Покаянието поражда радост в човека

O.-P.-PapadopolousАвтор: архим. Павел Пападопулос

Покаянието, казват отците, поражда радост в човека, защото ни води до Бога, защото извира от нашата надежда в Бога. Казахме и преди, че ако не се надяваме на Бога, се губи смисълът на покаянието. Защо да се покая? Защото се надявам, че Бог ще ми помогне, че ме спасява вечно, затова и влизам в процеса на промяна, съвземам се и се опитвам да променя начина на моя живот. От друга страна неразкаяността води до безизходицата на депресията, на меланхолията, на притеснението, защото неразкаяният навярно разбира грешката си, но остава в нея. Юда разбрал своята грешка – нима затова не отишъл обратно  при фарисеите, хвърлил им парите и им казал не искам вече парите ви? Предадох невинна кръв и т.н.? Той обаче се разкаял, но не се покаял.  Какво направил?  Признал своята грешка и останал в нея. Започнал да анализира – как стана това, защо направих това? Не трябваше да го правя! Започнал да анализира грешката, занимавал се с греха. Това си патят хората, които нямат покаяние, занимават се с греха, без да го оставят зад себе си. Те остават в миналото и това именно поражда скръб в сърцето им, но едновременно с това, кроят едно тъмно, песимистично бъдеще, без  надежда, защото липсва надеждата им в Бога.

Свети Паисий казваше: имаш скръб (λύπη)? Бог ти липсва (λείπει). Ясни неща – той не говори за емоционалната скръб – загубих един човек и скърбя – това е човешко; научавам нещо за някой и скърбя; катастрофирам, удрям колата, – ударил съм един човек, разстройвам се. Тук  св. Паисий Светогорец говори за едно състояние, при което човек въобще не чувства радост, на нищо не се радва, винаги остава в лошото. Хората като че ли нарочно го правят в живота си. Тоест може да имаш  повод за радост, но  казваш не, няма да имаме радост днес. Дай да пуснем новини да чуем (нещо лошо),  да изчезне радостта ни. Да има хиляди добрини, които  човек е научил и една злина, която е станала в града, той остава с нея и си казва: как стана това, защо стана,  разглася го и анализира. В този човек има скръб, той не иска да се радва, а да роптае. Не вижда добрите неща, които има, а  остава в едната злина, която му се е случила в живота.  С нея ще се занимае, нея ще анализира и така стига до скръб, притеснения, депресия. Докато виждаме, че покаянието е движение не назад, а напред. Да, човекът вижда грешката си, но не остава в нея, а върви с надежда напред. Не сяда да анализира своето падение или нещо друго, което му се е  случило в живота, а приема това и дори се поучава от него, дори от греха се поучава покайващият се човек. Изпатил си е и се е поучил, така че да не падне в същите неща. Човекът, който има покаяние, става по-мъдър дори  чрез падението си, не само чрез аскезата си;  докато непокаялият се човек може да си е изпатил нещо, но не се поучава; може да падне в един грях, но понеже няма покаяние, не се поучава, а отново пада. И с това какво доказва? Че не само не става по-мъдър, но и остава в своето безумство.

Св. Порфирий говори и за комплексите и казва, че едно е комплексът, а друго е смирението. Тук има друго объркване: смиреният се чувства последен от всички. Той е смиреният. Не  претендира за първи места, затова  няма никого да осъди. Кой съм аз да говоря за другия? Може да вижда другия да извършва убийство и няма да го осъди. Не че ще се зарадва на това, което е видял, но няма да осъди. Кой съм аз, че да осъдя другия? Това не означава,  че пази неутрална позиция. Не! Постъпката бива осъждана – да, убийство е. Но човекът е друго нещо. Смиреният ще прегърне убиеца и ще му каже: какъв проблем имаш? Какво направи, човече?  Осъзнай се! Няма да го гледа като негов враг, защото аз стоя по-горе от теб, аз никога не убих! Затова казваме, че смиреният никого не осъжда и не се страхува от никого и нищо. Не се чувства заплашен от другите – ние много пъти чувстваме, че другите са заплаха. Дошъл е нов колега? Дошъл е  нов ефимерий в храма ни? Хм, да не е по-добър от мене! Да не пее по-хубаво! Да не проповядва по-добре! Сякаш го гледам като враг, сякаш  се чувствам заплашен. Ако се чувствам заплашен, това означава, че със сигурност нямам смирение, а имам егоизъм. Ще имам или едното, или другото. Християнинът, смиреният човек не се страхува от живота, а се радва на живота. Както и  покайващият се човек.  Християнинът е най-некомплексираният човек.

Знаете ли,  ние сме стигнали дотам да бъдем християни и да се подвизаваме години наред в Църквата, но да сме пълни с комплекси и страхове. Да се страхуваме  да живеем. От това се страхуват християните – да живеят. И нека това не ни се струва странно. Не се страхуваме да умрем, а да живеем, колкото и странно да звучи това. И защо се страхуваме да живеем? Страхуваме се да не би да съгрешим, да не би да направим едно, да не би да направим друго. И така не живеем. Страхуваме се, оттегляме се от живота. Ние, християните правим това и така показваме, че  не живеем духовно.

Въпросът не е да се страхуваме от другите, както казахме преди. Добре, нека внимаваме в своите контакти, но да не стигаме дотам да се страхуваме от всички – да не кажем нещо, защото може да осъдим! Е, добре, хора сме, ще говорим. Ако стигна дотам да имам страхове за най-малкото нещо, край, свършено е с мене. Например сега е сряда, значи не мога да ям олио. Ще си поръчам питка с картофи, да, но я чакайте!  Този картоф къде е бил изпържен, сигурно заедно с месо?  Сигурно има месо вътре? И така да се страхувам сякаш е настъпил краят на света.

Този схоластицизъм на християните много пъти завършва в страхове, в страх от живота. Страхувам да живея да не би да съгреша, да не се развали доброто ми име, мнението на другите за мен. Тоест може да ми се иска да го направя, но  ако другите ме видят? Ако другите помислят нещо лошо за мен? Какво ще стане?  Обзема ме страх, тревога, комплекс и започвам да се страхувам да се движа по пътя.  Това става и с нас, свещениците. И ние си патим, в опит да съхраним един добър свещенически образ, ставаме комплексирани и се страхуваме от живота. За нас първо го казвам, не за другите, а за мене. Тоест не ме интересува връзката ми с Христос.

Затова трябва да имам разсъдителност, а не да имам страх да направя нещо, да кажа нещо. Да, моята добродетел ще ми помогне да намеря Христос, но проблемът идва, ако се затворя в моята добродетел. Един прост пример: религиозната жена повечето пъти не носи панталон. Ако сведеш това, че винаги носиш пола, до един акт, който е толкова значим, че от него да се съди за твоето духовно напредване и  спасение, тогава рано или късно ще осъждаш онази девойка, която обуе панталон или неприлична пола. Ако на работа или някъде другаде се наложи да обуеш панталон, веднага ще почувстваш вина: о, как го направих! Обух панталон. Вина, комплекс, защо? Защото не сме свързали с Христос, а сме се свързали с какво? С полата! Това е важното за нея, не Христос. Трябва да разберем, че това са обикновени неща. Едно парче плат няма да ни спаси, нито ще ни прати в ада, но едно парче плат наистина може да ни спаси или да ни прати в ада – зависи кои са критериите, с които го носим. Една жена може да носи пола, за да съблазни, а друга да носи панталон,  защото е нещо по-обикновено или да го носи на работното си място. Тоест виждате как абсолютизираме много неща и заменяме с тях  Христос.

Критерият трябва да бъде дали дадено нещо е богоугодно или не. Виждаме, че светците не се страхуват в разговор да се пошегуват или да говорят за нещо всекидневно – не само не са се страхували, но са говорили за всичко. Докато комплексираният човек винаги ще се опита да се опази, за да не би случайно от устата му да излезе нещо недуховно. Добре, хора сме, както казахме, и ще говорим  духовни  неща, но ще говорим и за обикновени и всекидневни неща. Дори може да се пошегуваме, това не е зло! Страхувам да не проговоря, грях е! – ако мислим така, това говори за комплексираност. Но ако се боим да не би случайно да паднем в очите на другите, тогава животът завършва в страх (фобия) да не би някой да каже нещо за нас. За Самия Христос са казали, та за нас ли няма да кажат?

Ако Христос беше започнал да казва (затова и Той е най-некомплексираният Човек, защото е съвършен): сега говоря в с блудницата?! Говоря с митаря и отивам в дома му?! Какво ще кажат хората? Ако казваше това, днес нямаше да имаме евангелист Матей, който е бил митар и когото така спасил, защото без никакви комплекси отишъл, прегърнал го и му показал любов. Без да го осъжда, без да се уплаши какво ще кажат моралните и законнически фарисеи. Не че имал намерение да скандализира фарисеите,  но за фарисеите и за целия свят Той бил големият скандал. Но не защото бил виновен, а защото те мислели погрешно, нали?

Превод от гръцки език: Константин Константинов

Следва

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: