Старите рани на Новия свят

unnamedАвтор: прот. Андрей Ткачов

За разсъждаващия човек историята е книга, запечатана със седем печата.Сухото изреждане на фактите и събитията само по себе си не разкрива същината и смисъла на станалото и ставащото.А различните интерпретации често ни отдалечават доста от отговорите.

В общи линии историята на Америка е известна.Но как да намерим ключа към нейната тайна? Стрелката на компаса, ползван от честния и любознателен търсач на съкровища сочи към Църквата.

Човекът обикновено разсъждава стереотипно и обобщаващо. Русия се свързва с мечки, разкарвани по улиците с халки в носовете, страшен студ, река от водка и танци под съпровода на балалайка. Китай се олицетворява с многочислен народ от хора с нисък ръст, които са или усмихнати, или присвили очи в подчинение на своя вожд и готови да изстрелят ракета в космоса чрез голяма прашка, стига само целият свят да опъва ластика. Англия пък се асоциира с гъстата мъгла над Темза, а пък Франция – със слабоват, висок мъж, наметнат с пелерина и с барета на главата, заглеждащ жените от прозореца на кафенето.

Казвате някоя дума – и веднага мозъкът реагира с фонтан от асоциации, според наличното знание. Ако то е малко, мозъкът лениво изтисква някакъв шаблон, в голяма или по-малка степен общ за някоя човешка група. Така стоят нещата. Защото такива са законите на непреобразената мисловна дейност. А какви асоциации се раждат в мозъка при думата САЩ ?

Готов съм да се обзаложа, че тези асоциации ще са много повече от асоциациите с думата   „Монголия”:

САЩ– това е Виетнамската война и психоделичната култура. Амин.

САЩ са държавата на класическото робство, първа обявила война на робството. Амин.

Доларите, дънките, приличащият на козел чичко, който те сочи с пръст идват оттам. Пак там е президентският мозък, пръснат върху платното на главната улица в Далас.

САЩ са консервативно общество с най- високата степен на разврат. Амин.

САЩ са най- дръзко построените небостъргачи, съчетани с най- затънтената провинция,   намираща се само на няколко десетки мили от същите тия небостъргачи. Амин.

САЩ са империя, постоянно жонглираща с понятията „свобода” и „равенство” с цел да постигне тяхната пълна уравниловка. Амин.

САЩ са строителната площадка на антихристовото царство, на чиято територия обаче, четат Библията повече, откъдето и другаде по света. Амин, амин, амин.

Каквото и да се каже за САЩ, то ще е смесица от студено и горещо, смес логически невъзможна и въпреки това, реално съществуваща. Нещо като жив труп или горещ сняг. Това е Америка.

Естествено, може да поставите под съмнение казаното от мен с въпроса: „А ти самият, бил ли си там?” Не съм бил. Други бяха, върнаха се и разказаха.

А пък аз съм от ония – простите. Дето пееха: „Гуд бай Америка, където никога не ще отида.” Преди тая дума: „никога” предизвикваше у мен тъжна завист към тия, които вече бяха отишли там или щяха да отидат. А сега чувството ми е различно, нещо от рода на: „А трябва ли всъщност да отида?” Ето, в Европа вече мият тротоарите с шампоан, но съвсем не изпитваш мерак да поживееш в тамошните градове и да усетиш културата. А тук – у нас, вече е достатъчно да посетиш „Мак Доналдс”, да подъвчеш дъвка без да си затваряш устата – и хоп, вече си потопен в американската култура.

През наскоро отминалото време, когато социалистическата епоха рухна, нас ни купиха с ярко оцветения етикет на американския начин на живот. Разбира се, ярките картини за Америка, разпространявани от масовата култура са стока за износ; реалността е друга. Но не бива да се забравя, че в днешните години виртуалната реалност се възприема като почти толкова достоверна, каквато е действителната. Вследствие на което човек, успял да схване правилата на бейзбола, спокойно може да счита себе си за вече станал наполовина американец.

Признавам чистосърдечно, че въобще не си правя труда да вникна защо някой  си удря силно топката с бухалката, накъде я запраща и защо хуква нанякъде след това. А резултатите от тия мачове са едва ли не главната новина във вестниците.

В романа „Престъпление и наказание”, господин Свидригайлов асоциира Америка с преминаването в оня свят. Като пътуване с еднопосочен билет, от което връщане няма. Той вярва в съществуването на оня свят, но счита, че е по-справедливо да си представя въпросния свят не като Град, слизащ от небето, а като обикновена баня с паяжини.

И така, в едно хладно и сиво утро, на брега на Малка Нева, умореният от своя собствен целожизнен разврат, г-н Свидригайлов си тегли куршума. Половин минута преди заминаването си към банята с паяжините, той разменя няколко думи с приближилия се патрулиращ полицай:

– Не бива да стоите тук.

– Аз заминавам в чужбина, брат.

– В чужбина?

– В Америка.

Свидригайлов извади револвера и нагласи ударника.

– Ако те питат за мен, точно това им казвай, че съм заминал за Америка – и допря дулото до дясното си слепоочие…“

Ние естествено, нямаме намерение да пътуваме по тоя начин отвъд океана – да ни пази Господ от това! И все пак… много ни се иска да разберем защо както някога всички пътища са водели към Рим, сега всички пътища водят към Уол Стрийт и към Белия Дом?

Парите, свободата, самореализирането, бягството от условностите  господстващи в Родината? Да, това са някои от причините, но има още много. И една от тях е стремежът в Америка да се изгради Божие Царство на земята, но без Маркс, Енгелс и Ленин.

Комунизмът си бе поставил целта да изгради земно царство на справедливостта, но без вярата в Бога, сиреч без покайния шепот по време на Изповедта, без първото Причастие, без неделния камбанен звън. В своята теория и практика европейският комунизъм е по принцип антирелигиозен, а по същина антихристов. А пък Америка е опит да се построи общество на щастието без да се влиза във война с религията. Тя е сплав между европейския индивидуализъм и европейската религиозност.

От една страна, там ние навсякъде срещаме свобода и постоянно слушаме речи и лозунги за нея:  за свободата на частната собственост, свобода на инициативността, религиозната свобода, свобода на избирателните права и на гражданските събрания. От друга страна обаче, имаме неписани задължения и дългове. Задължително в неделя трябва да си на молитвеното събрание, длъжен си съвестно да си плащаш данъците, длъжен си да се интересуваш от политиката, длъжен си да се бориш с парниковия ефект и глобалното затопляне. Длъжен си да си усмихнат, длъжен си да си щастлив или в най-лошия случай, да изглеждаш такъв… Всичко описано е пункция, извадена от гръбначния мозък на Европа и вляна в девствените простори на новия континент. Това е Америка.

Ако обаче поставим въпроса за свободата в посоката, че човекът е свободен да избира не само своето местожителство и професията, която да упражнява, но също така и да си смени пола; че е свободен да прави секс, с когото си иска и да върши всичко, каквото му скимне, такава „свобода” вече е нещо разрушително. И речите за свободата, поставени в този контекст, всъщност се оказват словесно покривало на греха. А главното свойство на греха е да убива свободата още в нейния зародиш: „Всеки, вършещ грях, вече е роб на греха.Така по силата на логическата неизбежност става очевидно, че робството на греха се намира там, където най- силно крещят за свободата.

Въз основа на всичко, казано дотук, аз предлагам на всички нас: и на тези, които обичат Америка, и на тези, които я ненавиждат (а тя е еднакво достойна и за едното, и за другото), гледната точка, ракурсът към нейната история, разглеждащи я като история на сектите. По- точно: история на многобройните протестантски деноминации. Като история на продължението на европейския религиозен живот. Убедено твърдя, че историята на Америка няма да бъде разбрана извън контекста на развитието на протестантството. Другите пътища са губене на време и затова по-добре е вместо да ги обикаляме, да се заемем с нещо друго, например да си съберем всички албуми на Майкъл Джексън.

Разбира се, може да се изберат и други подходи. Като този да се изучат биографиите на президентите, чиито портрети са поставени върху доларовите банкноти. Да се изучи животът на рижия войскар Грант, гледащ ни от петдесетачката или на ирландеца Джаксън, гледащ ни от двадесетте долара. Да, това е реален път, водещ до интересни открития. Но по него се плъзга по същността, а не се потапя в нея. Потапянето е свързано с интереса към духовния живот. Защото всички тези повече от четиридесет и трима президенти на САЩ се водят християни. Единадесет са членове на епископалната (сиреч на англиканската в Америка, бел. прев.) църква, десет са презвитериани, петима методисти, имаме още баптисти и квакери. Един (Айзенхауер) е иеховист, един, за чиято насилствена смърт вече споменахме е римокатолик, а вдовицата му Жаклин след неговата кончина става съпруга на милионера Онасис.

И така: вече имаме предложен път, криволичещ като китайско шосе, дълго хиляда ли. Тръгналият по него ще го измине. А пък аз, в потвърждение на моята теория, ще изложа следните факти:

27715_1284_1300912784

Европа на практика изхвърля от себе си първите колонизатори на Новия Свят. Уморената, отчаяно стремящата се да постигне граждански мир и съгласие между различните християнски изповедания, почти обезумялата от религиозните войни Европа насила заставя част от своите деца да търсят щастието си там, където европейският Макар още не гони телетата. И тези нейни деца пресичат Атлантика, носейки със себе си Библията в нейния превод на Крал Джеймс и мечтата за „тих и мирен живот, в пълно благочестие и чистота” (1 Тим. 2:2). Те си мислели, че чрез преселението си изпълняват апостолските думи: „излезте от средата им и се отделете, казва Господ” (2 Кор. 6: 17). За тях „от средата им” били европейците, изтощени от Вартоломеевите нощи, папските були и династическите спорове. Първите колонисти и последвалите ги техни многобройни подражатели горели от желанието да започнат живота си отначало и задължително върху твърдата основа на Христовите думи.

В ревността си те приличали на първите монаси, излизащи в пустините заради жаждата за Благодатта. Но те били протестанти и тяхната ревност имала други прояви. Те воювали с местните американци (индианците), копаели, строели, раждали по дузина деца, без да изпускат Библията от ръка. Те вършели принудителна протестантка аскеза, за да могат да усвоят новите неприветливи територии.

Обаче преместването в пространството не води до механична промяна на вътрешния живот. Заедно със себе си колонистите донесли религиозните разпри, егоистичната увереност в личното спасение, подозрителността към всеки, който вярва различно. Избягали от религиозните преследвания в старата родина, те бързо започват да палят кладите на тяхната, вече протестантска инквизиция. Много скоро и сред тях започва лов на вещици. Конкретен пример: през 1692 година в колонията (сега щат) Масачузетс били изгорени двадесет човека. Тези, които отъждествяват протестантството с хуманизма и прогреса, задължително трябва да се запознаят с тези исторически факти. Ако Мойсеевият закон се приема като книга с норми, задължителни за цялото общество, а също тъй и като наказателно-граждански кодекс, тогава за престъпници се считат не само крадците и насилниците, но също така магьосниците и знахарите. Щом го има дяволът, трябва да са налице и неговите слуги. Мисълта, следваща тази посока неминуемо вижда нещо инферно в околната действителност.

А слуги на дявола най-често се оказват жени или девойки. Ева е първата жертва на змийската хитрост, а нейните дъщери са любопитни, доверчиви и емоционални. Те за лукавия са слабото звено: за пуританите това било ясно като бял ден. И било само въпрос на време кога хората ще рекат, че гладът, морът по добитъка или разрушителния ураган са се случили под влияние на бесовете. И тогава чие поведение ще възбуди подозрения? Кого ще видят да излиза от селището посред нощ? Кой е престанал да посещава молитвените събрания и да се изказва за вярата неодобрително? Най-прочутият процес в Нова Англия (срещу Салемските вещици, бeл. прев.) се провежда цели седем години след последната екзекуция на вещици в самата Англия.

И днес един от основните холивудски сюжети е как дяволът се появява в някое спокойно провинциално градче. Външно той изглежда респектиращо и не предизвиква съмнение у никого. Но много скоро градът бива залят от вълна на взаимна ненавист, пролива се кръв и къщи се изгарят. И злобният кикот на фона на пожара ни дава да разберем, че съдбата на този град е въведение към събития от планетарен мащаб.

Не се съмнявам в съществуването на бесовщината, но не обичам да говаря за нея. Затова нека се върнем там, откъдето започнахме. През 1620 година тримачтовият барк „Мейфлауър” (”Майско цвете”) сваля сто и двама заселници на източното крайбрежие на Северна Америка. Така се ражда Плимутската колония – семенцето, от което ще израсте дървото, наречено Съединени Американски Щати. Ние трябва да разберем в дълбочина какво означава това, дори да имаме вече някакви повърхностни знания, основани върху едноименния роман на Уолтър Скот или върху специализираната литература.

Пуританите от седемнадесетото столетие са хора, които задължително трябва да посещават своите религиозни служби два пъти през деня и стриктно да почитат неделния ден. Те били длъжни още да пазят пределна строгост в облеклото, да не играят карти и да не четат нищо друго освен Библията и коментарите на библейските текстове. Заради възприетите от тях калвинистки идеи те считали, че личният  жизнен успех е сигурен белег за тяхното лично спасение. Пуританите кръщавали децата си, поради което появилите се по-късно баптисти влизат в ожесточени спорове с тях.

Първите години били много тежки за заселниците. Суровите зими, болестите и неумението им да съберат достатъчно храна в новите условия поставили живота на първата колония до границата на погиването. И тогава на помощ се притекли местните американци. Индианците научили белите как да отглеждат царевицата. В следствие на което кукурузът става култово явление, надхвърлящо рамките на хранителната полза. Ето защо сега ние в кината хрупаме пуканки по време на прожекцията! Ето защо на Хрушчов не даваха спокойствие успехите на САЩ в селското стопанство. Заради което неговата химера бе да ги надмине точно в добива на царевица. Ето защо нашите доморасли протестантчета също честват Деня на благодарността: те пазят традициите на техните американски учители, които инак ги учат да презират всякакви традиции и да четат само Библията.

И въпреки, че животът на първите заселници бил спасен поради добротата на местните американци, по-нататък колонистите въобще не проявили милост към тях. Защото считали индианците за зли езичници, следователно те са врагове на Божия народ и поради това трябва да бъдат жестоко унищожавани. Местните се съпротивявали дълго време, при това умело и храбро. Тази страница от световната история можем да я научим и докато си седим на дивана пред телевизора и гледаме филмите на индианска тематика, дори старите соцфилми на студио „Дефа”, в които главните роли се изпълняват от Гойко Митич.

Да, действително, историята на САЩ може да се изучи и от включения телевизор. „Отнесени от вихъра” с Вивиан Лий и Кларк Гейбъл разказва за Гражданската война: войната винаги е отличен фон за любовни истории, нали? А за обладаването от треската за злато и за това как урбанизацията издевателства над обикновения човек ни разказват пантомимните филми на Чаплин. Но нека пак отидем при първите заселници.

Други религиозни групи, преселили се в Новия Свят били много по-търпими към местните. Например квакерите. Те получили името си от английския глагол „треперя”, защото създателите на тази вейка от протестантството се разтрепервали в благоговеен страх, когато слушали за Бога или расъждавали за Него. На Източното крайбрежие квакерите основали своя колония, наречена Пенсилвания (”Гората на Пен”) в чест на водача им, дал идеята за нейното създаване – Уилям Пен. За тези хора законовият свод била Библията. Те вярвали в земното щастие, основано върху Писанието. И този техен експеримент е достоен за уважение, въпреки че претърпял провал също като опитите на мнозина други ентусиасти да се построи гражданско общество само върху основата на Божието Слово. Преди тях в Англия Оливър Кромуел също силно желаел да постигне подобно нещо. И по време на Революцията като неин водач, задължил членовете на Парламента да съставят своите изказвания само въз основа на библейските текстове и считал, че Старият и Новият Завет са единствените добри закони. В своята нова родина квакерите продължили да провеждат тези стари европейски експерименти, вследствие на което се доказало, че тяхната основа е утопична.

Квакерите нарекли главния град на своята колония Филаделфия, сиреч Градът на братската любов. Всеки, запознат с текста на Откровението, след като чуе името „Филаделфия”, задължително трябва да си припомни думите: „И на Ангела на Филаделфийската Църква пиши…” (Откр. 3: 7). Този Ангел е предпоследният в Откровението на св. Иоан Богослов, към когото Христос се обръща лично. След него е само Ангелът на Лаодикийската Църква и подир увещанието към него, започва драматургията на апокалиптичните видения.

Всеки, отишъл в Америка трябва да е добре запознат с библейските текстове. Много от тамошните топонимични названия са заимствани от свещената история. Там професионалният боксьор преди да прескочи въжетата на ринга, речитативно изговаря думите на някой псалом, правейки движения, познати ни от изпълненията на рап певците. Там преуспяващият бизнесмен задължително ще спомене в публичните си изказвания, че главната причина за неговите успехи е Божията благословия. Напомнящи за Десетте заповеди плакати, пластики, изобразяващи скрижалите на Стария Завет – всичко това са обичайни тамошни културни знаци така, както в Италия такива са статуетките на Мадоната, поставяни в специални ниши. Там не ще избягаш от Писанието, дори ако слушаш класическия джаз. Половината от неговите текстове са върху библейски теми. Това винаги трябва да се има в предвид. Защото както Китай не може да бъде разбран без конфуцианството, така и САЩ остават неразбрани без специална богословска подготовка.

Както за белите хора всички китайци изглеждат еднакво, така и за православните всички протестанти изглеждат като замесени от едно тесто. А всъщност въобще не е така. И ние трябва да научим различията между отделните протестантки деноминации не от повърхностно любопитство, а поради тяхното активно присъствие навсякъде.

Например квакерите не искали нито да воюват, нито да избиват индианците. Поради което постигнали много по-малък успех от пуританите. Става дума за „успех” в този свят, защото в другия всяка дейност се оценява съвсем различно от оценките тук. А още по-веротърпими били баптистите. Един от тях, Роджър Уилямс считал, че индианските вярвания са угодни Богу и затова няма нужда да се мисионерства сред местните американци. А един друг, Джон Елиът бил уверен, че точно индианците са разселените и изчезнали десет Израилеви колена. Този мисионер създал лагер, в който учел мохиканите на Мойсеевия закон (!). Очевидно той е предтечата на мормоните, според които Америка е новата Обетована земя и предлагат Книгата на Мормон да се изучава вместо Библията.

Освен Уилямс и Елиът имало още няколкостотин ентусиасти, които изучавали езиците на местните американци, превеждали на тях Писанието и отивали във вигвамите, за да проповядват. Някои от тях ги харесвали и слушали. А други били скалпирани. Всичко това се случва във времето, когато в Русия завършва управлението на Рюриковата династия. Следователно корените на американската нация са много по-дълбоки от времето на Президента Ейбрахам Линкълн и Войната между Севера и Юга.

Вече се уморих да тършувам из кътовете на моята памет, за да търся потвърждаващи теорията ми факти. Ако имах немско умонастроение, щеше да има опасност всяка моя статия да прерасне в изчерпателна дисертация. Но съществуват подходи, различни от немския. И един от тях е на мисълта да бъдат дадени насока и тласък така, че заинтересуваният човек сам да продължи своите търсения и да се радва на личните си открития. Това го харесвам повече.

Всъщност, излишни знания няма. Всичко може да бъде изучено: и психологическите основи за съществуването на робството, и животът в индианските резервати, и  механизмът, по който работи Федералният Резерв. Но пак повтарям: ако не се познават основите на религиозния живот, всички тези знания изчезват като спукващ се сапунен мехур. А знанията в областта на религията са основа на цялата останала информация и обясняват много неразбрани досега явления. Простете за моята настойчивост, но така стоят нещата.

Защото многобройните протестантски проповедници, разливащи се като вълна по нашата страна идват тук със същите мотиви, с които техните далечни предци са отишли в Американския континент. Един от тях е бягството от безумията, ставащи в тяхната родина, а друг – стремежът да научат на вярата неуките диваци. Да, и сега точно като тогава, те виждат в нас диваци. И бягат оттам, където вече никой не ще се удиви на баналните шегички, изричани от трибуната. Бягат, за да намерят тук свои последователи и току-виж, придобили си двама- трима туземци. Ние трябва да разберем, че Америка е политическо и културно явление от планетарен мащаб, чиито корени са в историята на протестантството. Този, който се е втренчил в доларовата банкнота, но не вижда намиращата се под носа му проповедническа трибуна, е напълно сляп. Няма да спорим с такъв, защото той така и така, не ще разбере нищо.

Също такъв слепец е и този, който може да знае всичко за бойните ракети на САЩ, но не знае, че техните бойни пилоти се молят преди всеки полет. Такъв „познавач” неминуемо ще загуби война с Щатите, въпреки че техните войници се молят по протестантски. Силните и слабите страни на тази държава са омесени от тестото на идеите на Реформацията. И ако над тези идеи не се постигне духовна победа, или ще бъдеш поробен от тази специфично духовна държава, или в най-добрия случай ще станеш силно зависим от нея. Събитията свидетелстват, че днес тъкмо второто се извършва по целия свят.

Ще попитате:  а как да се постигне тази духовна победа? Отговарям: с литургични средства. И обяснявам:

Един православен свещеник построява храм точно отсреща на молитвения дом, в който проповядва „ светило” тип „Били Греъм”. Питат го: не се ли боите, че вашите енориаши ще се разпръснат? А той отвръща: оттатък трябва да се боят.

Днес в Америка чрез протестантството не ще удивиш дори котката вкъщи. Но Православната Литургия е истинско Откровение за тях. Отец Серафим Роуз, докато бил още Юджийн влязъл ей тъй, просто така в православен храм и се почувствал у дома. Той не е щастливо изключение. Случилото се с него е доказателство за масови обръщания и успехи на Православната мисия там. Вярвам в това.

Западът трябва да се разглежда свободно. Без завист, без злоба и без преклонение. Не е необходимо нито да се разтваряме в него, нито да го проклинаме, както казва доста разумният о. Георги Флоровски. Всъщност всички хора са си нужни един на друг. Ние сме нужни на Запада, а пък неговият опит е нужен на нас – дори за това, да не повтаряме грешките, направени там.

Затова вместо да кълнем злобно задокеанското чудовище, да се заемем с внимателно изучаване на историята на света, историята на протестантството и на свещената история, за да ни се изясни същината на извършващите се процеси. У нас, в съкровищницата на православния опит, има стегнато съставени отговори на всички въпроси и питания. Ключът към тези отговори се намира във виждането на живота през призмата на Литургията. И ние трябва да се научим да ползваме точно тази съкровищница, за да даваме отговори не повърхностно, а по същество.

 

Превод: свещ. Серафим (Огнян) Рангачев

Източник: „Полчаса тишины“, Киев, 2015, сборник с беседи и статии на свещ. Андрей Ткачов

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: