Размисли за пола

Автор: Ангел Димитров

Καὶ ἐποίησεν ὁ θεὸς τὸν ἄνθρωπον, κατ᾽ εἰκόνα θεοῦ ἐποίησεν αὐτόν, ἄρσεν καὶ θῆλυ ἐποίησεν αὐτούς.

И сътвори Бог човека, по образ Божий сътвори го, мъж и жена сътвори ги. (Битие 1:27)

За библейската антропология е съвсем ясно, че Бог е сътворил човека като мъж и жена, че мъжът и жената са човекът. „Сътвори Бог човека… сътвори го“. Наистина, втората част на стиха обръща вниманието ни към множествеността на създаденото човешко същество: „мъж и жена сътвори ги“. Значи човекът по конституцията на собствената си природа е двойствен. Мъжът е човек, жената е човек, човекът е мъж или жена.

За такава единичност, откриваща се в множественост и множественост, която всъщност е единичност, намираме още един пример в Свещеното Писание: „И яви се Господ на Авраама в дъбрава Мамре, когато той седеше при входа на шатрата (си), през дневната жега. Той дигна очите си и погледна: и ето, трима мъже стоят срещу него. Като ги видя, затече се от входа на шатрата да ги посрещне и се поклони доземи, и рече: „Господарю, ако съм намерил благоволение пред очите Ти, не отминавай Твоя раб.“ (Битие 18: 1-3). На св. Авраам се явява Господ. Той вдига очите си и вижда Трима Мъже. Покланя се и казва: „Господарю!“.

В това Светите Отци виждат разкриване на тайната на Пресвета Троица. Един Бог в Три Лица и Три лица, Които са Един Бог. Три Лица с една сила, една воля, една Премъдрост, едно битие. Такова съобщничество се припознава и когато Бог завежда Ева при Адам. Той казва: „Ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа.“ Като на еврейски „мъж“ е „иш“, а „жена“ – „иша“. Т.е. онтологическото единство на мъжа и жената е още веднъж потвърдено. Бог е сътворил жената за човека, но от него. Защото не е добре той да пребъдва в самота (Битие 1:18). Думата за „самота“, използвана в превода на 70-те, не фигурира. Казано е: Καὶ εἶπεν κύριος ὁ θεός Οὐ καλὸν εἶναι τὸν ἄνθρωπον μόνον – „И рече Господ Бог: не е хубаво човекът да е един“.

Разбира се, „един“ не означава нищо друго освен „сам“ (Бит. 2:18), но етимологическата картина е много полезна. На руски „один“ също означава „сам“. Наблягайки на екзистенциалната самота като на онтологическо един-ство, т.е. без-другост, искам да покажа, че сътворяването на жената не може да се тълкува психологически или дори хедонистически в полза на мъжа. Или както някои големи любители на екзегетиката и догматиката казват: жената е сътворена, за да не му е скучно на мъжа; или още по-ужасният вариант, който може да се чуе – сътворена е, за да му слугува. Всъщност, жената е битието, радостта, пълнотата, срещата със себе си на мъжа.

Οὐ καλὸν εἶναι τὸν ἄνθρωπον μόνον. Не е добре човекът да е един-сам, да е самостен без друг, който да го изпълва в среща на сърцето, което е поделената им плът – едната (лявата) от страните му – μίαν τῶν πλευρῶν. Та нали ако човекът беше сам и неговото слово би било пусто и безответно, той никога нямаше да е любим, да е желан, да е открит! В известен смисъл той не би бил себе си, защото никога не би схванал всеобхватността на екзистенциалната категория на своето себе, ако не би се намерил цял концентриран и импрегниран в едно-единствено към него обърнато лице – лицето на жената?

Любовта е истинският светъл и действителен контур на човешкото себе, на себесъществото ни. Дали е възможно човекът да го постигне не в любовта към жената, а в любовта към Бога? Да, би могъл. Но това е доброволно да бъде μοναχός – монах (пак от μόνος – сам). И монахът не е сам, за да се спаси лесно. Всъщност той е молитвеник за света, т.е. за човека мъж-и-жена.

Но погледнато отстрани, тежко би било за човека да е сътворен от самото начало само за Бога. Това е естеството на ангелския чин. Творейки нашия свят, Бог го е сътворил в пълнота за самия него. Т.е. в света не може да има вътрешен недостиг, така че някоя твар да има нужда от непосредственото Битие на Бога, за да съществува. Божията благост се състои в това, че Той дарява на всичко всичко според природата му. Това е т.нар. в схоластиката редица на вторите причини.

Първата причина за битието е Бог, втората са родителите ми. Първата радост на мъжа е Бог, но втората, съобразно съществото му, е жената. И тук няма антиномия между радостта в Бога и радостта в жената. Всичко, родено на земята, трябва да се изпълни в Небесата. Мъжът не може да е сам, защото никога не би бил човек. Но и Бог не е Сам. Дори в раннохристиянската Fides Damasi се казва: „Почитаме и изповядваме Един Бог, но не сякаш е в самота“ (DS 71). Той, в парадигмата на своята вътрешнотроична плирома, пълнота, твори човека не сам, не един, не празен. Твори го двама, твори ги двама.

И тук идва ред на следващата тайна: „И даде Адам на жена си име Ева, защото тя стана майка на всички живеещи“ (Битие 3:20). „Ева“ на еврейски означава „живот“. Тази пълнота на себеискателството, пълнотата на радост и вътрешен духовен живот в общението на мъжа и жената, изпълва сърцето и ги прави фактически едно, един човек, снема времепространството, снема автономните движения и ги прави едно движение на заедност. Диханието на живот, πνοή ζωῆς, дарувано при образуването на единия човек, отново започва да циркулира в съвместната плът на мъжа и жената.

От цялата тази пълнота, от целия този духовен, душевен и телесен синтез се ражда човек, ражда се дете. Любовта дарява живот. Животът е концентрирана и изпитана любов. Жената е живот. Жената е любовта на мъжа. Тя е дарохранителницата на смисъла на битието, заради който Бог е сътворил – човешката личност. В срещата на мъжа и жената се зачева детето, но то преминава субстанциално в лоното на жената, на майката. Животът й е живот на детето, диханието й е негово дихание. Жената е чист феномен на живота, на смисъла, на рождението.

Как да си обясня и да разбирам обвинението, че жената е била потисната майка през вековете до Новото време? Това обвинение ли е? Та това е величието й. И дори в известен смисъл мога да се съглася с Уилям Голдинг, че жената превъзхожда мъжа. Той казва: „Ако дадеш на жената сперма, тя ще ти даде дете. Ако й дадеш къща, тя ще ти даде дом.“ Истина е. Мъжът не може сам. Той се отдава и намира нещо повече от себе си. Това е щастието, то е, както казва Дитрих фон Хилдебранд, „безценен дар“.

От всичко това следват и онтологическите разлики между мъжа и жената. И такива разлики има. Струва ми се напълно безполезно някои персоналисти да са против очертаването на тези разлики, защото и мъжът, и жената, били личности – ипостаси. Съвършено вярно, да. И това премахва ли разликите в природата на ипостасите? Това, че личността е „несводимост към природата“ (Лоски), означава ли, че природата е анихилирана?

Най-лесният аргумент срещу такава позиция е следният: И Бог е личност. Даже е триличностен, триипостасен. И човекът е ипостасен. Значи между природите им няма разлика ли? Не, разбира се. Но позицията, която не иска да види разликата между мъжа и жената, защото държи на личността, е твърде рационалистична, схематична, безцветна, плоска. И мъжът, и жената са ипостасни, самосъзнателни, разумни и свободно желаещи. Но са и различни.

Защо в двете необходими конститути на човешкото да няма атрибути, които другото му да не притежава? Едит Щайн казва, че връзката между душата и тялото у жената е по-плътна, по-непосредствена. И нейната роля на дарохранителница на живота, на детето, изисква тялото да е сякаш по-одушевено, а душата по-плътно залегнала и обгърнала вътрешността във формата на тялото. Оттук и тялото на майката е дом на живота, пристан, пригоден за отделяне и потегляне – половата система позволява прибиране и задържане, тазът е по-широк и т.н.

Сетне макар животът да е приел самостойност, или по-точно външност от майката, т.е. детенцето се е родило, то приема сила за живота си пак от нея – почива на ръцете й, тя го храни от самата себе си – кърми го. Тази виталност на жената е изобразена освен в тялото й в символа на косата й. Дългата коса е особен знак за изпълненост с жива сила, растеж. Битието на майката е любяща грижа, пламтяща отдаденост, трепетликаща чувствителност. Но това е върховата проява на жената като майка. Преди това всяка жена, всяко момиче носи в себе си това. Дори в една компания на млади хора, момичетата винаги са по-емоционално ангажирани, по-грижовни, не дават на батковците да се шегуват с по-малки деца и са готови да окажат тиха, нежна подкрепа.

Мъжът е по-прибран, тялото му е стегнато, той да отдава и предава, не задържа в себе си. По-рязък е сякаш, дори в сравнение с китната женска емоционалност и разпростряност е орязан. Жената носи пола, мъжът панталон (или поне се е държало да е така). Женското девство е красота, мъжкото въздържание е смелост. Мъжът е по-експулсивен, контролиращ, рационален (дори формално рационален).

Поетическите сравнения никак не са безсмислени. Те са една феноменология, умно-виждаща описателност. Жената е цвете, рееща се птица, богата планина, спокойна незалязваща усмивка. Мъжът е слънчев лъч, орел в издигане или активен полет, море с приливи и отливи, в ръкопашен бой или бяг. Но това съвсем не означава, че у мъжете няма нищо от женското и у жените от мъжкото. Какво по-красиво от грижовно момче и смело решително момиче, кротко приседнал мъж и мъдро-ръководеща жена. Когато мъжът или жената актуализират в себе си нещо от специфично чуждото, те достигат необозрими етически и естетически дълбочини.

Св. Йосиф Обручник, закрилник на Девата и на Светия Младенец, и св. Жана д’Арк, повела армия. Св. Йоан, любимият ученик, прилегнал на гърдите на Христа, и св. Жени Мироносици, които отиват без страх при гроба на Господа. Св. Симеон Нови Богослов, плачещ пред иконата на Владичицата, и св. Касия, пишеща химни и ръководеща манастир. Всичкото това е красивото, лъчезарното и изпълненото с живот християнско виждане на мъжа и жената, музиката на половостта.

И когато миналата седмица гледах ужасното клипче, на което някакъв човек, с неизвестен пол, нарочно разсъблечен от всякакъв символ на половост, питаше едно малко момиченце дали би предпочело да се обръщат към него с „то“, вместо с „нея“, или пък ако желае с „него“, в мене се пробудиха няколко чувства. На отвращение, на гняв, на грях, на вина, сетне на съжаление, дори на мъчителна загуба – че красотата от света ще изчезне. Бог е извел в битие мъжа от земните стихии, а жената от съсредоточието на сърцето му, от тоталността на битието му.

И само в срещата и благодарението, във внимателната целувка и обгръщането, когато плътта и плътта стават едно, костта се събира с костта под покрова на брака, само тогава има щастие – незалязващо, Божие. Вечно ликувание, от което се ражда животът – от мъжа към и във жената. С всичките им красиви и преливащи дарби и характеристики. И когато човекът се опита да разкрои и нареже любовната реалност, дадена от Господа, той постига единствено мрак, лишение. Губи.

Мога да разбера генеалогията на всичко това. Господстващият материализъм: едно сухо, безлюбовно, разсъдъчно анихилиране на реалността. Не от изобилваща любов е сътворен и скрепен светът, а времевее и пустее в един екзистенциален и дълбинно-онтологически вакуум. Съвършена пустота, отчайващо безсмислие, шизофренна игричка – получавам удоволствие от секса, но не и блаженство в любовта; харесвам жената, но не мога да й се отдам; ражда се дете, обаче аз съм зает. Просто защото човешкото сърце е така създадено – то или е отворено отвътре за Духа, или е затворено в себе си. А там няма да намери нищо.

След милиони години еволюция, накрая било по-изгодно и удобно да се разполовят някои живи същества. Има партеногенеза, зиготно делене, значи и при висшите бозайници и човека е същото – най-обикновен витализъм, най-просто животно (като прилагателно; „животинско“ има етически конотации) размножаване и запазване на рода. Човешката половост няма други онтологически измерения, откъде и биха се намерили? Нашите гени искат репродукция! Просто секс. Той не е нещо сакрално, нещо велико, нещо тайнствено и Божествено. Щом при конете и кучетата не е, значи и при човека не е.

Дълбоката разлика между мъжа и жената е, че жената някога в първобитните общества са я пращали за дренки, затова различавала повече нюанси на цветовете. Разлика в душевността и цялата художествена форма на мъжа и жената, момчето и момичето няма. Природата е пригодила телата ни за раждане. Еволюция, инстинкт и т.н. Нима не вее страхотна, ужасяваща, депресираща пустота от такава една реалност? От такава постановка на въпроса? Но тук се корени и проблемът днес. Човекът все пак има дух. И макар да не го възпитава и развива повече от нивото на един разсъдък, той има дух, съответно разсъдък. И е страшно обидно за него да му кажат, че режисьорът, който разпределя ролите – мъж-жена, баща-майка, е сляпа биологическа случайност.

Онтологическата гордост на човека, желанието му да е „на положение“ не му позволяват да се съгласи. Той сякаш в някакъв ядосан, бунтовен унес крещи: „Аз сам ще решавам пола си! Сам ще раждам или ще давам семе! Или най-добре – дайте ми още повече свобода! Не ме наричайте „него“ или „нея“ – нека съм „то“. Безлико, голо, измършавяло „то“!“

Разбирам желанието на човека да се откъсне от природата и да заяви, че е способен на творчество, на свобода, че е повече от генетичния си материал, че не е детерминиран вселенски биологически отпадък. Разбирам желанието на разсъдъка да се намери и види свободен от едни слепи маски на мъжката и женската роля. Пределно ясно виждам тоя ожесточен героичен бунт на разсъдъка, на малкото човешко срещу сухия, каменен поглед на биолога. Обаче констатирам всичко това с прискърбието на брат, останал верен на заръките на Отца си. Сега ставаме свидетели на бавната, но уверена дезинтеграция на човека. На духовното и душевното му разложение. Което води до десигнификация, безрелефност на телесния ейдос, неразпознаваемост.

Не мога да дам решение, защото съветите се презират. Агресията е наистина под пара. „Всяка революция – казва Иван Илин – се ражда от липса на любов“. Какво да кажем за сексуалната и половата революция… Но любещото сърце вижда с умни очи образите, изписани от св. Моисей – мъж и жена ги сътвори. Не е добре за човека да бъде сам. И казва с псалмопевеца: „Господи, възлюбих благолепието на Твоя дом и мястото, дето живее Твоята слава.“ (Псалм 25:8)