Да приветстваме ли постмодернизма?

676238_600

Автор: Андрей Десницки

„Световно православие“ вече няма. Дълги години ние обикновено наричахме така съвкупността от поместните православни църкви, които (при всички малки обредни различия и временни конфликти) взаимно се признаваха една друга и считаха, че обикновените вярващи могат да посетят богослужението и да участват в което и да е от тайнствата, в която и да е точка на планетата. С окончателното оформяне на новата автокефална църква на територията на Украйна се разбра, че сега „с тези ще се молим, а с тези – не“. И изглежда, че тази промяна ще е за дълго време – примерно от такъв мащаб като в средата на XI век, когато гърците се скарали с латинците и скоро се оказало, че православните и католиците един друг не се признават. Промяната стана бавно, но тектонично, а ние едва сега започваме да усещаме нейния мащаб.

Да, но в какво ще се състои тя? Бих нарекъл това явление „хибридно православие“. За да изясня смисъла, ще разкажа само една история. По заръка на патриарх Вартоломей, на интронизацията на митрополит Епифаний –  предстоятелят на новата украинска църква, трябваше да пристигне архимандрит Ефрем, настоятел на знаменития и много популярен за руските поклонници Ватопедски манастир на Атон. Този същият, който донесе в Русия „поясът на Богородица“, а след това беше арестуван в Гърция по обвинение в спекулация със земеделски земи. Тогава в цялата ни страна събираха подписи в негова защита и по дипломатически канали се оказваше всевъзможен натиск…

И ето сега – къде се надяваш да отидеш, ако участваш в интронизацията на Епифаний и удариш такъв публичен шамар на Москва? Или не се подчиниш на своя патриарх?

Отец Ефрем се подчини, замина за Киев. И като че ли се разболя. Легна в болница и не отиде на интронизацията. След това в мрежата се разпространи фотография, на която той лежи в леглото по расо и камилавка (!) в стая, която изобщо не прилича на болнична, усмихва се и стиска ръката на митрополит Епифаний. Изглеждаше, че просто по-човешки здравият навести болния, но затова пък на тържествения обряд болният така и не отиде.

И се получават две взаимноизключващи се версии – сърдечна среща на двама духовни отци, или внезапно бягство на единия от другия… Единият за  Киев, а другият – за Москва. По-нататък – повече. В своето интервю Епифаний  едновременно призова вярващите, принадлежащи към енориите на Московската патриаршия, по-братски да се присъединят към новата църква – и незабавно нарече тези енории пипала на агресора, които трябва да се отсекат. А какви са те – братя в Христа или пипала на Ктухлу? Според обстоятелствата.

И накрая, създаването на новата църковна структура – ПЦУ, която управлява Епифаний, нещо като мълчаливо премахване на старата УПЦ КП под главенството на патриарх Филарет. Но не е трудно да се убедим, че структурата не е изчезнала, нито предстоятелят й. Според една версия (според Филарет), на практика всичко остава така, както си е било, това е временен тактически ход и скоро Киевският патриархат ще бъде признат от другите поместни църкви. А според друга, която активно се насърчава „заради външните“, никакъв Киевски патриархат няма вече, а просто за да се избегне скандала, на възрастния Филарет позволяват да се нарича патриарх и занапред.

Къде е истината? Сякаш една истина вече няма. Всяка аудитория и всяка ситуация има своя версия, а като още едно следствие от „хибридните войни“ е епохата на тържествуващата пост-истина . Пък и не е ли така и у нас?

Официално нямаме общение със същите атонски манастири на Константинополската патриаршия, но пък… как да откажем на членовете на „Атонския клуб“, как да заменим вносната духовност? Дали можем или не, да участваме в богослуженията в константинополските храмове – този въпрос също се решава спрямо ситуацията. И в крайна сметка, без всякакъв официоз, всеки вярващ решава сам за себе си как да постъпва. Пропускателна система няма, и всеки съобразно личните си убеждения решава да участва или не в тайнствата на другата патриаршия, без да го обсъжда повече с никого. Но официално е забранено да се причастяваш.

А хората, принадлежащи към една църква, имат твърде различни убеждения и кризисните моменти не променят това обстоятелство, а само го разкриват и подчертават. И сякаш „световното православие“ като смислово единство е започнало да се разпада далеч преди началото на „хибридните войни“… пък и дали реално е съществувало изобщо? Докато един вярващ препрочита книгите на Александър Мен и дневниците на Александър Шмеман, а друг почита за светец Григорий Распутин и нарича Йосиф Сталин „благоверен управляващ“, вярата на тези хора съвсем не е еднаква, въпреки принадлежността им към една и съща юрисдикция.

Вече измина десетилетие, откакто се  говори за необходимостта от нов катехизис на РПЦ … и не могат да го съставят и да приемат официалната му версия. Не изисква голям труд, но как да бъдат обозначени в него тези спорни моменти? Какви са например  католиците? Схизматици ли, еретици ли са? Но пък как тогава патриарх Кирил се среща с папа Франциск в Хавана?  Или пък са наши братя, отношенията с които са прекъснати по недоразумение? Но какво да правим тогава с многотомната антикатолическа полемика, която няма как да се премахне от православната история? Не може да има единна версия, а само се предлагат различни риторически модели спрямо случая.

Многообразието на версиите залива световната карта. Православни сме – добре, но по чия версия – константинополската или московската?

Чий е Крим или чие е Косово? Свикнахме вече с тези въпроси, но пък чии са светите отци? Отговорът никак не лек,тъй като православното Предание се е разбирало като нещо извечно, всеобщо, тъждествено само на себе си винаги и във всички случаи…

Но дали е било такова? Всеки, запознат с литературата по църковна история е бил поразен от пълното й разминаване с картинките от неделното училище: всички светии – от апостолите чак до наши дни, заедно  ни говорят едно и също, обредите и традициите не са се променяли… А всъщност това е история на конфликти и борби от най-разнообразно естество, само частично разкрита на потомството.

Пък и кога в руската църковна история е царяло пълно еднообразие? Гледайки през вековете, ще видим ту разкол на никоновците със старообрядците, ту спор на йосифляните с нестяжателите… Ако погледнем в посока Украйна, ще открием разпри между гръко-католиците и православните. Принципно новото в днешната ситуация, е че една от страните, в зависимост от обстоятелствата, може да представя и двете версии. Църквата на победилия постмодернизъм…

„Световно православие“ вече няма и  „православният свят“ вече няма да бъде същият, както преди. Възможно е да скърбим за това, да обсъждаме какви опасности ни грозят, а те наистина са немалко. Но ми се струва,  че тук откриваме една хубава новина. През деветдесетте години хората, които масово влязоха в църквата,  си представяха православието като сфера, разположена във вакуум, неизменна и съвършена.  И ако се положи сериозен труд, в този си вид то може да се създаде в съответната енория или манастир. Сега вече тези илюзии изчезнаха.

Илюзиите умряха, да приветстваме ли постмодернизма?!

 

Превод: прот. Павел Максимов

Източник: gazeta.ru

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: