Между православието и измамния му двойник

От известно време в сайта коментираме темата за православното талибанство в Русия, в неговото зараждане и прояви. Или по-скоро за „православното“ такова. Това обаче е явление, което далеч надхвърля нейните граници, но се проявява повсеместно. На някои е възможно такава тема да изглежда крайна като название и оценка, но, от друга страна, тя се базира на реални факти, които виждаме около нас.

Може би двете най-чести определения на Църквата в древността са били „католическа“, в смисъл на всесъбираща, всецяла, и „православна“, в смисъл на пазеща истинската вяра, в противовес на ересите. Впоследствие, в хода на историята, Християнският Изток предпочита да използва, за да се опише, терминът „православна“, а християнският Запад – „католическа“, макар че и на двете места не са спирали да използват и другото определение. Съответно вярващите от тези християнски центрове са се определяли като православни и католици.

Та за  нас, православните, ми е думата. Едно название, което е трябвало да описва това какви сме, т.е. че сме придържащи се към автентичното християнско учение, е започнало да се свързва с това кои сме. В хода на историята, ние сме започнали да се съсредоточаваме върху това как се казваме, вместо върху това какви трябва да бъдем. Така, мнозина сме престанали да бъдем наистина православни, макар и по външни критерии да сме се зачислявали или да сме се считали за „зачислени“ към Църквата. Раннохристиянският апологет Тертулиан казва, че човек не се ражда, а става християнин (срв. Апология XVIII, 4), но в по-късната „християнска“ история често е било точно обратното: мнозина са се раждали „християни“, без да станат такива.

Не може да не се обсъди и критерият/критериите за това да си православен. Какво ще се изброи? Да си в Църквата? Добре, но това е твърде общо. А и за кои от хората на този свят може да се твърди със сигурност, че са в Църквата? И това, че някой се счита за православен, прави ли го такъв? Да се приема Символът на вярата? Несторианите и иконоборците също са го приемали. Да се изповядват правилно догматите на Вселенските събори? Но това го правят и някои протестанти, а практически и всички католици. А и нашата вяра не се изчерпва с догматите. Тогава да вярваш до всяка една запетайка на християнското учение? Но новацианите са правили това и все пак са били обявени за еретици, защото са били против приемането обратно в Църквата на отпадналите, вследствие на гоненията – тоест липсвала им е любов. Да се причастяваш на всяка литургия? Но едно причастие може да бъде и за осъждане, ако е взето с нечиста съвест и при определени грехове. Да се наричаш православен и да ходиш на Великден на църква? Но това го правят дори и хора, които се определят като атеисти.

В крайна сметка трябва да признаем, че външните критерии за православност не са винаги показателни и само Бог знае кой наистина е такъв. Животът на християнина се изразява в това да следва Господ Иисус Христос, да се о-Христо(с)-ви, което всъщност има множество по-конкретни измерения. И никое от тях не те прави християнин, но всичките заедно са белег, че си такъв.

За горното, за съжаление, не се говори много. За да си православен, дори в считащи се за „православни“ среди (т.е. смятащи, че имат нещо общо с Църквата), стана достатъчно и характерно това да се изказваш редовно по обществено-църковни въпроси; да атакуваш глобализма и съвременния либерализъм (който наистина започна да прилича на „либерален“ фашизъм), противопоставяйки го на „православния“ „консерватизъм“; да защитаваш светската политика на определени държави, само защото си си въобразил, че са „православни“, понеже така те се наричат; да мразиш цели народи, твои съседи, и да отричаш православната им вяра, само защото в хода на историята твоят народ е имал конфликти с тях; да призоваваш за насилие срещу определени групи хора, които вършат нередни, грешни неща; да обиждаш неправославните с непочтени определения; да заплашваш последните с вечната мъка на ада, без да имаш сърдечна грижа за тях; да порицаваш остро Римокатолическата църква за педофилските скандали в нея, или протестантските деноминации, в които се правят хомосексуални бракове, докато в същото време проявяваш (почти) пълна липса на интерес относно сътрудниците на службите на безбожната комунистическа власт от средите на собствената ти Българска православна църква; да имаш богословска диплома – макар че знанието може и да доведе не до по-свят живот, а до повече гордост, която е корен на всички злини; да цитираш свети отци и да размахваш канони, само за да докажеш на някого, че си прав, а той греши, докато в същото време съскаш с език и изпитваш омраза към него. И разбира се, на последно място, но не и по значение: да нападаш онези „православни талибани“, или онези „само по име православни“, които считаш за далече от Бога, за разлика от теб самия – риск който стои и пред този текст и неговият автор.

„Няма праведник на земята, който да прави добро и никак да не греши“ (Екл. 7:20). Всеки човек е вършил грях, освен Богочовекът. Но трябва да имаме правилен фокус в живота. Да се стремим към това да махнем шлаката от себе си и всички да „достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13).

Автор: Атанас Ваташки