Размисли за пола

46827931_1783112055132154_6882937193535373312_nАвтор: Ангел Димитров

Καὶ ἐποίησεν ὁ θεὸς τὸν ἄνθρωπον, κατ᾽ εἰκόνα θεοῦ ἐποίησεν αὐτόν, ἄρσεν καὶ θῆλυ ἐποίησεν αὐτούς.

И сътвори Бог човека, по образ Божий сътвори го, мъж и жена сътвори ги. (Битие 1:27)

За библейската антропология е съвсем ясно, че Бог е сътворил човека като мъж и жена, че мъжът и жената са човекът. „Сътвори Бог човека… сътвори го“. Наистина, втората част на стиха обръща вниманието ни към множествеността на създаденото човешко същество: „мъж и жена сътвори ги“. Значи човекът по конституцията на собствената си природа е двойствен. Мъжът е човек, жената е човек, човекът е мъж или жена.

За такава единичност, откриваща се в множественост и множественост, която всъщност е единичност, намираме още един пример в Свещеното Писание: „И яви се Господ на Авраама в дъбрава Мамре, когато той седеше при входа на шатрата (си), през дневната жега. Той дигна очите си и погледна: и ето, трима мъже стоят срещу него. Като ги видя, затече се от входа на шатрата да ги посрещне и се поклони доземи, и рече: „Господарю, ако съм намерил благоволение пред очите Ти, не отминавай Твоя раб.“ (Битие 18: 1-3). На св. Авраам се явява Господ. Той вдига очите си и вижда Трима Мъже. Покланя се и казва: „Господарю!“.

В това Светите Отци виждат разкриване на тайната на Пресвета Троица. Един Бог в Три Лица и Три лица, Които са Един Бог. Три Лица с една сила, една воля, една Премъдрост, едно битие. Такова съобщничество се припознава и когато Бог завежда Ева при Адам. Той казва: „Ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа.“ Като на еврейски „мъж“ е „иш“, а „жена“„иша“. Т.е. онтологическото единство на мъжа и жената е още веднъж потвърдено. Бог е сътворил жената за човека, но от него. Защото не е добре той да пребъдва в самота (Битие 1:18). Думата за „самота“, използвана в превода на 70-те, не фигурира. Казано е: Καὶ εἶπεν κύριος ὁ θεός Οὐ καλὸν εἶναι τὸν ἄνθρωπον μόνον – „И рече Господ Бог: не е хубаво човекът да е един“.

Разбира се, „един“ не означава нищо друго освен „сам“ (Бит. 2:18), но етимологическата картина е много полезна. На руски „один“ също означава „сам“. Наблягайки на екзистенциалната самота като на онтологическо един-ство, т.е. без-другост, искам да покажа, че сътворяването на жената не може да се тълкува психологически или дори хедонистически в полза на мъжа. Или както някои големи любители на екзегетиката и догматиката казват: жената е сътворена, за да не му е скучно на мъжа; или още по-ужасният вариант, който може да се чуе – сътворена е, за да му слугува. Всъщност, жената е битието, радостта, пълнотата, срещата със себе си на мъжа.

Οὐ καλὸν εἶναι τὸν ἄνθρωπον μόνον. Не е добре човекът да е един-сам, да е самостен без друг, който да го изпълва в среща на сърцето, което е поделената им плът – едната (лявата) от страните му – μίαν τῶν πλευρῶν. Та нали ако човекът беше сам и неговото слово би било пусто и безответно, той никога нямаше да е любим, да е желан, да е открит! В известен смисъл той не би бил себе си, защото никога не би схванал всеобхватността на екзистенциалната категория на своето себе, ако не би се намерил цял концентриран и импрегниран в едно-единствено към него обърнато лице – лицето на жената?

Любовта е истинският светъл и действителен контур на човешкото себе, на себесъществото ни. Дали е възможно човекът да го постигне не в любовта към жената, а в любовта към Бога? Да, би могъл. Но това е доброволно да бъде μοναχός – монах (пак от μόνος – сам). И монахът не е сам, за да се спаси лесно. Всъщност той е молитвеник за света, т.е. за човека мъж-и-жена.

Но погледнато отстрани, тежко би било за човека да е сътворен от самото начало само за Бога. Това е естеството на ангелския чин. Творейки нашия свят, Бог го е сътворил в пълнота за самия него. Т.е. в света не може да има вътрешен недостиг, така че някоя твар да има нужда от непосредственото Битие на Бога, за да съществува. Божията благост се състои в това, че Той дарява на всичко всичко според природата му. Това е т.нар. в схоластиката редица на вторите причини.

Първата причина за битието е Бог, втората са родителите ми. Първата радост на мъжа е Бог, но втората, съобразно съществото му, е жената. И тук няма антиномия между радостта в Бога и радостта в жената. Всичко, родено на земята, трябва да се изпълни в Небесата. Мъжът не може да е сам, защото никога не би бил човек. Но и Бог не е Сам. Дори в раннохристиянската Fides Damasi се казва: „Почитаме и изповядваме Един Бог, но не сякаш е в самота“ (DS 71). Той, в парадигмата на своята вътрешнотроична плирома, пълнота, твори човека не сам, не един, не празен. Твори го двама, твори ги двама.

Byzantine-mosaic-in-Monreal

И тук идва ред на следващата тайна: „И даде Адам на жена си име Ева, защото тя стана майка на всички живеещи“ (Битие 3:20). „Ева“ на еврейски означава „живот“. Тази пълнота на себеискателството, пълнотата на радост и вътрешен духовен живот в общението на мъжа и жената, изпълва сърцето и ги прави фактически едно, един човек, снема времепространството, снема автономните движения и ги прави едно движение на заедност. Диханието на живот, πνοή ζωῆς, дарувано при образуването на единия човек, отново започва да циркулира в съвместната плът на мъжа и жената.

От цялата тази пълнота, от целия този духовен, душевен и телесен синтез се ражда човек, ражда се дете. Любовта дарява живот. Животът е концентрирана и изпитана любов. Жената е живот. Жената е любовта на мъжа. Тя е дарохранителницата на смисъла на битието, заради който Бог е сътворил – човешката личност. В срещата на мъжа и жената се зачева детето, но то преминава субстанциално в лоното на жената, на майката. Животът й е живот на детето, диханието й е негово дихание. Жената е чист феномен на живота, на смисъла, на рождението.

Как да си обясня и да разбирам обвинението, че жената е била потисната майка през вековете до Новото време? Това обвинение ли е? Та това е величието й. И дори в известен смисъл мога да се съглася с Уилям Голдинг, че жената превъзхожда мъжа. Той казва: „Ако дадеш на жената сперма, тя ще ти даде дете. Ако й дадеш къща, тя ще ти даде дом.“ Истина е. Мъжът не може сам. Той се отдава и намира нещо повече от себе си. Това е щастието, то е, както казва Дитрих фон Хилдебранд, „безценен дар“.

От всичко това следват и онтологическите разлики между мъжа и жената. И такива разлики има. Струва ми се напълно безполезно някои персоналисти да са против очертаването на тези разлики, защото и мъжът, и жената, били личности – ипостаси. Съвършено вярно, да. И това премахва ли разликите в природата на ипостасите? Това, че личността е „несводимост към природата“ (Лоски), означава ли, че природата е анихилирана?

Най-лесният аргумент срещу такава позиция е следният: И Бог е личност. Даже е триличностен, триипостасен. И човекът е ипостасен. Значи между природите им няма разлика ли? Не, разбира се. Но позицията, която не иска да види разликата между мъжа и жената, защото държи на личността, е твърде рационалистична, схематична, безцветна, плоска. И мъжът, и жената са ипостасни, самосъзнателни, разумни и свободно желаещи. Но са и различни.

Защо в двете необходими конститути на човешкото да няма атрибути, които другото му да не притежава? Едит Щайн казва, че връзката между душата и тялото у жената е по-плътна, по-непосредствена. И нейната роля на дарохранителница на живота, на детето, изисква тялото да е сякаш по-одушевено, а душата по-плътно залегнала и обгърнала вътрешността във формата на тялото. Оттук и тялото на майката е дом на живота, пристан, пригоден за отделяне и потегляне – половата система позволява прибиране и задържане, тазът е по-широк и т.н.

Сетне макар животът да е приел самостойност, или по-точно външност от майката, т.е. детенцето се е родило, то приема сила за живота си пак от нея – почива на ръцете й, тя го храни от самата себе си – кърми го. Тази виталност на жената е изобразена освен в тялото й в символа на косата й. Дългата коса е особен знак за изпълненост с жива сила, растеж. Битието на майката е любяща грижа, пламтяща отдаденост, трепетликаща чувствителност. Но това е върховата проява на жената като майка. Преди това всяка жена, всяко момиче носи в себе си това. Дори в една компания на млади хора, момичетата винаги са по-емоционално ангажирани, по-грижовни, не дават на батковците да се шегуват с по-малки деца и са готови да окажат тиха, нежна подкрепа.

Мъжът е по-прибран, тялото му е стегнато, той да отдава и предава, не задържа в себе си. По-рязък е сякаш, дори в сравнение с китната женска емоционалност и разпростряност е орязан. Жената носи пола, мъжът панталон (или поне се е държало да е така). Женското девство е красота, мъжкото въздържание е смелост. Мъжът е по-експулсивен, контролиращ, рационален (дори формално рационален).

Поетическите сравнения никак не са безсмислени. Те са една феноменология, умно-виждаща описателност. Жената е цвете, рееща се птица, богата планина, спокойна незалязваща усмивка. Мъжът е слънчев лъч, орел в издигане или активен полет, море с приливи и отливи, в ръкопашен бой или бяг. Но това съвсем не означава, че у мъжете няма нищо от женското и у жените от мъжкото. Какво по-красиво от грижовно момче и смело решително момиче, кротко приседнал мъж и мъдро-ръководеща жена. Когато мъжът или жената актуализират в себе си нещо от специфично чуждото, те достигат необозрими етически и естетически дълбочини.

Св. Йосиф Обручник, закрилник на Девата и на Светия Младенец, и св. Жана д’Арк, повела армия. Св. Йоан, любимият ученик, прилегнал на гърдите на Христа, и св. Жени Мироносици, които отиват без страх при гроба на Господа. Св. Симеон Нови Богослов, плачещ пред иконата на Владичицата, и св. Касия, пишеща химни и ръководеща манастир. Всичкото това е красивото, лъчезарното и изпълненото с живот християнско виждане на мъжа и жената, музиката на половостта.

И когато миналата седмица гледах ужасното клипче, на което някакъв човек, с неизвестен пол, нарочно разсъблечен от всякакъв символ на половост, питаше едно малко момиченце дали би предпочело да се обръщат към него с „то“, вместо с „нея“, или пък ако желае с „него“, в мене се пробудиха няколко чувства. На отвращение, на гняв, на грях, на вина, сетне на съжаление, дори на мъчителна загуба – че красотата от света ще изчезне. Бог е извел в битие мъжа от земните стихии, а жената от съсредоточието на сърцето му, от тоталността на битието му.

И само в срещата и благодарението, във внимателната целувка и обгръщането, когато плътта и плътта стават едно, костта се събира с костта под покрова на брака, само тогава има щастие – незалязващо, Божие. Вечно ликувание, от което се ражда животът – от мъжа към и във жената. С всичките им красиви и преливащи дарби и характеристики. И когато човекът се опита да разкрои и нареже любовната реалност, дадена от Господа, той постига единствено мрак, лишение. Губи.

Мога да разбера генеалогията на всичко това. Господстващият материализъм: едно сухо, безлюбовно, разсъдъчно анихилиране на реалността. Не от изобилваща любов е сътворен и скрепен светът, а времевее и пустее в един екзистенциален и дълбинно-онтологически вакуум. Съвършена пустота, отчайващо безсмислие, шизофренна игричка – получавам удоволствие от секса, но не и блаженство в любовта; харесвам жената, но не мога да й се отдам; ражда се дете, обаче аз съм зает. Просто защото човешкото сърце е така създадено – то или е отворено отвътре за Духа, или е затворено в себе си. А там няма да намери нищо.

След милиони години еволюция, накрая било по-изгодно и удобно да се разполовят някои живи същества. Има партеногенеза, зиготно делене, значи и при висшите бозайници и човека е същото – най-обикновен витализъм, най-просто животно (като прилагателно; „животинско“ има етически конотации) размножаване и запазване на рода. Човешката половост няма други онтологически измерения, откъде и биха се намерили? Нашите гени искат репродукция! Просто секс. Той не е нещо сакрално, нещо велико, нещо тайнствено и Божествено. Щом при конете и кучетата не е, значи и при човека не е.

Дълбоката разлика между мъжа и жената е, че жената някога в първобитните общества са я пращали за дренки, затова различавала повече нюанси на цветовете. Разлика в душевността и цялата художествена форма на мъжа и жената, момчето и момичето няма. Природата е пригодила телата ни за раждане. Еволюция, инстинкт и т.н. Нима не вее страхотна, ужасяваща, депресираща пустота от такава една реалност? От такава постановка на въпроса? Но тук се корени и проблемът днес. Човекът все пак има дух. И макар да не го възпитава и развива повече от нивото на един разсъдък, той има дух, съответно разсъдък. И е страшно обидно за него да му кажат, че режисьорът, който разпределя ролите – мъж-жена, баща-майка, е сляпа биологическа случайност.

Онтологическата гордост на човека, желанието му да е „на положение“ не му позволяват да се съгласи. Той сякаш в някакъв ядосан, бунтовен унес крещи: „Аз сам ще решавам пола си! Сам ще раждам или ще давам семе! Или най-добре – дайте ми още повече свобода! Не ме наричайте „него“ или „нея“ – нека съм „то“. Безлико, голо, измършавяло „то“!“

Разбирам желанието на човека да се откъсне от природата и да заяви, че е способен на творчество, на свобода, че е повече от генетичния си материал, че не е детерминиран вселенски биологически отпадък. Разбирам желанието на разсъдъка да се намери и види свободен от едни слепи маски на мъжката и женската роля. Пределно ясно виждам тоя ожесточен героичен бунт на разсъдъка, на малкото човешко срещу сухия, каменен поглед на биолога. Обаче констатирам всичко това с прискърбието на брат, останал верен на заръките на Отца си. Сега ставаме свидетели на бавната, но уверена дезинтеграция на човека. На духовното и душевното му разложение. Което води до десигнификация, безрелефност на телесния ейдос, неразпознаваемост.

Не мога да дам решение, защото съветите се презират. Агресията е наистина под пара. „Всяка революция – казва Иван Илин – се ражда от липса на любов“. Какво да кажем за сексуалната и половата революция… Но любещото сърце вижда с умни очи образите, изписани от св. Моисей – мъж и жена ги сътвори. Не е добре за човека да бъде сам. И казва с псалмопевеца: „Господи, възлюбих благолепието на Твоя дом и мястото, дето живее Твоята слава.“ (Псалм 25:8)

 

3 Comments on Размисли за пола

  1. Ивет // 22/02/2019 в 01:22 //

    Сложна, претенциозна и бездушно написана статия, изобилстваща с чуждици и нищо не казващо „дълбокомислие“. Невъзможна за четене и за осмисляне. Все едно изстрел с халосен патрон.

  2. Критиката е хубаво и полезно нещо за всеки автор. Но за критикуващия е по-добре да говори за това, което разбира; за това, което не разбира, е по-добре да замълчи.

  3. YahBoi // 20/03/2019 в 01:45 //

    Тази статия буквално противоречи на себе си. на няколко места и оперира върху недомислени предубеждения. Като цяло много голяма част от статията може да бъде съкратена ако автора дава по същество,вместо да опитва да показва недопечените си знания по хуманитарни науки.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: