Историческият път на православното талибанство в Русия – II част

d7b2d9245f68

Автор: свещ. Глеб Якунин

Продължение от първа част

При Никита Хрушчов вербовката на свещенослужителите в секретни агенти на КГБ се разпространила и на низшите етажи на църковната структура. Чрез вербовъчното сито спецслужбите пропускали не само епископата, но и значителна част от редовото духовенство, а също и служещите в църквата миряни – членове на „двадесятката“, олтарници, певци, пазачи, чистачки.

Още през 1922 година в органите на ЧК била подготвена секретна инструкция за това, как с методите на примката1 и тоягата вербуват православни свещенослужители, за да станат „вечни роби на ЧК“:

Доклад на упълномощения от секретния отдел на ВЧК помощник за агентурата и осведомителната работа сред духовенството за 1921 г.

  1. Да използват за свои собствени цели самите духовници, особено онези, които заемат важна позиция в църковния живот, като епископи, митрополити и т.н., принуждавайки ги, под страх от сурово наказание, да издават определени заповеди на духовенството, които могат да бъдат полезни за нас, например: прекратяване на забранената кампания по повод на укази, закриване на манастири и т.н.
  2. Да се изясни характера на отделните епископи и викарии, за да се използват амбициите им в различни варианти, като се насърчават техните желания и намерения.
  3. Вербуването на информатори сред духовенството се предлага след известно запознаване с духовния свят и изясняване на подробните черти от характера на всеки служител на култа в частност. Материалите могат да бъдат добити по различни пътища, а основно – чрез иззетите преписки при обиските и чрез лично запознаство с духовната среда.

Необходимо е материалното заинтересуване на този или онзи осведомител сред духовенството, при това паричните субсидии и такива в натура, без съмнение ще бъдат свързвани повече с нас и в друго отношение – този човек ще бъде вечер роб на ЧК, боейки се да не се разконспирира неговата дейност. Наистина, способът е много ненадежден и може да бъде полезен само в случай, че обектът за вербовка е слабохарактерен и безволев“.

През 50-60 години тази директива на чекистите започнала да се реализира в пълен обем. И не е изненадващо, защото цялата йерархия от върха била създадена от ръцете на господарите на ЧК. Особена сила този процес придобил след влизането на РПЦ в Световния съвет на църквите, Християнската мирна конференция и други такива международни организации. Вербовката на служителите на РПЦ придобила такъв размах, че вече било трудно да се различи къде се решавали религиозни, къде чекистки и къде – партийни проблеми. За мащабите на сливането на църковните и чекистките длъжности и изправения пред РПЦ и КГБ на СССР здрач, може да се съди, макар и по следващите материали от отчетите, съхраняващи се в Централния архив на КГБ.

През юли 1983 година „във Ванкувър (Канада) на VI Генерална асамблея в състава на религиозната делегация на СССР, (включваща 120 човека) имало 47 агенти на органите на КГБ сред религиозните авторитети, свещенослужители и техническия персонал“ (Централен архив на КГБ). През юли 1984 година в донесенията на 4-ти отдел на 5-то управление на КГБ се казва: „В Швейцария в състава на делегацията на Руската православна църква на ЦК на Световния съвет на църквите са пътували агенти, имащи задача да насърчават за поста за Генерален секретар на ССЦ приемлив за нас кандидат. На тази длъжност е избран Емилио Кастро, чиито избор, освен от РПЦ, е поддържан и от църквите на всички социалистически страни“.

През 1983 година е публикувано открито послание на патриарх Пимен до президента на САЩ Роналд Рейгън с осъждане на политиката на САЩ и защита на политиката на СССР. В архивите на КГБ се съдържа информация за това, как се е приготвяло това послание: „Чрез агентите „Островски“ и „Кузнецов“ е подготвено открито писмо на патриарх Пимен до президента на САЩ Рейгън. Писмото е публикувано във в-к „Ню Йорк Таймс“, препечатано в руския в-к „Известия“ и изпратено до приятели за публикации в техните вестници“.

По данни на официалната парламентарна комисия на Върховния съвет на Руската федерация, главен център на дейността на КГБ в СССР под църковното „крило“ била Християнската мирна конференция, възглавявана дългогодишно от (днешния) патриарх Алексий ΙΙ (Ридигер) и Отдела по външно-църковните връзки на Московската патриаршия (ОВЦВ). Агентът на КГБ с псевдоним „Арамис“, работил за този отдел като преводач, впоследствие решил да се покае и на страниците на „Аргументи и факти“ № 8, 1992 г. разказва, че почти всички сътрудници на ОВЦВ са аботили освен в Московското Управление на КГБ, и в останалите структури на КГБ“.

Задължителни били отчетите „за това, кога и къде са ходили чужденците. Отчетът се подавал в 5 екземпляра, един от които отивал на бюрото на председателя на ОВЦВ (митрополит Никодим, а по-късно митрополит Ювеналий и т.н.), вторият – в Съвета по религиите, който в същността си е бил филиал на КГБ, а останалите екземпляри се предавали непосредствено в КГБ“. Отец-основателят на ОВЦВ митрополитът на Ленинград Никодим (Ротов) още през 1969 година създал практиката, предаването на горепосочените доклади в 5 екземпляра да бъде върху своеобразно богословско обоснование, в духа на същото при Сергий Страгородски. Резултатът от 50-годишното строителство на социализма той виждал в това, „че в този нов свят се въплъщават и получават реално битие идеалите, привнесени в света от Въплътеното Слово“.

Целите и задачите на високопоставените агенти не се ограничавали с просто доносничество и лъжесвидетелство. Така например, през октомври 1969 година на заседанието на Християнската мирна конференция на делегацията на Московската патриаршия е била дадена задача „да се компрометира за поста Генералния секретар на ХМК Ондре (гражданин на ЧССР, който по време на събитията през 1968 година в тази страна излязъл с антисъветско изявление) и да се постигне оттеглянето му от този пост“. Задачата била изпълнена, тъй като „отците Звездониеви“ очевидно са получили още по една звезда или почетна грамота.

Имало е и поръчения от политико-стратегически характер: „В рамките на съвместния план със Служба „А“ на ПГУ на КГБ на СССР за осигуряване на благоприятно за Съветския съюз влияние на клерикалните кръгове на Запад чрез водещата агентура на органите на КГБ, като по религиозните канали се осъществявал комплекс от акции за въздействие върху обществено-политическата криза в западно-европейските страни (1981 г.).

Но много сложна за Московската патриаршия мисия и „тежък кръст“ – „комплекс от акции“, се оказва проведената от водещата агентура в раса, довела до противоположен резултат – в безизходна криза се оказали не западноевропейските страни, а самият Съветски съюз.

В същото време самите органи на КГБ на СССР трогателно се загрижили за приоритетните интереси на своята кръщелница – Московската патриаршия: „За изпитите в богословските учебни заведения на СССР, СФРЮ, ЧССР, НРБ и ПНР са изпратени агенти … Пред тях е поставена задача да доведат до духовенството на църквите на тези страни информацията за хегемонските стремежи на Константинополския патриарх в ущърб на интересите на православните църкви, установяване на контакти с духовенството и разкриване на стремежите на противника (декември 1988 година). От приведения фрагмент, писан на 4-тата година от началото на перестройката и половин година след официалните тържества в чест на хилядолетното Кръщение на Рус, вече не е много просто да се разбере къде свършват интересите на КГБ и започват интересите на Патриаршията – очевидно е невъзможно да се сложи разделителна линия.

Има и още един свеж епизод от кагебейския живот на Московската патриаршия. През 2000 година се появява скандална информация за арест, а след това и съд над разобличения агенти на КГБ, полковникът в оставка от армията на САЩ Джордж Трофимов, който е бил завербуван от неговия духовник, митрополитът от РПЦ Ириней Зуземел (с агентурен псевдоним „Икар“), заемащ катедрата във Виена и цяла Австрия. Предоставеният на Трофимов шпионски материал е оценен евтино – само 60 000 марки, но затова пък получил висока държавна награда – орден „Червено знаме“. Но митрополит „Икар“ – Ириней, не получил орден „Червено знаме на труда“ (за разлика от много свои колеги от архиерейския корпус: патриарх Алексий Ι например е бил награждаван четири пъти). Но за разлика от своя съименик Икар, митрополит Ириней покрил крилете си по време на високото си духовно кръжене и не изгорял в трудов подвиг, а мирно починал, като не дочакал няколко години до съда над своя неудачен духовен син в Америка. Възможно е в архива на КГБ да съхраняват изгаряща тайна с поучителна цел: как се е удало на архипастира Зуземел да завербува агне от своето стадо, а е възможно и самото агне – осъденият Трофимов, да разбули тази важна държавническа тайна в затворническите си спомени. Гложди обикновено любопитство: с какво е успял да го шантажира духовникът-вербовчик: със заплаха за нарушаване на тайната на изповедта или да не прости греховете му? Стандартната реакция на ръководството на РПЦ по този скандал е гробно мълчание.

Великите помощници в борбата на КГБ с религията

Свещениците, които не желаели да сътрудничат с тайната полиция, но и не се занимавали с политика въобще, били репресирани тъкмо заради това, че искали добросъвестно да вършат своите пастирски задължения. Най-показателен тук е примерът с отец Александър Мен, който дълги години е бил притесняван от своето църковно началство. И подобни примери не са малко. Когато свещениците и миряните били наказвани за «чрезвичайната» си религиозна активност, Московската патриаршия не само не ходатайствала за тях пред родната власт, но и се разграничавала от тях, писмено опровергавала фактите относно преследванията за вярата, с което още повече развързвала ръцете на наказателните органи за преследване на религията. Достатъчно знаменателна характеристика била тази на архиереите на РПЦ, дадена от Съветите по делата на религията при Министерския съвет на СССР в качеството на отчет пред ЦК на КПСС през 1978 година.

Най-положителни за комунистите се явяват тези «архиереи, които и на думи и на дело потвърждават не само лоялност, но и патриотичност към социалистическото общество и реално осъзнават, че нашата държава не е заинтересувана от издигането на ролята на религията и църквата в обществото и разбирайки това, не проявяват особена активност в разширяване на влиянието на православието сред населението. Към тях могат да се отнесат: патриарх Пимен, Талинският митрополит Алексий (бъдещият патриарх Алексий ΙΙ), Тулският митрополит Ювеналий (по-късно митрополит Крутицки и Коломенски), Харковски архиепископ Никодим… Затова не е чудно, че незаконният арест, лишаването от гражданство и експулсирането от страната на великия руски писател Александър Солженицин през 1974 година, митрополит Алексий (Ридигер) нарекъл тази акция на съветското правителство дори много «хуманна», и именно Алексий сменил Пимен на поста патриарх на «цяла Русия».

През същата 1974 година Алексий Ридигер, ръководещ също и учебния комитет на РПЦ, по собствена инициатива получил одобрение от Съвета по религиите за въвеждането на нови «богословски» дисциплини в подведомствената му духовна семинария:

«Възпитание на паството в духа на любов към Родината, съветски патриотизъм, честно, добросъвестно отношение към труда за благото на Отечеството – задача на православния пастир» и «какво е това съветска Родина, съветски гражданин».

Още повече впечатлява едно название на лекциите, прочетени в духовните семинарии и по духовен начин свързани с патриаршеството на Алексий Ридигер:

«В.И.Ленин и културната революция», «Комунистическият морал за отношението към труда и социалистическата собственост», «Възпитанието на новия човек – най-важната задача на комунистическото строителство».

Съветът по религиозните въпроси при Министерски съвет на СССР през 1975 г. искрено се «радвал» за това, че благодарение на свършената работа на (днешния) патриарх Алексий, се появила „възможност да се въздейства на бъдещите служители на култа в необходимо за нас направление, да се разширят техните теоретически и практически познания в материалистически дух. А това ще подрива религиозно-мистическите идеали на бъдещия пастир; може да доведе… до разбиране на собствената безполезност като служител на култа“. За такива трудове един орден на труда „Червено знаме“ не е достатъчен! Така и до „Знака на почетния чекист“ последвала и почетната грамота на КГБ (действително получена през 1988 г. от изключителния йерарах с агентурен псевдоним „Дроздов“ за особено активна оперативно-разследваща дейност).

Един от малцината останали е старшият другар, (днешният) ръководител на Украинската православна църква в състава на сталинската Московска патриаршия митрополит Владимир (Сабодан). На прием в Съвета по религиозните въпроси при Министерски съвет на СССР на 23 декември 1974 година, Владимир Сабодан, бивш по това време ректор на Духовната академия и семинария заявил:

„Вие знаете, че в средата на нашите учащи се има още немалко юноши с отрицателни възгледи за земния живот, възпитани от фанатичните им баби и родители. Тези възгледи трябва да се пречупят. Безпокои ни, че в средите на задочниците – днешните свещенослужители, още доста хора са с назадничави и дори враждебни възгледи, които умело се крият и разкриват само в нашият кръг“.

Тези пастири, които въпреки началството не пожелали да разберат собствената си безполезност и се осмелили да разкриват не материалистическата, а религиозната си вяра, били „пречупвани“ от патриарха и митрополитите с това, че били изпращани в отдалечени селски енории, дори и насилствено задържани без право да служат и проповядват. Тези, които са имали смелост да открият вярата си в Бога в широк кръг, ставали обект на разследване от наказателните органи, били привиквани за „проучване“, разпити, изпращани в затвори и лагери, заплашвани били дори техните родственици.

Така например, в отношенията на вярващия мирянин Александър Огородников органите на КГБ инспирирали… бракоразводен процес! Московската патриаршия винаги се отричала от нелоялните на комунистическия материализъм вярващи, обричайки ги на дълго преследване.

***

След като през 1988 г. ген. секретар на КПСС М. С. Горбачов заповядал на членовете на Митрополитбюро да се заемат с „нравственото възраждане“ на редовия състав на соцлагера, на идеолозите в митри се наложило спешно да се „преустройват“. През 1990 година на Поместния събор на РПЦ с тайно гласуване за патриарх на „цяла Русия“ е избран Алексей Михайлович Ридигер, при което отново бил нарушен каноническият ред, установен на Поместния събор през 1917-1918 г. Членовете на събора през 1990 г. се побояли да се доверят на Бога, „който гледа не така, като човек… не на лице, а на сърце“ (2 Царств., 16 гл.), съдбоносното за Русия дело. Затова епископатът сам избирал началника си между двама „борци с изостаналите и враждебни възгледи“ (т.е. с т.нар. религия): митрополит Алексий (Ридигер) и Владимир (Сабодан), възпитали не едно поколение съветски пастири в духа на ленинския морал и социалистическите отношения към собствеността. Митрополит Алексий, имащ повече ордени, почетни знаци и грамоти, удържал закономерна победа.

Вече през октомври 1990 година били приети съюзните и руски закони за свобода на вероизповеданията, предоставящи на Църквата право на юридическо лице и неограничена свобода както религиозно-просветителска, така и издателска, и производствено-икономическа дейност.

Как се е възползвала Московската патриаршия от тази свобода? Проблемът с официалната социална доктрина и проповед на църквата в обществото (мисионерската дейност) е заинтересувала Московската патриаршия едва четири години по-късно (!) след придобиване на законни права. Практически всички възможности за това, открили се благодарение на близките контакти с ръководството на старата през 1991-1994 година не били реализирани. Вместо това имали място само грижата за получаването на всевъзможни материални привилегии, а също и масовото откриване на разрушени храмове и манастири, дори ако в тях практически няма вярващи и няма средства за реставрация – само да не достигнат до истинските правоприемници на Православната Российска Църква – катакомбната, гонена с фанатичното упорство от КГБ и църквата на синодалното Зарубежие (Руската православна задгранична църква) – „Бялата църква“.

За четири и половина години на пълна, дори безконтролна свобода, Московската патриаршия съсредоточила всички усилия за подобряване условията на живот на административната върхушка на църковното управление, а също така се занимавала с масово лобиране за всякакви ползи за различни комерсиални и полукомерсиални структури, които били част от „сянката“ на църковните апаратчици. Московската патриаршия, синодалните отдели, членовете на Синода, са основатели и членове на бордовете или акционери на съмнителни банки, предприятия за продажба на благородни метали, нефт, и др., при това без да внасят и копейка или участвайки със символична такса. Данъчните облекчения за религиозните организации, а също и лобирането за частни ползи, специалните лицензи за експорт на нефт и други суровини – това е делът на Московската патриаршия в сенчестия бизнес. Но печалбите, получени от този бизнес изчезват безследно, когато стане дума за финансиране на духовно образование, просвета, благотворителност, социално служение, телевизионни програми. За това Патриаршията няма пари.

И така, Архиерейският събор през февруари 1997 година обявил, че годишният бюджет на Патриаршията през 1993-94 година е съставял около 1 милион долара, а през 1995-96 година – 2 милиона долара. Но по официални данни, само от отравянето на населението на Русия с махорка2 – продажбите от безмитен внос на тютюн през 1995 година – ОВЦВ (Отдел за външно-църковни връзки) е получил 75 милиона долара, през 1996 г. – 23 милиона долара. Само от запоите на населението със “зелената змия“, т.е. от реализацията на алкохолните продажби, Николо-Угрешският манастир (който е пряко подчинен на Московския патриарх), е получил 350 милиона долара. Фактът за търгуването с подобна «хуманитарна помощ» с парични преводи за «цигарения митрополит» и «водкения монах», официално е потвърден по мое запитване до прокуратурата.

Цигарите са съставяли 42% от т.нар. «хуманитарна помощ», която при това безсрамно се продава. След като през 18 юли 1996 година привилегиите  на всевъзможните мошеници бяха отменени, на 12 септември 1996 година Правителството на Руската Федерация с искане № ВЧ-П2-3/1286, възкреси тези привилегии за дилърите на Руската православна църква.

РАО «Международно икономическо сътрудничество», в което Патриаршията е основен учредител, експортира през 1994-95 година 14,7 милиона тона нефт (оборотът през 1996 г. е 2 милиарда долара). Засега не са открити сведения за други предприятия, търгуващи с нефт, диаманти и злато, в които да е замесена Патриаршията. Диамантените звезди на църквата – агентите „Адамант“, не се притесняват от диамантения бизнес. Така например, АОЗТ „АРТГЕММА“, контролирана от ОВЦВ на Московската патриаршия, е получила само за 1994 година от «Росдрагмет» диаманти за преработка и продажби на стойност 6 милиона долара.

Разглеждайки въпроса за сенчестите дейности на РПЦ, ежедневникът «Московски ведомости» (№ 25 от 2000г.), пише: «… колкото по-голямо е в последните години политическото значение на църквата и нейния глава… толкова по-активно църквата се сраства с икономиката…» На територията на ОНД (Общност на независимите държави) църквата се превръща в гигантска офшорка с неконтролируеми парични потоци. Парадоксално е, но благосъстоянието на РПЦ пряко не зависи нито от количеството миряни, нито от количеството приходи (това е видно от астрономическата величина на сенчестия доход на РПЦ).

Всичко ново, което се опитва да пробие през бетонната плоча на сталинско-брежневската йерархия, бива подхвърлено на гонения. Например, свещениците Александър Борисов и Георги Кочетков са успели да обърнат към Бога по няколко хилади души, при това основно младежи, и хоп – указ на патриарха отец Георги да бъде преместен малък храм, където неговата община фактически не може да се смести. При това Патриаршията всячески глези различни околоцърковни екстремисти, антисемити, хора, склонни към отричане на свободата на избора и към насилие по въпросите на вярата. Доколкото Патриаршията и нейните служители не могат да кажат нищо позитивно на съвременното общество, то цялата им „проповед“ се свежда до призива: да се „забрани“, „отлъчи“, „прокълне“, като все по-често на помощ се призовава държавното насилие.

През 1994-95 година Московската патриаршия сключва някакви почти секретни договори с всички силови структури: „Министерство на отбраната“, „Министерство на вътрешните работи“ на Руската федерация, „Гранични войски“ и дори „Федералната агенция за правителствени комуникации и информация“. Защо е този договор с такава екзотична организация като „правителствена комуникация“? Факт е, че така патриархът има пряка връзка с президента, а също и „вертушките“ (АТС-1 и АТС-2)3.

Навярно целият корпус на епископата иска да се свърже с телефонно-номенклатурните блага, а задочно – с прослушването на разговорите на своите духовни братя. За договора с ФСБ няма нужда да се прави заключение, тъй като всички агенти на КГБ на СССР преминаващи в качеството си на «йерарси» на Патриаршията или са останали на тези църковни длъжности, или дори са напреднали по-нагоре. Затова местните власти и милицията възпрепятстват каноничните структури на Истинно-православната църква, Российската Православна свободна църква и другите конфесии. Така че, «вечните раби» все повече претендират за външно господство над обикновените руснаци.

Сред духовенството чекистите с панагии искат да видят безсмислени изисквания, «православни шамани», поощряващи всевъзможни суеверия и магизъм, консервирани на нивото на селския жител от XIX век. На 5 май 1995 г. в храма „Всех скорбящих радост“, в центъра на Москва, свещеник Олег Стеняев заедно с благочинния отец Борис Гузняков, провели средновековното действие „изгнание на духовете“, а за тази цел в двора (на храма) имало „чин на очистване с огън“, известен като част от дейността на католическата инквизиция. На клада отец Олег запалил неправославна литература. И това видяла цялата страна в новините.

Наред с това процъфтяват антисемитизмът и черносотничеството4 на постоянния член на Свещения Синод Санкт-Петербургския митрополит Йоан, призоваващ към етнически чистки в системата на държавните учреждения, наподобяваща Германия през 1933 година.

Константинополският патриарх Вартоломей на 12 юли 1995 година пише на патриарх Алексий II: „Майката Църква на Константинопол с болка следеше в продължение на седемдесет години Съветската тирания за извършваните антиканонически действия, мислейки, че всичко това произтича под диктовката и принуждението на хегемонистичните тактики на атеистичния режим, и тъй като Ви състрадаваше, осъждаше това снизходително“. Но ето днес, в обновяващата се Русия, когато казваме думите на патриарх Вартоломей, „вятърът на Христовата свобода подухна отново и завинаги“, „продължителното и наложено съжителство с този режим възпрепятства“ Руската православна църква да възстанови каноническото съборно устройство и да бъде истинска Църква, способна да служи за нравствена опора на хората.

Просвещава ни духовно не кой да е, а славно-православните талибани

Както и във вселенското Православие, така и особено ярко в руското, се проявиха крайните фаланги – „либерал-демократите“ от една страна, а от друга – техните ярки противници консервативните радикал-екстремисти, чиито идеен вожд беше Санкт-Петербурргският митрополит Йоан (Сничев) (тук).

Макар митрополитът да почина през 1995 година, неговото дело живее и побеждава, имайки за редови привърженици по-голямата част от членовете на Синода, действащите архиереи, енорийските свещеници и основната маса от монашеския корпус. В същото време немногочислените реформатори в Московската патриаршия са гонени: свещеник Александър Мен е убит, неговите книги фактически са забранени за продажба в храмовете, църковните магазини и лавките, с изключение на два-три московски храма. Широко известни са гоненията на отец Георги Кочетков и на неговото многочислено паство, което се опитвало са въплъти в своя енорийски живот минималните, най-назряващи реформи –  в частност да провежда богослуженията на руски език. Единственият орган на информация, който условно може да се отнесе към „умерено-либералното“ направление, е Християнският църковно-обществен канал на радио „София“, който получи през 1997 година грозно предупреждение от патриарх Алексий II: „Ние считаме, че участието на членовете на клира на РПЦ на посочения радио-канал „София“ са недопустими, като противоречащи на духа на православната вяра“.

Мощното крило на фундаменталистите-фанатици, които са управляващо мнозинство в РПЦ, контролират многочислени средства на информация, изразяващи тяхната идеология: радиостанция и вестник „Радонеж“, съботната религиозна програма на митрополит Кирил на ОРТ, вестник „Русь православная“ и „Русь державная“, телевизионната програма и списание „Руский дом“, специалният комунистически вестник „Завтра“ и най-маргиналните и малотиражни „Я – русский“, „Мы – русские“, „Наше отечество“, „Пульс Тушина“, „Дуэль“ и др.

По-умерените, но често съдържащи нападки против инославните и либералите са: „Православная Москва“ и „Московский церковный вестник“. Що се касае до провинциалната преса, то органите на местното «талибанство» нямат край! Ще изброим основните принципи в Символа на вярата на православния «талибан» на Московската патриаршия:

1. Ретроспективност на мирогледа – обръщане назад, сакрализация на миналото. Реалната истина е само в древното благочестие.
2. Вяра в неприкосновеността и истината само на стария стил (юлиянския календар). Фундаменталистите са основно старокалендарци.
3. Неприемане на богослужението на съвременен език: за руснаците е недопустимо служение на руски.
4. Забрана на уставните богослужебни промени.
5. Привързаност към идеите на псковския старец Филотей (XV в.), че „Москва е Трети Рим“. И оттук:
6. Политико-религиозна жажда за възстановяване в Русия на монархията, империята и църковно-държавническата симфония, съществуваща до 1917 година.
7. Войнстващ антиикуменизъм, изискващ излизане на РПЦ от Световния съвет на църквите (следвайки Българската и Грузинската църква).
8. Крайна враждебност към инославните: католици, протестанти и др. естествено причислявайки ги до деструктивни секти.
9. Враждебност към Запада, към неговия политически и обществен начин на живот, към западната култура. Особено към САЩ и военния съюз НАТО.
10. Неприемане на демокрацията, демократическите свободи, правата на човека и особено свободата на съвестта. На архиерейския събор на РПЦ през август 2000 година е приета концепцията за крайното неприемане на правото за свобода на съвестта: „Потвърждението на юридическия принцип на свободата на съвестта свидетелства за загубата от обществото на религиозните цели и ценности, за масовата апостасия и фактическото безразличие към делата на църквата и победата над греха“.
11. Антисемитизъм, увереност, че за всички нещастия на Русия са виновни евреите. Духовният учител на православното „талибанство“ митрополит Йоан (Сничев), вдъхновител на гоненията срещу привържениците на църковните реформи, е бил убеден антисемит, вярвал е в истинноста на „протоколите на ционските мъдреци“, в световния заговор срещу Русия и православието – крепост на истинската борба против антихриста и сатаната. Така в любимата на митрополит Йоан „Совраска“5 на 14.03.1995 г. този идеолог на антисемитизма изложил такива теологически изисквания по националния въпрос: „Руският човек вижда сега евреина като съдия и палач. Руският човек твърди: евреите погубиха Русия…“. Либерално-реформаторското направление в РПЦ той считал за богоборческо: „Като се убедили в невъзможността да разрушат църквата чрез пряко насилие, богоборците заложили на нейното разложение отвътре чрез незабелязано „насаждане“ на еретически възгледи и мъдрувания към апостолското светоотеческо вероучение“.

Изброените вероучителни „истини“ в края на 90-те години все повече започна да разделят църковното ръководство начело с патриарх Алексий II и митрополит Кирил (Гундяев), преминавайки към екстремистки, консервативни, ултра-националистически позиции.

Клерикализация на цяла Русия

На празничния юбилей за хилядолетието от кръщението на Рус, помпозно отбелязано през 1998 година, Московската патриаршия неуморно дикларира пред целия свят небивалото религиозно възраждане на Русия. Макар в действителност вместо възраждане на вярата сред народа, да се случва подмяна: постоянно усилване на клерикализацията на държавата и обществото при активната поддръжка на този процес от страна на държавния бюрократичен апарат, което води усилване на ролята на «служителите на култа» и особено на висшето йерархическо звено в социалния и политическия живот на държавата и обществото.

Колко точно се изрази един от съвременните богослови: „Клерикализацията – това е явление, при което жреческият елит става посредник между обществото и небесата и изисква от обществото и дори от държавата, вяра в своята абсолютна единственост, в изключителността на своето право да изразява истината като последна инстанция“.

Оттук идва и целият усилващ се успешен опит на незаконно вмешателство на Московската патриаршия в живота на държавата и обществото.

Русия по конституция е светска държава, в която се признава религиозното и идеологическо разнообразие, свободата на убежденията. Въпреки това, държавата помага на Московската патриаршия да наложи на обществото нова идеология (както в миналото – комунистическата): православната вяра във варианта на тълкуванието на (версията) на РПЦ.

Това, което първоначално се прояви, беше привличането на лобисти на Московската патриаршия чрез парламента и президента Борис Елцин, дискриминиращи закона „За свободата на съвестта“, встъпил в сила през септември 1997 г. Законът практически предоставя значителни привилегии на Московската патриаршия. Поощрявайки този закон, РПЦ не само успешно се опита да приватизира духовната среда на живота, но и ограничението на гражданските свободи, намесата в дейността на органите на властта, внедрявайки се в държавните и обществените структури, изгонвайки отвсякъде своите религиозни конкуренти.

На основание на новия закон, правата се нарушават не само на т. нар. «екзотични» секти, но и опирайки се на лъжлив канонически постулат, Московската патриаршия изисква особена роля по «обгрижването» на жизненото пространство; подтиква гражданската власт повсеместно да дискриминира и всички останали конфесии на католиците и протестантите. Едновременно с това, на Московската патриаршия безвъзмездно се предоставят огромни земни парцели и всякаква недвижимост, в това число и не от религиозно значение, която никога не принадлежала на Църквата.

Католическата църква много години безуспешно искаше да върне храмовете си: в Москва, Смоленск, Орел, Пятигорск, Кисловодск и др. градове. Баптистите, петдесятниците, адвентистите получиха отказ на молбата си продажба или даване под аренда на земя и сгради. Свещенослужителите на патриаршията водят във висшите учебни заведения (дори във военните академии) религиозни дисциплини във вид на «религиознание», а в някои региони (Смоленска, Курска, Московска област и др.), е въведено преподаване на Закон Божи в рамките на общообразователната дисциплина в държавните средни училища.

Случва се широка клерикализация на армията. Провеждат се официални церемонии (освещение на знамена, ракети, кораби, в частност войници и оръжия, отправящи се за война в Чечения), което грубо противоречи на действаия закон „За статуса на военнослужещия“, забраняващ във военните части религозна дейност. Същото може да се каже и за пенитенциарната система, на чиято територия се строят изключително православни храмове, а в затворите и лагерите са изгонени обгрижващите затворниците свещенослужители, които не влизат в структурите на Московската патриаршия.

Подмяната на духовното възраждане на посткомунистическото общество с външна православна клерикализация неминуемо ще доведе до нова духовна криза на фона на съмнителните уверения, че в страната 60-70% от населението са православни вярващи. По-реална е статистиката на МВД, според която, по време на празника Рождество Христово, храмовете в Москва (те са около петстотин) са били посетени от двеста хиляди души (т.е. половината от процента на населението). Отчитайки, че на този празник много хора ходят просто от любопитство, процентът на истинно вярващите реално се оказва още по-нисък.

Православният клерикализъм, опитвайки се да върне страната и обществото ни в средновековието, освен подтискането на свободата на съвестта, нерядко изостря и националните противоречия – фактически той отнася руските православни към категорията на пълноценните вярващи (а не към лицата от втория вид), като по този начин ги поощрява към духовно-национален апартейд.

Превод: Ренета Трифонова

 Източник: www.vehi.net


 

1 В оригиналния текст на руски език е използвана думата „кнут“ – примка от въже или каишка,  прикрепена към пръчка, която служи за изкарване на животното от кошарата или клетката.

2 Махорка – вид тютюн.

3 Вертушка – разговорно название на закритата система на партийна и правителствена телефонна връзка АТС (Автоматична телефонна станция) в СССР. Първоначално е била създадена по указание на Ленин като вътрешна връзка с Кремъл, след това получава неофициално това название, тъй като за разлика от обичайната телефонна връзка, която се осъществява чрез оператора, абонатите се свързават помежду си чрез помощта на АТС и дисков номеронабирател (вертушка), т.е. специална вътрешна телефонна връзка. Наличието на такава „вертушка“ е било важен статусен показател за принадлежността към висшия ешелон на съветската номенклатура.

4 Черносотничество – черносотници е събирателно название на представителите на консервативните, антисемитски, монархистки и православни кръгове в Руската империя, които активно се противопоставят на Първата руска революция, избухнала през 1905 г. Първоначално те се самонаричат „истински руснаци“, „патриоти“ и „монархисти“, но след това по името на Кузма Минин, извел Руското царство от т.нар. „смутно време“,  добиват това си прозвище. Черносотничеството не представлява „едно цяло“, а включва в себе си различни партии и организации, сред които Черните сотни, Руската монархическа партия, Съюзът на руския народ, Съюзът на Архангел Михаил. Тези партии и организации по смисъла на съвременната политическа терминология са крайно десни и антисемитски. Социалната база на тези партии и организации е най-разнородна: дворяни, духовенство, фабриканти и дребни собственици, търговци, селяни, работници, занаятчии и полицейски началници, обединени от идеята за съхранение на руското самодържавие под девиза: „Православие. Самодържавие. Народност.“. Черносотническото движение е активно в периода от Първата руска революция (1905) до Октомврийската революция (1917), като след неуспеха на Първата руска революция осъществява атаки (с неофициалното одобрение на правителството) срещу различни революционни групи, като извършва и редица антисемитски погроми.

5 Совраска – журналистически жаргон за вестник „Съветска Русия“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: