлече към себе си. Сам търсих книги и събеседници, поставях необходимите въпроси и търсих отговорите им, а накрая показах университетската си диплома и пред вратите на патриаршията и попитах: „Мога ли да ви бъда полезен с нещо?“. Нито един свещеник, катехизатор или още повече равноапостолен епископ не съм безпокоил в търсенията на своята вяра. И те не се притесняваха особено за мен.  Бяхме взаимно непознати и затова беше така лесно да се влюбя в прекрасната формула на Алексей Хомяков: „Църквата е организъм на любовта“.

Оттогава година след година изобилно и авторитетно ми обясняваха, че тези, които със  своята съвестна до мозъка на костите си мисъл ме доведоха до вярата (Хомяков, Достоевски, митр. Антоний, о. Александър Шмеман, Честертън…), са еретици и модернисти.

После срещах добри и грижовни свещеници. Но това бяха техните лични таланти, които те пазеха в себе си, независимо и въпреки църковната система. В училището се срещат и учители, които наистина обичат децата. Но това е рядкост, и училището не става заради тях „организъм на любовта“ и „образ на рая на земята“.

Въобще, с колкото по-високи слова се разкрасява някоя корпорация, толкова е по-болезнено внимателното взиране в нейния живот и вътрешен ред. А в самохвалството църквата, разбира се , е шампион!

Ето   и Украйна слуша и от турския юг и от московския север: „ти си ми дъщеря, а аз съм ти майка!“.

Исторически и едното и другото не е истина.

Цариградската патриаршия много след покръстването на киевляните започнала да се грижи за „нормализиране“ на църковния им живот и да им изпраща свои митрополити.

А пък Москва никак не може да бъде майка за Киев, който е по-стар от нея с няколко века. Тук московските ритори ловко смесват две понятия: „църква-майка“ и „кириархиална църква“.

Кириархиална ,тоест, управляваща църква, Москва е станала за Киев през 1686 г.

Но и фенерските пропагандисти не са с нищо по-добри. Вие сте майка за Украйна? Добра майка сте, която е продала дъщеря си за 300 златни пари и 200 кожи на самур. От друга страна, как да наречем такова „татенце“, което купува девойка за скъпи кожи и златни монети? Освен това и въпреки желанието му….

Така че, сантиментите по-добре да ги оставим настрана. Но ако все пак продължим да се лигавим с такава риторика, се налага да кажем, че днес именно Москва се държи като неумна майка. Има жени, които са опиянени от майчинската си власт. Трудно им е да осъзнаят, че „детето“ вече го няма, а има възрастен човек. И ако искаш да го запазиш, трябва да го пуснеш да си бие сам главата и така сам да поумнее, докато реши да възобнови диалога с майка си.

Пък и самата московска пропаганда също никак не се ограничава със семейни сантименталности, а преминава към езика на реалната политика, като предлага на слушателите опияняващата картина на борбата на Кремъл и Правителството на Киев с помощта на бойния маг (Саруман), който е  в патриаршески одежди.

Но християните имат не картинки , а икони. Ето пример:

„Двама старци живели заедно и никога не се препирали. Единият казал на другия: да се скараме и ние, като останалите хора. Онзи отговорил: не знам как стават караниците. Този му казал – ето, слагам тухла между нас и казвам: моя е, а ти казваш: не, моя е. И така ще започнем. Така и направили. Единият казва – моя е, другият – не, моя! Първият отвърнал: добре де, твоя е, вземи я и си върви. Така и се разделили без да се скарат“(из „Патерик“).

Хората ни гледат и се опитват да разберат кой в тази ситуация ученик на Христос.  В техните очи със сигурност ще изгуби доверие най-неотстъпчивият – този, който говори на езика на властта и омразата.

Показателни в този смисъл са изказванията на главата на дипломатическото(!) ведомство на Московската патриаршия – митрополит Иларион:

„Нашият Отдел за външни църковни връзки може справедливо да се срани с армия или поне с някое много важно военно подразделение, което пази свещените граници на нашата Църква. Армията е винаги нужна за безопасността на държавата, дори и в мирно време. Но ако мирното време за армията е време за тренировки, то по време на война военнослужещите трябва да са готови, ако е нужно, да дадат живота си за Родината.

В последните месеци против нашата Църква започнаха военни действия. Намираме се в състояние на война, но тази война не е започната от нас. Нашата война е отбранителна и ще я водим до победен край. Никакви трудности или заплахи не ще ни сломят или разколебаят, защото ние знаем, че изпълняваме свещеното дело – да защитим границите на нашата Света Църква“.

„Нашата Църква сега минава през сложен период на своето съществуване: против нея е обявена война. Ние не сме я започвали, тази война за нас е отбранителна. Ние искаме да защитим свещените канонически граници а нашата света Църква, да защитим многомилионното украинско паство от гоненията, на които е подложено в момента от украинските власти, а също и да защитим нашата Църква от нападението от страна на Константинополския патриархат.  Ние предприехме единствено възможното решение  в тези условия – да прекъснем евхаристийното общение с този Патриархат, който застана на страната на разкола“

„Свещените граници на нашата Църка“ , обаче, се пазят от догматическите ороси на Вселенските събори, а не от сътрудниците на Отдела за външни Църковни връзки (ОВЦС) и не от армията. „Орос“ всъщност означава именно граница, предел, о-предел-ение.

Но най-важното е, че войната, за която се стяга митрополит Иларион, е едностранна. Константинопол не е обявявал такава война. Вероятно думите на Фенер са лицемерни. Но те са, както и преди, медоточиви, в тях всичко е за любов и икономия, за прошка и примирение. Патриарх Кирил е този, който едностранно престана да споменава патриарх Вартоломей (и разбира се, главата на новата Православна Църква в Украйна – митрополит Епифаний). Но и Вартоломей, и Епифаний, в съответните моменти на Литургията в които се демонстрират взаимните връзки между поместните църкви, споменават московския патриарх Кирил.

Войнствеността на московските речи е особено фалшива, ако се постави въпросът: а защо е тази война?

Двете страни се разделиха всичко на всичко заради въпроса: кой, как и на кого може да ПРОЩАВА.

Този въпрос не се появява за първи път в църковната история. Разколите на монтанисти, ноациани (катари) и донатисти през 3-5 век са възникнали именно на тази почва. Ригористите смятали, че щом Църквата се нарича „общество на свети“, то всичките, които са паднали в смъртни грехове след кръщението трябва да бъдат прогонени от нея и да не бъдат приемани обратно в никакъв случай. Църквата не може да прощава на тежко съгрешилите; ако им прости и ги приеме обратно, то сама става нечиста и повече няма да е света. В своето общество новацианите не приемали тежки грешници, а отпадналите от Православната Църква се приемали само чрез повторно кръщение.

„От примера на Тертулиан най-добре се вижда характерът на монтанизма като едно движение на ригористи, което не могло да понесе бремето на историческата Църква. В него намерила свое изражение носталгията по първоначалната чистота, по подвижническия живот на първите християни. Не може да се отрече, че нивото на християнския живот в тези години е започнало да пада. И въпреки това, победата на Църквата над монтанизма в исторически план е една от най-великите нейни победи. Тази победа е станала в момент, когато пред Църквата е стоял критическият въпрос – да  остане ли тя групичка от „съвършени“, да се отдели ли от всичко, което не е способно да понесе такова съвършенство, или пък, без да променя  с нищо своя идеал, да приеме в себе си „масите“ и да се заеме с бавното им превъзпитаване? Да остане ли извън света, извън историята или да ги приеме като поле за дълъг и тежък труд?…

Още веднъж „реализмът“ възтържествувал над „ригоризма“, защото , както пише В.В. Болотов, „трябвало да се гледа не само миналото, а и бъдещето… Отпаднали имало навсякъде. Да бъдат лишени завинаги от общение с Църквата, това означавало да се намали чувствително броя на християните, да се ограничи външната мисия на Църквата и вместо добро, да се направи зло“ (Шмеман, Историческият път на Православието. Париж, 1989).

„Новацианска безчовечност“ – справедливо казал за ригористите преподобният Теодор Студит. Но това не запазило самия него от напълно аналогичния разкол –„михианската схизма“.

Ригористите (включително руските староверци и някогашните „карловчани“, старокалендарции др.) по човешки гледано са много симпатични; те лично обикновено са по-чисти, по-ревностни, по-начетени, отколкото духовенството на „официалната църква“. И въпреки това, техният път най-често води към историческо небитие.

Всеки път, век след век, тяхната ревност поставя пред Църквата следния избор: да стане ли тя събрание на „избрани“ и на малобройни „свети“ или да върви „с масата“. И най-често Църквата поема пътя на „кеносиса“ и „икономията“: да се лиши от блясъка на своите одежди, като се окаля с калта от пътя на земната история и политика, но да изпълни духа на единствената заповед и единственото пълномощие, което и е дал Христос – да прощава…

Своята първа книжка („Все едно ли е как вярваме?“1994) я завърших с тезиса: „Много грехове е имало в живота на църковните хора, но двехилядогодишният опит показва, че всичко, което се отделяло от Църквата в търсене на по-голяма „чистота“ и „мистичност“е отивало в мъглата на фантазиите, антиисторизма и безкултурието“.

Не мога да си представя че на този път ще застане моята Руска Православна Църква. Днес нейните лидери вече заплашват с хилядолетен разкол: „Колко дълго може да трае разделението? Помним събитията от 1054 година, а уж това било локален конфликт между Константинопол и Рим. И вече са минали почти десет века, а това разделение си остава и няма никакви перспективи за неговото преодоляване. За съжаление вече и в семейството на Православните Църкви е настъпила ситуация на разкол, който може да продължи десетилетия или векове“.

Московската позиция твърди, че Константинополският патриарх няма право да опрости този, който е обидил московския патриарх и не му е простено от него.

За първи път чухме това в 2012 година:р „в тази ситуация да се прости би било некоректно“. Тогава патриарх Кирил говореше за невъзможността да прости на съседа си – свещеник, който му отказал да му отстъпи апартамента си на твърде низка цена.

Още тогава в синхрон със скандала с Пъси Райът и с този апартамент изплува тази тема – съществуват ли  ли условия за християнина за да прости, или нуждата от прошка е безусловна? Зависи ли моята способност да прощавам от действията на другия (този, на когото трябва да се прости)? Или аз съм свободен в избора на хигиенни средства за своята душа и мога да не обуславям  операцията на моя (може би дори злокачествен) тумор с действията на другия човек?

Лицето, което отговаря за диалога на Църквата и обществото от името на Христовата Църква (а не от името на измамените вложители) в онези дни настойчиво твърдеше – „няма да забравим и няма да простим“… Буквалните думи на прот. Всеволод Чаплин: „Не може да има прошка без покаяние Бог не прощава без покаяние. Ако няма покаяние – няма да има и прошка. Бог ни е открил кое е добро и кое е лошо, и ние можем да говорим от Негово име. Ние мислим като Бога и ние ще действаме като Бога“.

В странен „бог“ вярват главите на синодалния отдел по връзки с обществото . За християнския Бог има слово на св. Василий Велики: „Бог за освобождаването от нашите грехове прати Своя Син, и от Своя страна предварително прости всичките ни грехове “(Правила, кратко изложение, 12).

Тази пролет, когато патриаршията гръмко заяви за своето право да не прощава, извърши своя подвиг майор Солнеяников. На 28 март 2012 г. един войник по време на учение неуспешно хвърлил граната. Боеприпасът паднал в края на предния окоп, рикоширал и отлетял назад. Майорът, оценил мигновено обстановката, отблъснал паникьосания войник и легнал на гранатата.

Бил ли е вярващ? Християнин? Църковен човек? Повереният му войник сгрешил.  Да, сгрешил (на гръцки „грях“ – „амартия,“ буквално означава именно непопадане в целта, пропуск). Майорът не чакал войника да осъзнае грешката си и да покаже публични признаци на покаяние. Просто сам се хвърлил върху гранатата. Простил без всякакви условия…

А някога Христос се молил за Своите палачи – „Отче, прости им!“. При това в евангелския разказ ние никъде не виждаме признаци за разкаяние при палачите.

Та какво да говорим за древната история?  Ние самите сме живи, и долу-горе благоденстваме. И това въпреки, че хилавостта на нашето (моето) покаяние е несравнима с интензивността на нашите (моите) грехове. А Бог търпи и нас – непокаяните.

Но патриархът не е такъв. Той е настойчив. Не трябва да се прощава на този,който не моли за прошка!

И в разгара на украинската криза същият този Всеволод Чаплин си позволи да се шегува по темата за прошката: „Ето един случай не от книжка – пратиха ни го като неотдавнашен народен хумор – Синодът на Вселенския Константинополски Патриархат признал за незаконно изгонването от рая на прародителите Адам и Ева вследствие на т.нар. „грехопадение“.

Въобще, християните точно така и смятат – присъдата на Адам е отменена чрез жертвата на Христос. Както казва Йоан Златоуст, в Христос ние дори сме придобили повече, отколкото сме загубили в Адам.

Начинът на мислене на не-прощаващите по-скоро подражава не на Христос , а на древнохетския (ок. 1500г пр. Хр.) цар Телипин: (Занапред никой, който бъде цар след мене да не казва „Прощавам напълно“.  Напълно никога не се прощава!)“

„Бог е добър и с неблагодарните и злите“(Лук. 6:36). А каки сме ние към тези, които смятаме за „неблагодарни и зли“?

Бог е с тези, които прощават на онези, които не са заслужили прошка. Прощавай за да бъдеш простен.

Събитията от 2012 година се оказаха микромодел на украинския конфликт. Формулата от епохата на спора за нищожния апартамент („би било некоректно да се прости“) в 2012 г. изглеждаше неопасна и унижи само една частна репутация. Днес тя се усили и е готова да вдигне във въздуха целия православен свят.  През 2012 година стана само една лична пиар катастрофа за патриарх Кирил. Днес той поставя под удари други хора в друга страна.

Много е прав руският свещеник от вселенския патриархат Владимир Зелински: „Примирението е нужно на православието заради самото православие. Защото всеки път, когато то забравя че принадлежи на цялото човешко семейство, което Христос е дошъл „да потърси и спаси“ , а само се хвали със своята вярност на буквата и с историческата си плът, „която нищо не ползва“, в него се зараждат духове, които му нашепват че освен нашата компания, древномосковската или джорданвилската, смятай,  че Бог няма други чеда, а само едни трънаци, годни за преизподнята.  “

Да, на Константинопол му е по-лесно да прости на украинските разколници, отколкото и на Москва. Техният хоризонт не е възпрепятстван толкова от нашите местни спорове и взаимни  дребнави обиди.  И ето, те направиха това, което не беше по силата на Москва.

***

Току-що ми позвъни един украински митрополит (УПЦ МП) с благодарност за тази статия. Каза, че самият той няма да премине в ПЦУ, но няма да забранява на свещениците си.

Превод: Галин Ганчев

Източник: Блог на Андрей Кураев