„Бийте ни, така ни се пада!“

Автор: Елена Кучеренко

Публикацията на Елена Кучеренко е предизвикана от публични изказвания на  руския свещеник Андрей Ткачов, който често участва в телевизионни предавания и отговаря на зрителски въпроси. Много от предаванията му се отличават с дръзкия и прям тон на свещеника, който смущава мнозина, но едно от последните му участия предизвиква буря от коментари в социалните мрежи.

Вероятно не можем да не признаем, че отец Андрей е ярък, необикновен, много харизматичен и авторитетен проповедник. Аз познавам хора, които са израснали и дошли в храма, по техните думи, благодарение на неговите книги и проповеди. И нямам основание да не им вярвам.

Лично аз се въцъркових, четейки други книги; литературата на този свещеник никога не ми е била близка. Няколко пъти започвах, после отлагах. Това е нормално. Всеки човек, в това число и църковният, има близки по дух, стил, темперамент и сложност кръг от автори, които отговарят на интересуващи го въпроси. Има и такива, чието творчество лично при мен и конкретно в този момент от живота ми не получи отклик в моето сърце. Всички сме различни и любимите ни книги са различни. Това не е страшно, а е напълно нормално –  в края на краищата, важният „автор“ за всички нас е Христос.

Но именно затова, че този проповедник е широкоизвестен, той постоянно се отпечатва, появява се по телевизията и радиото, при това така да се каже – не банално, а с всяко негово публично казано или написано слово приковава вниманието към себе си. И съгласете се, че това е една от неговите „кънки“ – той умее да приковава вниманието към думите си. Неведнъж са възниквали спорове около неговите изказвания. Няма да ги припомням, всичко е вече отдавна казано и написано от всички страни.

В последните дни предизвикаха вълнение и най-разнообразни емоции и отклик две негови телевизионни „речи“ (в различни предавания, бел. ред.) – отговор в пряк ефир на жена, която забравила да каже един грях на изповед и попита как е правилно да постъпи, и телевизионен отговор на една зрителка, която се оплака, че баща й не иска да се лекува.

Първата (реч) няма да описвам подробно. Много от нас, и аз в това число, спориха за това, взаимно се обиждаха и бяха обидени, махнаха приятелите си и ги блокираха в социалните мрежи. Аз самата изпаднах в такова състояние, че писах недопустими неща, трих, извинявах се и започнах отначало. Всичко това е ужасно и от това на душата ми е мерзко. Как е правилно да постъпя? Трябваше ли да мина покрай него и да замълча? Все още осмислям тези въпроси.

Колективната идиотка

Според мен, ако силно се постараем да махнем всичко излишно, донякъде е възможно да се извлече някакъв смисъл от отговора на отец Андрей на първата зрителка. Изповед, покаяние, виждането на греховете си и плач за тях – темата в духовния живот е важна, въобще – първостепенна. Аз сама всеки ден отивам на изповед с едно и също, формално се ровя в някакви дреболии, а дълбоко покаяние и изправяне няма и няма. Повече от петнадесет години съм в Църквата, а е все така, ако не и по-зле отколкото в началото.

Подозирам, че отецът се вълнува именно от това. Той говори по-скоро за своите болки, за това какво го безпокои като свещеник и от какво е изморен. Ние, миряните искаме да видим духовенството по-стриктно, благоговейно, любящо. Духовенството също иска паството да е по-будно, благоговейно, с повече любов и духовна зрялост. Тук всичко е ясно.

Но разговорът беше за друго. За много обикновено нещо – „битово“, и изискваше вероятно такъв „битов“ отговор. Прекрасно е, разбира се, да разкриеш темата. И дори нужно. Но не може да направиш от една зрителка, а след това – от огромно количество жени „колективна, многохилядна зараза1 заради някаква безобразна глупачка“, която спи и гледа само как да се подиграе с горкия отец Андрей, „да се поразрови пред него в своето лайно и да го подуши“, не си струваше. Тонът е просташки и недопустим не само за свещеник, за християнин, но и за който и да е човек. Или някой мисли иначе? Сега не говорим за творчеството на отец Андрей, а за неговото служение. Говорим за конкретно предаване по телевизията с огромна аудитория. В този конкретен случай това ли е образът на православен пастир?

От другата страна на екрана е живият, съвсем непознат за отец Андрей човек, за когото не е известно с какво диша, от какво страда и плаче душата му. Може да му е добре, но пък ако му е зле? Ако го измъчва нечовешка болка и думите на свещеника могат както да го спасят,тъй и да го погубят? Ето така, изведнъж?

Ако свещениците знаеха колко са важни за нас, енориашите, техните думи! Надявам се, че те го знаят. С каква радост и с каква болка може да реагира сърцето – то може да се захване за тях като удавник за сламка, а може те да бъдат и последният тласък на ръба на бездната.

„Тук не ми е мястото“

Имам добра приятелка, която сега е въцърковен човек, многодетна майка, прекрасна жена, християнка, обичаща Бога и хората, която с всички сили се старае да живее по Неговите заповеди. Дали се получава или не – Бог вижда. А в младостта си е била дива и буйна. Не е познавала Бога тогава и не го е търсела, докато случайно не забременяла без брак. Мислите й са били всякакви. Аборт? Не! Как ще живее занапред и какво ще прави?

И с всички тези мисли тя отишла в църквата. А и къде ли другаде да отиде? Разказала всичко това на свещеника, а той започнал пред целия храм да я обвинява с всички възможни красноречиви думи, чиято същност се заключавала меко казано в следното: „Ти си момиче с ниска социална отговорност и нямаш място сред нас, свестните хора, вън оттук!“.

„Знаеш ли от какво най-много ми стана болно? – ми каза тя. – Не от това, че той ме нарече блудница2, това е ясно, не оправдавам себе си, а от това, че аз разбрах, че там не ми е мястото, и че прошка никога няма да получа, каквото и да направя“.

И тя си отишла от храма, като си мислела, че е завинаги, защото там „не е мястото“ за такива като нея. „А Христос и блудницата?“ – ще попитате вие. И аз това питам.

Седем години моята приятелка не престъпила църковния праг – така отекнали в нея свещеническите думи. Смисълът им бил, че щом няма прошка, значи нищо не може да се направи…

Права ли е или не, не знам – трудно ми е да я оправдая, но не мога да я осъдя. Ситият не може да разбере гладния. Когато аз влязох в храма, ме стоплиха; почувствах, че Христос направи това, което е било, като да не се е случило! Изобличиха ме и веднага ме прегърнаха, и плакаха с мен за моите грехове. Отец Даниил Сисоев. Ридаех тогава, защото беше страшно да гледам назад (изповедта е гледане, не просто обръщане на погледа, бел. ред.), а и от щастие, понеже знаех, че както и да съм живяла преди, каквито и да  съм ги вършила,  колкото и ниско да съм паднала сега, Господ вижда моето сърце.

И къде другаде ми е мястото, ако не в сълзите, на колене при Разпятието? Към кого още да викам за болката си, за нечистотата си, освен към Него? Към кого още да пълзя, да се прекатурвам и пак да пълзя? Кой ли още ще ме подхване?

Това не означава, че трябва да се отпускам, но Неговата милост, Неговата любов и помощ ми дават сила. Мнозина ще възразят, че в храма ние идваме не при свещеника, а при Бога.

Вярно е. Но както неотдавна ми каза един добър свещеник: „Хората идват при Бога, но ги посрещаме тъкмо ние“.

Наистина, моята приятелка не направила аборт, въпреки, че смятала да го направи. И тъкмо в тези дни (когато щяла да го прави), майка й била ударена от кола и умирала в болницата. „Господи, – плакала моята приятелка, – нека мама да живее! Ще оставя детето! Всичко разбрах!“ И Господ запазил живота на жената.

Родила детето, но така и не се решила да отиде в храма. Не искала да осквернява Божия храм със себе си. Няма място там за нея! Няма място! Така и живяла някак си, докато след седем години сама не преживяла авария и не попаднала в болница с разкъсване на пикочния мехур и сепсис.

Тогава лекарят й дал в ръцете дали молитвеник, дали Евангелие, защото само чудо можело да я спаси. И тя започнала да се моли. Оживяла. След това за благодарност отишла в храма. Домъкнала се по корем. Стоплили я, прегърнали я, поплакали с нея – други свещеници, не този първият. Тя се омъжила за бащата на своето дете. И сега са венчани, а семейството е многодетно. Много я обичам. Словото може да спаси, а може и да погуби.

Пийте светена вода и се молете

Но по-голямо недоумение, отколкото отговорът на тази първа зрителка, лично в мен предизвикаха други думи на отец Андрей: неговият отговор на въпроса: „Какво да правя, ако баща ми не иска да се лекува?“

Ако резюмирам първата част на неговата реч, смисълът е следният: „Вашият баща е точен човек. Не иска да се лекува и няма да се лекува, за да не харчи парите на семейството. Аз също не искам да се лекувам и не се лекувам“.

Понякога чета мнения на лекари и представители на различни благотворителни организации. Има случаи, когато се разболява дете или възрастен човек – това е страшно, това е трагедия. Понякога не може или слава Богу – може да се лекува у нас в Русия. Но хората в своята мъка престават обективно да оценяват ситуацията. Това е разбираемо. Продават се квартири, вземат се многомилионни кредити, търсят се някакви „чудотворци“, в отчаянието си семейството ползва нечистоплътни медицински организации, хората се разоряват, а болният така или иначе умира. Или оживява. Но е било възможно да бъде излекуван не за милиони зад граница, а за по-малко пари тук. А семейството продължава да живее, но къде да живеят и с какво – вече са с огромни дългове. Но това са мои фантазии по темата. Това ли е искал да каже отец Андрей? Не знам…

Трябва ли в болестта си да се уповаваме на Господа! Несъмнено. Трябва ли да просим помощ от Него? Хиляди пъти – да. Може ли да бъде болестта за добро и път към Богопознанието? Разбира се. Физическото здраве висша ценност ли е? Не. Означава ли това, че не трябва да се обръщаме към лекарите?

„Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния, и от царя получава дар. Знанието на лекаря ще възвиси главата му, и между велможите ще бъде на почит. Господ е създал от земята лекарства, и благоразумен човек не ще ги пренебрегва“ (Сир. 38:1-4).

Сигурно това е отговорът – задължително трябва да се лекуваш. Но и трябва да молиш Бога за изцеление.

Но това е само началото, продължението на речта на отец Андрей според мен, е много опасно. Ще го цитирам дословно, за да не бъда обвинена за пореден път в преиначаване и извратено разбиране.

„Днес празнуваме паметта на Василий Велики. Сестра  Макрина. Гърдата й нещо се възпалила и трябвало да я покаже на лекаря. А тя: „По-добре да умра! Как да се съблека? Да си покажа гърдите на лекаря? Ах! Ето на всички ви! (И показва с неприличен жест на екрана.) Никога през живота ми! Ще умра, но няма да ги покажа!“ Разбирате ли? Да легне на масата, да разтвори краката си или да отиде там и да я гледа гинеколог през окулярите си? Друг път! (Поредният жест.) Никога през живота си! Ще умра, но няма да покажа гърдите си на мъж! О! Свята жена! И живяла, и била здрава! А нашите широко отворени! Пред всички. Честито! Бъдете щастливи! Събличайте се навсякъде! И в лекарския кабинет, и на плажа, и на танци. И голи ходят, и дишат като кучета зад ограда. Безсмислено живели и безсмислено умирали. Разбирате ли? Има хора, които казват: „Не, не искам да се лекувам! Ако трябва да се събличам пред вас, да ме пипате тук, да ме пипате там – нямам нужда от това! Все едно, ще умра!“ Разбирате ли? Мислили си сте някога за това? Или си мислехте, че вечно ще живеете в тази смрадна плът? Велико щастие ли е това? Не! Да умреш е по-голямо щастие! Когато Бог ти каже и ти си готов. (…) Е докога можете да пишкате и акате в бурканче? Ние умираме все по-рано и по-рано. А децата се раждат раково болни. Пийте светена вода и се молете по-често! Ако е дошло време да се мре – умирайте!“ (Видеото можете да видите тук).

Аз бих раждала с долни гащи и със забрадка

Помня, че когато тъкмо бях влязла в храма, всяка дума, казана от свещеника или просто от въцърковен човек вдишвах, попивах я като Глас Божий, като директна заръка за действие. Да ми бяха казали тогава да не лекувам рака и да оставя децата си сирачета, нямаше да се лекувам. И бих пила като лек светена вода!

Добре, че не бях чула тази проповед преди първото си раждане. Тогава бих раждала с гащи, с пола, със събрани крака и със забрадка! С надеждата, че ако умра, ще ида при Господа с бельо и покрита глава! И на мен ще ми е приятно, и пред ангелите няма да ме е срам.

Бихте ли ме нарекли глупачка? Не. Просто душата ми гореше, както така не ще гори вече никога! Нищо не знаех, не разбирах, но мечтаех да вярвам и да изповядвам! Исках да правя това, което е правилно, за да разбере Господ колко Го обичам! Нима хората в църква могат да грешат? Не! Никога! Както детето, което сляпо вярва на родителите си каквото и да му кажат, така и аз сляпо вярвах на всяка дума, на човешката дума, казана в църковната ограда. Бях така благодарна за незаслужената чест да бъда тук, сред тези святи хора, че сърцето ми щеше да се пръсне от щастие и мечта да докажа, че не са сбъркали, приемайки ме сред тях. Аз ще направя всичко! Какво конкретно, няма значение, това е Гласът Божий! Но на мен ми провървя, че попаднах на мъдри пастири.

А моя позната – прекрасна, вярваща жена, умря от рак на гърдата. Лекарите й даваха големи шансове, децата й бяха готови да платят операцията, но не й провървя – срещна „старец“ в някакъв отдалечен манастир, който не благослови операцията, а я благослови да яде растителна храна, да пие светена вода.  И така ще оздравее! Но жената си умря, а той сигурно все така не благославя да се лекуват.

Друга моя позната реши да ражда вкъщи, точно защото друг „старец“ не благослови тя да отиде в родилен дом, понеже там родилките се поемат от лекари, които са мъже. Разбирайки, че не може да спре кръвотечението, „духовната акушерка“ извикала „Бърза помощ“ и си заминала. Слава Богу, спасиха я! И при това именно мъже. А друга жена, която също роди в дома си поради целомъдрие, изгуби детето си по време на раждането. Но аз сега не говоря за вредата от раждането у дома, а за сляпото послушание към „старците“.

Един свещеник не благослови майката на едно дете със синдром на Даун да заведе детето си на развиващи занятия. „Причастието ще го излекува“ – казал той. Да, за Бога всичко е възможно, но трябва и ти да направиш нещо…

Глупави ли са тези жени? Не, не са глупави. Просто душата им гори, искат всичко старателно според Бога да направят и в ревността си вярват всеотдайно и сляпо, затова и свещениците трябва да бъдат внимателни.

Как да разбираме тези думи на отец Андрей? Като призив към жената да не се лекува? А ако в едно затънтено село има само един лекар и той е мъж? Трябва ли тя да умре? Не мисля така. А ако наистина го послушат? Защото действително могат да го послушат, понеже е с авторитет. Жените, особено многодетните, с години не могат да се доберат до лекар, защото нямат време, работата е много, деца, парите свършват. Знам това, защото имам пет дъщери и едната от тях е инвалид. И се оказват в болницата, когато ракът на гърдата или матката е в напреднал стадий. Опитай дори и мъжете да изпратиш на лекар.

„Децата се раждат раково болни“ – казва отец Андрей. При нас в храма често идват майки с болни деца, които се лекуват в центъра на Дима Рогачев. Това е такава болка, такъв ужас, който не можете да си представите! Това е Голгота, лична Голгота! Сърцето ти се къса, когато ги гледаш как ловят като глътка въздух в последната си надежда всяка дума на свещеника или на обикновения въцърковен човек. Аз сама преживях нечовешка болка – когато родих Маша със синдром на Даун, пропаднах в бездна. Много добре знам как една дума може да спаси, а може и да довърши болния.

„Бийте ни, така ни се пада“

Ако трябва честно да кажа моето мнение, от всичко това в процеса на обсъждане най-много ме шокира това, че хората, особено жените, обичат такъв стил на проповед, като в тези случаи: „Така ни се пада! Бийте ни, обиждайте ни! Горете ни на клада! С нас не може по друг начин, ние от нормални думи не разбираме!“. Жени, милички, всичко разбирате! Вие разбирате нормални думи, повярвайте! Не е необходимо да мачкаш душата, за да изобличиш греха. Вразумление може да има и без унижение, а послушание – без издевателство. Църковният живот, смирението, любовта към Бога и уважението към духовенството не изключват нормалното чувство на собствено достойнство и на двете страни!

Отношението духовник – чедо не е отношение на принципа „щом ме бие, значи ме обича“. Това е отношение на взаимна любов и уважение. Свещеникът може и е длъжен да бъде понякога суров, но той е длъжен и да не бъде грубиян.

Което не означава че не трябва да изобличава греха – да, трябва! Но според думите на отец Андрей, широко обсъждано е, дали може публично да не се съгласиш с думите на свещеника. Някои смятат, че да, може. Други виждат в това кощунство и хула против Светия Дух. Лично аз мисля, че тук става дума не за изповед и лична духовна беседа, която разбира се, не бива да се разпространява, а за медиен продукт, ако може така да се каже. Всеки публичен медиен продукт – дали е книга, статия, телевизионно и радиопредаване, има нужда от публично осмисляне. Ако авторът, който е и свещеник, се появява в публичното пространство пред широка публика, трябва да бъде готов за публична оценка на своето творчество. Прекрасно е, че я има, така трябва и да бъде.

И последно. В ежедневието си ние преминаваме през етапи на израстване. Младенчеството ни, когато ръцете на нашите майки са целият ни свят. Детството, когато всичко е в розово. Подрастващата възраст, когато ни се струва, че не ни разбират, когато търсим себе си. Възрастта, в която оценяваме трезво всичко. Старостта, която трябва да бъде мъдра, но понякога става детство.

Така е и в църковния живот. Отначало слушаме с отворена уста, вярваме сляпо, носим свещеника „на ръце“, а после виждаме, че всичко не е толкова просто. Започваме да се отнасяме към всичко критично, обиждаме се, излизаме, връщаме се, търсим себе си. А после възрастта, в която ставаме мъдри, а понякога и досадни. Но тези етапи трябва да се преминат, не можем да ги избегнем.

И виждам, че и Църквата у нас сега преживява своята подрастваща възраст. Когато започна възраждането й, имаше подем, сляпа вяра, възторг – беше безоблачно детство. Но след това започнахме да търсим себе си, да виждаме, да мислим, да разбираме. Видяхме, че не всичко е бяло – уви, има и тъмни страни. Ние говорим за това, учим се да живеем с това и се учим да отделяме зърното от плявата. Заговориха не само свещениците, но и миряните, и това е прекрасно. Заговориха на различни теми.

Църквата (а Църквата – това са хората, всички ние, и носим отговорност за нея), осмисля сама себе си, такава, каквато е тя сега. И за да пораснем, трябва задължително да останем тинейджъри. Трябва да викаме от болка и да критикуваме. Трябва да търсим и да намерим. Трябва да обсъждаме и да не мълчим. И тогава ще дойде ден, когато ще пораснем, и най-важното – ще се успокоим. Кое ще е главното за нас, не знам. Аз още не съм пораснала. Иска ми се да вярвам, че най-важното ще бъде Христос.

Отговорът на свещ. Андрей Ткачов можете да видите тук.

 

Превод: прот. Павел Максимов, Ренета Трифонова

Редакция: прот. Павел Максимов

Източник: Правмир

---

 

1 В текста е използвана думата „зараза“ – жаргонен израз, отнасящ се за някой, който те измъчва с поведението си и може да те докара до крайна степен на възмущение.

2  В оригиналния текст думата е „шлюха“ – жаргонен израз на „проститутка“.