За границите на Църквата

kuraev3Автор: проф. протодякон Андрей Кураев

Една от главните недоумици, породени от действията на Константинопол по преодоляването на украинския разкол има богословски характер. Нима на тълпа самоосветени (самосвяти е секта в Русия, бел. прев.) може да им се окачи етикет „сега са канонични “ – и тълпата  да стане Църква Христова?

Това е въпросът за границите на Църквата.

Като въпрос той се появява поради факта, че Христова църква може да създаде единствено Христос.

Съвсем малко на брой християнски групи смятат, че Христос може да създава своята църква извън хронологичните предели на Своя земен живот и извън Йерусалим. Само адвентистите, мормоните и новоапостолните говорят, че в някое свое „второ пришествие“ Христос (или Неговият Дух, пророк или Ангел,) в средата на световната история, много векове след Евангелието, е решил да създаде нова църковна община вместо корумпираната стара.

В този смисъл тези религиозни групи отговарят различно от останалите християни на въпроса от вица за циганина махмурлия, който сутринта замаяно гледайки калните си деца, попитал: „Е, жено, ще мием ли децата или ще правим нови?“.

Православните и католиците считат, че Христос не се отрича от изцапаните си деца. И макар че днешните църковни структури не приличат особено на първоначалната „групичка на рибарите“, но това са просто гримаси на еволюцията. В края на краищата, и кокошката не прилича много на динозаврите, но все пак е произлязла от тях.

Христос е Единственият Син на Отца. Той се е въплътил веднъж, веднъж е бил разпнат и е възкръснал. Съответно и кръщението е едно, и Чашата за причастие е една, една е и общината (Църквата). Тези, в които Христос на Тайната вечеря е вложил Своето тяло и кръв, са станали Негови наследници и части от Него. Тези, с които 12 – те апостоли са споделили своята вяра и своята Чаша – те са станали християни.

Богословски всичко е ясно: Църквата е една. Не е възможно да я създаваме  отново, а към нея можем само да се присъединим.

Тази Църква е Тяло Христово. Събранието на християните става Тяло Христово, защото те встъпват в евхаристийно общение с Христос и един с друг. Там, където тече една кръв – там и организмът е един. Моят пръст е мой дотогава, докато е свързан с моята цялостна кръвоносна система. Ако това единство се прекъсне, то вече няма значение на какво разстояние от останалото тяло е пръстът – на милиметър или на хиляда километра.  Той е извън кръвообращението. Същото е и с Тялото Христово – не е важен мотивът, по който някой се е отделил, нито дълбочината на разномислията – отпадането от Едната Литургия е отпадане в празнота, в този свят, където го има Божият Промисъл, но не и спасителният Хляб на живота.

Църквата е една. Христос не се дели. Именно затова от Неговата Църква някой може само да се отдели, без самата Църква да се разделя. Затова, изглежда, е лесно да очертаем границите на Църквата. Тези общини, които съучастват в приемствената от апостолите Литургия и взаимно се признават една друга, намирайки се във взаимно общение в тайнствата – именно те са Църквата.

Ако човек от света на пустотата и на духовната смърт отиде или се върне към Църквата, трябва да бъде реанимиран и раздвижен. Реанимацията – връщането към Живота – не може да стане просто с лист хартия (томос, указ), не може и да стане просто с човешки жест (ръкостискане, прегръдка, целувка). Тъй като става въпрос за религиозен живот, значи и реанимацията трябва да бъде тайнство, мистерия.

При „първичното обръщане“ това е очевидно – влизането в Църквата става чрез тайнството Кръщение.

Но какво да се прави, ако човекът вече е бил християнин, а след това поради някакви причини (лични, семейни, греховни, промени в светогледа, подлагане под натиск или дори мъчения…) е излязъл от Църквата и иска отново да се завърне?

Ето тук и започват въпросите за границите на Църквата Христова. И тук много рано са започнали да се дават отговори, които не пасват в гореизложената стройна и красива теоретична схема. При това тези отговори са давани от толкова авторитетни люде, че са станали канони. Така се ражда противоречие между догматичното и каноничното предание, тоест  – между църковната теория и църковната практика. Това противоречие е станало толкова очевидно, а същевременно, толкова древно и авторитетно, че вече в 4 век св. Василий Велики говори, че не знае защо, но така е прието от древни времена…

На Архиерейския Събор на РПЦ през 2000-та година също се говори крайно отворено за наличието на най-сериозен проблем по този въпрос.

„Във въпроса за границите на Църквата се сблъскваме с удивителен исторически парадокс – Православната Църква, която винаги е се е самоопределяла като Вселенска Църква, като Църква от Символа на вярата, и свидетелства че извън нейната ограда няма спасение, в същото време канонически допуска приемането  в своето лоно на инославни и то не задължително чрез тайнството Кръщение, но и чрез тайнството Миропомазание или дори Покаяние. Каноническата практика на Църквата влиза в очевидно противоречие с догматическото учение за Църквата. Патриарх Сергий  пише така за посочения парадокс: „Всички отделили се от Църквата общности за Църквата трябва да формират една „еднообразна маса по признака на тяхната безблагодатност, и следователно тези, които идват в Църквата, независимо от коя точно общност, Църквата трябва да ги приема, както приема всеки един човек, който благодатно не е възроден, т.е. чрез тайнството св. Кръщение“.

Ето, освен вселенския догмат за Самата Себе си, като единствена съкровищница на благодатта и спасението на земята, Православната Църква ни предлага също толкова вселенския догмат за „едно кръщение за опрощаване на греховете“, според който тайнството Кръщение, макар и извършено извън Църквата, се признава за действително“. Не е трудно да се види че тази вселенска практика на Православната църква, макар и да не е в пряко противоречие… на догмата за Църквата, то във всеки случай внася в него известна условност.  Как да се разбира и примири това, разбира се, привидно противоречие между двата догмата, това толкова коренно разминаване на принцип и практика, които са еднакво вселенски?“.

Изобщо най-много готови отговори имат завършилите средно училище, а най-много въпроси и недоумения – побелелите академици. Ето, колкото повече се отдалечавам от училищния чин, колкото повече опознавам живота, историята и учението на Църквата, въпросите растат и растат (по-нататък, погледнете главата за границите на Църквата в моята книга „Предизвикателството на икуменизма“ с множество цитати и примери).

В историята на богословието ясно се вижда, че тези мислители, които са опитвали теоретически да обяснят  църковната практика на приемане на еретици без повторно кръщаване, са се оказали силни само в критиката на алтернативните теории, но не са били изобщо неуязвими в своите твърдения. Св. Иларион (Троицки) напълно справедливо е отбелязал, че „да се примирят единството на Църквата с действителността на извънцърковните тайнства е невъзможно. Тази задача не е била решена задоволително даже от гения на блажени Августин“.

Той вярно е критикувал елесиологията на Августин. Но и неговата собствена теория е посрещната с не по-малко справедлива (и по-съкрушителна) критика от страна на патриарх Сергий…

Православието е трудно. Лесна е неговата стилизация.

Константинополският патриарх през 2018 г. постъпи с украинския разкол точно така, както московският патриарх Алексей с Руската задгранична църква през 2007г. Никой никого не постави на колене, не се изискваше покаяние и прекръщаване. Дори не се изброяваха предишните обвинения. Просто: „По-рано издадените актове, които възпрепятстваха пълнотата на каноничното общение, се признават за недействителни или изгубили сила“.

И ако Московският патриархат може да признае своите някогашни постановления за „изгубили сила“, то защо това да не може да го направи Вселенският патриарх?

Патриарх Кирил патетично обяснява: „Аристотел в едно от своите произведения цитира Агатон – трагик, живял през V век пр. Хр. Като говорил за езическите богове, той изказал много интересна мисъл, която в Константинопол трябва да я знаят. А мисълта е такава: „Едно нещо на Бог не му е дадено – да направи случилото се да не се е случило“ . Това, което е било, вече е извън ничия власт, дори на Бога“.

Бог може да направи така, защото при приемането от разкол става събитие от гносеологически, а не от онтологически порядък. Тоест, не  предишната пустиня изведнъж за първи път се изпълва с водата на Божията благодат (това е онтология: Нетварното се докосва с тварното), а ние сме си почистили очилата и сме видели това, което по-рано нашите амбиции, задължения или обстоятелства са ни пречили да видим.

А после трябва да проверим очилата и на останалите. В евангелската притча за блудния син, старият брат се възмущава – как така баща му приел завърналия се син без каквито и да било условия. Уви, днес в ролята на „стария брат“ е именно Москва.

Може да се радваме за щастието на другия, а може и да се озлобим. Но изборът на собствена реакция е само твоя лична отговорност и твоя хигиена. Аз само мога да кажа, че няма богословски основания за осъждане на действията на Фенер.

И каноните, и богословското учение за Църквата и нейните граници им позволяват да действат именно така. Каквото и да ни обясняват богословите за наличие на тайнства в разколите, изводът от  „приемането с един или друг чин“ (без прекръщаване) е един: „подобни „изменения на миналото“ напълно отговарят на църковното право (което е прецедентно по този въпрос), и в църковната история са се допускали десетки пъти, започвайки от 4 век при присъединяването на арианите. Всичко, което е било извършено като тайнство в даден разкол или ерес, се обявява със задна дата за действително, ако определената община се е присъединила към Църквата“1.

В края на 16-ти век Константинопол именно така – без покаяние, преръкополагане и декларации, тихо е приел в общение самата автокефална Москва. Същото прави сега с Киев. Този, на когото му  е простен грехът, може ли да изисква непрощаване за своя брат, който е виновен в същата постъпка?

…И това все още не е богословие. Това е само неговият праг. Собствено богословската тематика за спорове за автокефалии ще каже, че в богословието въобще не съществува термин „поместна църква“. Има Една, Вселенска Църква, Която… е тъждествена с местното евхаристийно събрание.

Както няма разлика между малките и големите частици евхаристиен хляб (във всяка частица е целият Христос), така и в събранието на двама или трима, събрани в Негово име, Христос присъства цялостно, а не частично.

Няма „части на църквата“. Има нейни членове. И това е всеки един от нас. Местната църква в забутания Сасим2 не е част от „Вселенската църква“, а нейна пълнота…

Тук ще замълча и ще предложа да почетем книгите на протопрезвитер Николай Афанасиев. Един католически кардинал в началото на 90-те ми каза, че те са обърнали всичките му представи за Църквата и именно те са направили възможни решенията на Втория Ватикански събор.

Тоест, именно от гледната точка на Богословието, богословието на тайнствата и сакраментологията –  всички надепископски административни надстройки в църковната йерархия и организация (включително патриархатите и поместните църкви) са едни образования без отношение към богословието. Те са се появили заради икономически, политически и съдебни удобства. Така е по-удобно на управляващата църковна класа да ни управлява. Но това не е богословието на Христос. Това е от света на бизнес похватите за ефективен мениджмънт. Затова  междуособните свади на патриарсите не си струва да се довеждат до нивото на Литургията. Това са си техни лични проблеми и нека си ги решават сами, а не за наша сметка.

Ако възникне спор между кметството на града и местната електроразпределителна компания, и шефът на компанията нареди да се спре токът на болници и детски градини, няма ли да помислите че този мениджър е превишава пълномощията си и е нечовечен?

Разликите между тази ситуация и църковната криза е в това, че :

– Електрокомпанията сама произвеждат електроенергия, а патриарсите не създават Божията благодат и затова не са съвсем в правото си да се смятат за нейни монополни притежатели и разпоредници.

– Освен това, тази компания е вложила свои средства в производството и разпределението на енергия и за него тя харчи получените платежи. В случай на хронични и мащабни неплащания, може да спре производството на ток за целия регион. Патриарсите нищо не харчат за Църквата, а живеят от нея и за Нейна сметка. Ако някой храм или епархия излезе от техен контрол, няма да се случи „цялостен срив в производството“.

Тоест, междупатриаршеските конфликти са конфликти на лични и национални амбиции в най-чист вид. Те нямат богословско измерение.

 

Превод: Галин Ганчев

Източник: Блог на Андрей Кураев


 

1 Лурие.В.М. Забележка// Курбский А. История о великом князе Московском. М. 2015, с.824.

2 Сасим – незначително селище в Мала Азия, в което бил поставен от св. Василий Велики за епископ св. Григорий Богослов, въпреки енергичните му протести.

 

3 Comments on За границите на Църквата

  1. Георги Петков // 07/02/2019 в 20:58 //

    Не знаех че Господ Иисус Христос е „православен“

  2. Димитър // 11/02/2019 в 08:45 //

    Така е но е факт още преди години как заместиха вселенска църква със съборна църква от символа на вярата!!!

  3. „Така е но е факт още преди години как заместиха вселенска църква със съборна църква от символа на вярата!!!“

    И правилно я замениха, така поправиха една грешка, защото в гръцкия оригинал стои „съборна“.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google+ photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google+. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: