За Църквата, протестантството и интерпретацията

Posted на 07/03/2019 in Богословие, Изпратено от вас, Култура, Разни, Философия, Sticky // 0 Comments

Автор: Ангел Димитров*

Per caritatem in Deum agimus.

Действаме чрез любовта в Бога.

Tommaso Maria Cerboni

Вчера ме поканиха на едно събитие, организирано от общността на адвентистите от седмия ден. Там трябваше да говоря с трима човека, които имаха въпроси към мене – за същността на Римокатолическата Църква, за някои нейни доктрини и практики. Докато чаках да излязат от залата, един човек ми подаде малка книжица със заглавие „Лъжливи богове и истинската молитва“. Мислех, че тя е опит за критика на доктрината на Църквата за значението и ролята на Римския епископ – Папата. Според адвентистите Папата се самообявява за бог. Но когато я отворих, разочарованието ми нарасна още повече, защото под „лъжлив бог“ авторът нямаше предвид Папата, а Св. Дух. Надер Мансур, авторът на тази книжка, отрича персоналността на Св. Дух.Разбира Го като някаква сила, присъствена животворяща сила на Бога, която не е отделно Лице от Отца и Сина.

Разбира се, това е древна ерес, осъдена от Църквата. Но интересното за мене беше да видя, че по същия начин, по който адвентистите отричат персоналността на човешкия дух и неговото собствено битие, г-н Мансур отрича персоналността и различеността по Лице на Светия Дух в Пресветата Троица. Абсолютно същият похват на тълкуване на библейските стихове, същите сравнения и окачествявания на изрази в Свещ. Писание като „метафорични“ и придаване на други стихове такова значение, което самият автор желае. Това ме вдъхнови да напиша кратката си статия.

Имайки собствените си идеи и тълкувайки Свещ. Писание в парадигмата на тези си идеи, авторът достига до очакваните от него резултати – потвърждаване на тези свои идеи, които са в началото на целия омагьосан кръг. Без Св. Църква и Нейният Magisterium, т.е. Учителната й власт, властта й да учи и тълкува, Библията е един текст, който има всички характеристики на текст, главната от които е да подлежи на свободни интерпретации. Трябва да си припомним правилото: всеки текст, без контекст, е претекст. Всеки текст, без своя смислов контекст, е претекст за намиране в него на всякакви истини или неистини, а също и за губене на други истини и смисли. Библията не може да е само текст. Иначе не 30 хиляди, 300 милиарда ще станат протестантските конфесии, всяка от които разбира смисъла на текста на Библията. А истинският смислов контекст на текста на Писанията е единствено Духът, Който според вярата на Църквата „е говорил чрез пророците“. Затова първо бих искал да покажа какво Църквата е, и какво мисли Тя за Себе Си, след това как Църквата тълкува Писанията в Духа на Истината – Светият Дух.

След това съвсем практически ще покажа, с книжката, която ми дадоха вчера, как всеки може да направи каквото си иска тълкувание на библейските стихове. Накрая ще покажа чрез самата история на адвентната общност чрез онова, което тя е и което мисли сама за себе си, че тя е безсилна да се справи с това. Но преди да подходя същностно към текста си, бих искал да изясня мотивите си.

Самият аз съм изповядвал вярата на адвентната общност изцяло, във всяко едно отношение. И съвсем разумно и свободно се отрекох от нея и се присъединих към Римокатолическата Църква. Не съм проявявал мисионерска страст към адвентистите и най-вероятно нямаше да проявя, ако не ми бяха дали тази отровна книга вчера. Защото да отречеш едното от Лицата на Пресветата Троица, означава да отречеш и другите две. Това е равнозначно на погубване, на самоосъждане вън от Бога. Да, адвентната общност като цяло приема християнското учение за Божията Триипостасност („т.е. че Бог има три Ипостаси, три Лица“). Но тя няма нито средствата, нито възможността да се противопостави. Въпреки това аз не съм тръгнал на кръстоносен поход за душите на всички адвентисти. Нямам силите за това. Но любовта ми, християнска и приятелска, към двама от тях, ме заставя да се опитам. Поне заради тях. Затова и избрах за мото на тази статийка думите на отец Томазо Мария Чербони, монах от Ордена на проповедниците: „Действаме чрез любовта в Бога! Бог, Който желае вечното спасение на душите“.

Светата Църква не допуска тълкуване на Писанията извън Себе Си. Това е Нейно задължение пред Бога, но и грижа към нас. Св. Петър пише: „И дълготърпението на Господа нашего считайте за спасение, както и възлюбеният наш брат Павел ви писа според дадената му мъдрост, както той говори за това и във всички послания, дето има някои места мъчни за разбиране, които невежи и неукрепнали изопачават, както и другите Писания, за своя си погибел“(2 Петр. 3:15-16).

От една страна Тя е Невеста Христова, Тяло на Господа. Това означава, че собствената природа на Църквата, собственото й естество не й позволява да е друго, освен дом на Истината, храм на Истината, самото Тяло на Истината. Именно защото Главата на Църквата е Христос, затова Тя е идентична с Истината. Църквата е Истината. Христос е Църквата Си. Затова Св. Августин нарича Църквата totus Christus, цялостен Христос. И няма как да не е, защото ние в Христа се погребваме, в Христа възкръсваме и в Христа се обличаме (Римл. 6:4). Нашите тела са части на Христа (1 Кор. 6:15). Отказът на Църквата от Истината е отказ от Христа – Негово убийство и Нейно самоубийство.

Но не Църквата е гарант за Себе Си, не Тя се събира около Него, а Той я вика и ражда чрез Себе Си, Той е очистил народите и ги е призвал към единение чрез Него в Духа и с Отца. Църквата пази Истината, а нашият Господ и Спасител Иисус Христос пази Църквата Си, Тялото Си, членовете Си. Всичко е от Главата. Църквата не принадлежи на Себе Си, Христос Господ я обладава и я прави едно с Него в славата Си, в Божеството Си.

Затова да тълкуваш думите на св. ап. Павел превратно не е въпрос на право на интерпретация, не е въпрос на научно богословие. Да тълкуваш превратно означава да не се съгласиш с Откровението на Христа, дарувано на св. апостоли, да се откажеш от Истината, което автоматично означава да отпаднеш от Църквата, от Тялото на Спасителя, от totus Christus – цялостния Христос, в Когото е нашето обитаване на Небесата. Да отпаднеш от Истината е да отпаднеш от Църквата, да отпаднеш от Църквата е да отпаднеш от Истината. Защото Църквата е Христос.

Щом Църквата наистина е Невеста и Тяло Христово, а Тя е това, Тя във всичко е единена с Него. Те са неразлъчни, неотделими. „Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил“(Лука 10:16), казва с Пречистите Си устни нашият Спасител. „Църквата, имайки за Своя Глава нашия Господ Иисус Христос, бидейки Негово Тяло, трябва да бъде подобна на Него. Затова Тя е напълно човечна(като природа) и в същото време е обожена (божествена по природа), чрез единението Си с Христос, осветена от Неговата благодат. Тя не е само Царство на Божествената любов и свръхприродния живот в Христа или само организирано общество с религиозно назначение: Тя е и това, и другото, при това във висша степен, в съвършенство. Както Христос е „Пътят, Истината и Животът“, така и Църквата Му живее с Живота на Светия Дух в нас, Тя е „стълб и крепило на Истината“ (1 Тим. 3:15) и Път, който води към Истината и Живота…

Както Иисус Христос е напълно Човек, а не половин-човек или привидно човек, така и Църквата, основана от Спасителя на земята, е напълно човечна… (отец Станислав Тишкевич). Както Христос е Богочовек, така и Църквата Му е Богочовешка, защото Той е Богът, чийто Дух живее и изпълва нас, които сме съобщници на Въплъщението, Смъртта и Възкресението Му. Колкото повече пребъдваме в Църквата, толкова повече сме в самата Истина, защото догматите на Църквата са ороси1 на Истината, а само в Истината има спасение.

Но самата Тя е и отвъд нас, защото е с Христос и е Христова. Протестантът няма това благодатно, свръхестествено, изцяло в-Христа-чрез-Христа-от-Христа виждане за Църквата. За протестанта Църквата е самосъбрание на хора (както те обичат да изтъкват етимологията на гръцката дума ecclesia). Събрание на хора, които имат що-годе една вяра, що-годе сходни чувства и четенето на Библията. За протестанта Христос е Глава на Църквата в този смисъл, в който и президентът е глава на държавата, а думите на св. ап. Павел „един дух са с Него“ за протестанта означават „да искаш да спазваш заповедите“. Толкова земно, толкова човешко.

Църквата е събрание, да. Но Тя е свръхестествено Събрание, Тя е невидимо и тайнствено съединена със Светия Дух. Тайната на Църквата е тайната на самото Христово въплъщение. Господ Иисус Христос не е метафорично Глава, а съвсем истински и реално в свръхестествения порядък на Божието домостроителство, на Божието естество. Именно затова св. ап. Петър казва, че ние сме „участници (κοινωνοί) в божественото естество“ (2 Петр. 1:4).

Църквата е това, че ние сме у-част-ници, членове, общници на Божието естество, на самата Му природа2.

Това, че Нашият Спасител е Втори Адам, не е символично. Той съвършено споделя човешката ни природа, ние сме в Него, чрез Него. Духът, който живее в Христа по природа, в общението на Лицата на Пресветата Троица, живее в нас когато сме в Тялото Христово. Духът дава живот на членовете. Но Духът дава живот само на онези членове, които са в Тялото, и в които пребивава.

„Ще даде ли, човече, твоят дух живот на онзи член, който е отделен от Тялото? Ако отсечеш един член от тялото, твоята душа ще престане да го животвори, защото не е свързан вече с тялото ти чрез единство. И така, нека да обичаме единството, а да се страхуваме от разделението. От нищо не трябва да се страхува християнинът така, както ако бъде отделен от Тялото Христово. Понеже ако бъде отделен от Тялото Христово, не ще бъде Негов член. А като не бъде Негов член, Духът Му не ще го животвори: „Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов“ (Римл. 8:9)“, пише св. Августин в тълкуванието си на Евангелието от св. ап. Иоан.

И Преданието на Църквата, което е толкова противно на протестантизма, не е някакъв сборник с предписания – церемониални или философски. Преданието на Църквата е Животът на Светия Дух в Нея, Който й предава всичко, което е Христово, защото Духът и Словото имат един Живот. Преданието на Църквата е Духът на Христа, Светият Дух, Който се предава в Тялото й. Който е водил св. апостоли, които чрез ръкоположението са Го предавали на своите ученици, епископите. Затова Св. Ириней Лионски († 210) казва, че „Преданието е това, което Църквата е приела от апостолите, апостолите от Христа, а Христос от Бога“. Учението на Църквата не е нейно, както и Господ Иисус Христос казва, че учението Му не е Негово. „Не вие Мене избрахте, а Аз вас избрах и поставих ви…„(Иоан 15:16-19), казва Господ Иисус Христос.„Който вас слуша, Мене слуша, и който се отмята от вас, от Мене се отмята“ (Лука 10:16). А още през 106-107 година св. Игнатий Антиохийски, наречен Богоносец, ученик на св. ап. Иоан, пише в посланието си до ефесяните: „Бъдете съвършени и осветени с единно послушание на епископа… Вие сте съединени с вашия епископ, както Църквата с Иисуса Христа, а Христос с Отца… Да се стараем да не оказваме съпротива на епископа, за да бъдем подчинени на Бога“ (2:2, 5:1, 5:3).

Преданието на Църквата е от св. апостоли в нейните епископи, от тях в свещениците и в нас. Преданието на Църквата е нейната персоналност, нейната идентичност, нейната конкретна историчност. Няма църква извън Църквата. Не може да се „породи“ църква извън Църквата. В епископите – земното лице на Църквата, е Преданието на Църквата, в Духа чрез Христа от Отца. Св. Игнатий пише още: „Истинската Евхаристия се извършва само от епископа, или от този, който е получил от него власт. Който върши нещо без знанието на епископа, той служи на дявола“ (до смирненците, 9:1).

А Евхаристия са Самите Пречисти Тяло и Кръв Господни, Единият Истински Историчен Господ и Бог Иисус Христос, приел човешкото естество и съединил го с Божественото, Който ни съединява със Самия Себе Си като Плът и Кръв в Отца. Ето какво пише св. Августин в 4 в. за това: „Господ е казал: „Хлябът, който Аз ще дам, е Моята Плът, която ще отдам за живота на света“3.

Верните познават Тялото Христово, ако не забравят, че сами са Тяло Христово. Нека бъдат Тяло Христово, ако искат да живеят с Христовия Дух. Само Тялото Христово може да живее с Христовия Дух. Помислете, братя, какво искам да ви кажа. Ти си човек: имаш душа, имаш и тяло. Като дух определям това, което се нарича душа… Имаш невидим дух, а видимо тяло. Кажи ми сега, кое от какво живее: твоето тяло с твоя дух, или твоят дух с твоето тяло? Всеки, който живее, ще ми отговори на това: моето тяло живее с моя дух. И така, искаш ли да живееш с Христовия Дух? Бъди тогава в Тялото Христово. Защото може ли моето тяло да живее с твоя дух? Моето тяло живее с моя дух, а твоето – с твоя. Не може Тялото Христово да живее по друг начин, освен с Христовия Дух. Затова и апостол Павел, като изяснява кой е този хляб, казва: „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб“ (1 Кор. 10:17).

Колко велико е това Тайнство на благочестието, този знак на единство, този съюз на любов!“ (PL 35, 1612n) Не символично, а реално Тялото и Кръвта са Тяло и Кръв! И не символично, а невидимо, духовно, благодатно ние ставаме Тяло на Господа с Неговия Дух! Цялостен Христос! Но това не може да стане без личността на епископа, без да стане от ръцете и под погледа на човека, извикан и поставен от Господа! Църквата не е безлика, не е абстрактна, не е невидима. Църквата е конкретна и реална, тя е личностна, както Главата й е Личност. И на земята Тя има лице –на епископа.

И макар св. ап. Павел да е бил призван лично от Господа, той е изпратен при човек да получи Тайнствата и да се присъедини към Църквата (Деян. 9:3-7). И Корнилий – макар сам Ангел от Небето да му известил, че мотивите му са чути, при него бил пратен Св. Петър, „за да го поучи; от Петър е приел не само Тайнствата, но е изслушал също е какво да вярва, на какво да възлага надежда и какво да обича“ (Деян. 10:1; Св. Августин, De doctrina christiana). „Дух Светий се дава чрез възлагане ръцете апостолски“ (Деян. 8:18) и който се кръщава в името на Иисуса Христа от ръцете на Св. Павел, върху него слиза Дух Светий (Деян. 19:1-6). Църквата може да е само една, защото Господ Иисус Христос има само едно Тяло и Един Дух. Тази Църква е видима, Тя е в лицето на св. апостоли и техните приемници. Църквата е реално Богочовешка, Тя е Истината. „Църквата е по-древна от сборищата на еретиците“, казва Климент Александрийски (Стромати, 7 гл). „Всеки, който пие Кръвта и яде плътта на Сина Човечески извън кораба на Църквата, сквернодейства за своя погибел“, казва Св. Йероним в писмото си до Папа Дамас. Апостолите, предстоявани от св. ап. Петър имат ключовете да допускат в благодатния Град на Бога – Църквата; те връзват и развръзват, само при тях едните и спасението (Мат. 16:16-20). „Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата“(Мат. 18:18), защото земната Църква е Небесният Йерусалим, защото в Нея е Христос Господ.

И след всичко това имаме пълното право да кажем: Църквата, Тялото и Духът Христови, предстоявана от св. ап. Петър и св. апостоли, е Истината и знае Истината, има Истината и учи на Истината. Истината на Църквата е Истината на Писанията, Истината на Писанията е Истина на Църквата, защото Христос е Истината. Няма Истина извън Църквата и няма Писания извън Църквата. Само Църквата тълкува и постановява, само Църквата дава Духът. Извън Църквата всеки тълкува Писанията за своя погибел, защото откъснат от Спасителя, от изпълненото Му с Дух и Живот Тяло, човекът не знае Истината и Смисъла на духа на Писанията. Защото отвъд буквата е думата, отвъд думата е текстът, отвъд текста е смисълът, отвъд смисъла – Духът, Който от Себе Си говори. И този Дух, Който е говорил чрез св. пророци и апостоли, говори в Църквата, и Църквата знае и слуша Гласа Му.

След всичко казано можем да разберем защо никой не бива да дръзва да тълкува Писанията без Църквата, да не би да се окаже по своя вина извън Истината. Обаче заради неправилното разбиране на Църквата, секуларния, неблагодатния поглед към нея, протестантизмът не може да разбере нито какво е Преданието, нито как се тълкуват Писанията. Понеже Църквата за протестанта не е едно свръхестествено Тяло на Христа в Духа, а всеки е част от общността, доколкото сам вярва; то и тълкуванието не е акт на Църквата, а на отделния човек. И след като Св. Дух говори на всеки поотделно, то всеки може да тълкува Библията и да е убеден, че неговата интерпретация е директно дело на Св. Дух. „Библията тълкува сама себе си“. Тогава защо ти е Св. Дух при тълкуването? „Св. Дух ми откри какво всъщност казва Библията.“ Тогава защо казваш, че Тя тълкува сама себе си? „Пророците и апостолите, чиито боговдъхновени Писания ние четем, казват Истината, и не могат да казват лъжа, но трябва Св. Дух да ни ръководи при разбирането на казаната Истина.“ Но това казва и Църквата. И Църквата не е един човек, а много, и не е на 180 години, а на 2000. Защото презираш и отхвърляш тълкуванието на Църквата, скъпо платено с мълчанието на безмълстващите, чистотата на целомъдрените, въздържанието на постниците, труда на учените и кръвта на мъчениците? Защото презираш древната Църква и нейното тълкувание, а държиш тълкуванието на твоята общност, появила се преди малко повече от век? Защо презираш Отците и Майките на Църквата от II, от III, от IV, от V, от VI, от VII, от VIII, от IX век, които учат едно, и ти би установил, че те наистина учат едно, стига да прочетеш трудовете им? Тях презираш, а държиш на твоите проповедници и пастори, появили се преди малко? И ето плодовете на гордостта срещу Църквата, на самомнението:

„Лъжливи богове“ на Надер Мансур. Отричането на Св. Дух! Ето още на първата страница какво казва той: „Ето защо онова, което искам да направим днес е, да погледнем тези „фундаментални“ доказателства за триединството, да ги проверим в библейски план и да видим, дали са основателни. Може би думата „основателни“ не е подходяща, по-скоро дали наистина казват това, което хората заключават от тях“.

Това е първата стъпка към неподчинението на Църквата и самомнението: усъмняване в Преданието на Църквата, в Църквата като Истина и луциферианско желание за самодостатъчност: „преди мене са грешили! На базата на моето изследване аз ще кажа какво всъщност означават текстовете на Писанието! Не цялата Църква в лицето на своите епископи, вкоренени в Преданието на Духа ще ги тълкуват, а сам аз!“ И проблемът не е, че искам да се задълбоча в учението на Църквата, на Господа, изразено в Писанията, а че искам да дам ново учение.

Много показателен е фактът, че Н. Мансур (и в негови лице всички протестанти) задава въпроса „дали наистина (стиховете) казват това, което хората заключават от тях?“. Но не „хората“, а Църквата на Първия Вселенски Събор (325 г) е постановила доктрината за Пресветата Троица, на основата на още по-древните Отци и правилното тълкувание на Писанията. Просто никога текстът не е пръв. Първа е моята идея какво този текст казва, текстът е пасивен възприемател на формата, която ще му задам. И еретикът отхвърля разбирането, „формата“ на Църквата, и задава своята. Пак на първата страница Мансур казва: „Основата за тези опити (доказване на Триединството) обикновено се базира на редица ключови стихове в Библията, които служат за фундамент, на който се гради всичко – заключенията, цялото подробно обяснение и т.н.“ Съвсем правилно отбелязва, че всички цитират Библията, и всички указват на стихове от Нея. Но чрез собственото си настояване колко интерпретацията на Църквата греши в тълкуването на стиховете, а неговата собствена е правилна, той само показва, че целият проблем не е в голия стих, а именно в разбирането му, в извеждането на заложения в него смисъл. И битката не е за букви и стихове, а за смисли.

Но от автора на тази ерес (дори не автор, тя е древна, той само е поддръжник) съвсем скрит остава истинският проблем – че трябва да се подчини на Учението на Църквата и Нейното тълкувание, не да измисли свое. Затова той във вече цитирания първи откъс, той казва: „нека да проверим в библейски план“, като пак си мисли, че неговата интерпретация е най-вярната библейска интерпретация. Самият Мансур признава, че проблемът не е в стиха, а в разбирането, но въпреки това продължава да си мисли, че той схваща смисъла на стиха, т.е. прави по-вярна интерпретация от Църквата. След тази първа стъпка – на абсолютна убеденост в своята интерпретация и отхвърляне на интерпретацията на Църквата, следва втората стъпка.

Втората стъпка е деконструкция. Т.е. взимаш стиха и смисъла, който там вижда Църквата, и започваш, понеже вече си имаш твоя интерпретация и не искаш друга (това беше първата стъпка) да претълкуваш стиха, както той пасва на твоята идея, интерпретираш го спрямо собствената си идея. „Няма Троица, следователно този стих не може да казва това (1. стъпка). Просто в този стихне се казва нищо друго освен еди-какво си (2. стъпка). Ето как го прави самият Н. Мансур: „Едно от първите места, с които ще започнем, един от стихове, които ще използваме, се намира в Битие 1:2. „А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина покриваше бездната; и Божият Дух се носеше над водата.“ След това Н. Мансур продължава деконструкцията на обичайното тълкувание: „И хората казват: „Виждате ли, Божият Дух е Светият Дух“… Но, ако погледнете внимателно стиха, ще видите, че всъщност текстът изобщо не стига до заключенията, които се извеждат от него.“ И ето как на практика деконструира смисъла на този текст, както го тълкува Църквата: „Духът всъщност принадлежи на Някого. Той е наречен (Чий Дух?) „Божият Дух“. Духът е притежание на Някого… Не можем да си вадим заключение за неща, които не са споменати в стиха.“ Ето го новото еретическо тълкувание. Св. Дух не е Личност, а „нещо“, някаква сила, някакво свойство на Бога.

Църквата разбира стиха така: Светият Дух е третата Ипостас на Троицата. Това, че Духът е наречен „Божий“, означава, че Неговата природа е Божия, споделя Божието естество. Но Той е Личност, различна от Отца и Сина, макар с едно естество. А Мансур тълкува стиха така: Духът е Нечий, следователно Той е повече притежание и вещ, а не Личност. Казано е „Божий“, за да се намекне, че Той не е Личност, а имперсонална, безлика сила. И на базата само на този стих не можем нищо да докажем категорично. Затова Н. Мансур пристъпва напред. Това е третата стъпка: реинтерпретация. След като авторът е разчистил смисъла на текстовете, използвани от древното тълкувание, той избира друга група стихове, които най-често са поетични (псалми) и могат лесно да понесат оформяне от собствената му интерпретация. След това оформените оформените интерпретативно стихове се използват за обяснение на първите, които според Църквата говорят за Св. Дух.

Така след деконструкцията на смисъла на първите стихове, чрез свободно интерпретираните втори стихове, се извършва реинтерпретация на първите: „В Битие всъщност не пише, че Духът е личност, ето ти два цитата от Псалмите. Видя ли всъщност какво пише в Битие?“ Ето го на практика в книжката (стр. 4): „Забележете още как ни го обяснява Библията в Псалм 33:6, „Чрез Словото на Господа станаха Небесата и чрез диханието на устата Му – цялото им множество“… И коментарът, разбира се, можем да се досетим какъв е: св. Давид казва, че Духът е просто дихание, което дава живот, не е Личност, това е творческата енергия на Бога, животът, който Той дава на света. Духът е дихание и на Отца, и на Христос. И това показва, че Той не е личност, а притежание, сила и на двамата. Духът е само дихание!

И ето какво казва на 13 страница Мансур: „Само преданието би ни принудило да четем стиха по този начин (персонално, че Духът е Личност). Тук виждаме много ясно, че Духът беше – чие дихание? – …“.

Да, наистина Преданието, този персонален Дух Светий в Църквата ще тълкува Писанията. Но ти защо отхвърляш „принуждението“ на Преданието, а държиш своите си мисли? Но ето още малко да навлезем в мислите на Мансур. На 26 страница той казва: „Наистина е така. Св. Дух е Личност, в това няма съмнение. Той е Личността на Собственика на този Дух – Бог“. Това объркано изречение още веднъж иска да потвърди, че Св. Дух не е Някой-Друг на Отца и Сина, а е „притежание“ на „Собственика“ Си. И само за да покажа абсурдността на това да тълкуваш Библията извън Църквата, и че можеш да достигнеш до каквото изводи искаш, ще подсиля тезата на Мансур с един друг стих: Йоан 4:24. Не знам как той го е пропуснал. „Бог е Дух“.

Значи природата на Бог, Който е Личност, е дух, духовна. Следователно самият дух няма как да е Личност. Природата на Бог не е Личност от Самия Бог. Духът е природата Му, не Личност. И именно от свойствата на собствената си природа Бог твори. Диханието, което е Духът, е свойство на природата. И това чудесно кореспондира с интерпретацията на Мансур, че „по дефиниция духът на някого никога не е личност, различна от собственика на този дух. Няма нито един пример в Писанието, при който нечий дух да бъде отделно същество или личност…“.

Но Църквата не твърди, че духът е отделно от мене същество. Тя казва, че духът не е само витална сила, не е само „енергия на живота“, а дух – разумна и желаеща същност. И не че духът мисли и желае независимо от „мене“, а аз като дух мисля и желая. Но щом Св. Дух не е Дух, а само функция на дихание, на витална сила, такъв е и човешкият дух. Адвентизмът вярва, че човешкият дух е само дихание. На библейския ми курс пасторът ми обясни, че „както през крушката протича ток, но той не е неин, така и през нас протича диханието на Бог, но то не е наше, не е индивидуално“. Значи моят дух е диханието на Бога, което е колкото индивидуално за ливадите и горите, толкова и за мене! Значи аз нямам дух, през мене „протича енергията на Бога“. И макар (засега) адвентизмът да приема доктрината за Св. Троица (както ще видим, това не винаги е било така), то отричането на Личността на Св. Дух и индивидуалността на човешкия дух, са пряко свързани. Ако човешкият дух не е индивидуален, а е само „дихание“, енергия, то и Св. Дух е такъв.

Преди три години, когато се отрекох от адвентизма, познавах хора, които споделяха ученията му, но не бяха близки с общността. Това им позволяваше да проявяват още по-голяма свобода в тълкуването на Библията. И те тогава стигнаха до извода, че Духът не е Личност. Година-две след това обаче, стигнаха до извода, че Иисус Христос не е Бог. Колкото и да не й се ще, адвентната общност има свое предание. Именно това не й позволява да е съвсем крайна и свободна в тълкуванията си. Макар сега много адвентисти да твърдят, че Елън Уайт не е пророчица, ранната адвентна общност я мисли точно за пророчица. И именно тълкуванията на Е. Уайт са станали предание на общността. Нейната пенталогия и „Свидетелства към църквата“. Затова младият проповедник М.Л. Андреасен е толкова учуден, че Елън Уайт говори за Св. Дух като Личност, и желае да види ръкописите й4.

Както отбелязахме по-горе, г-жа Уайт насочва адвентизма в нова посока с твърденията си за Триединството, пълната божественост на Христос и Личността на Светия Дух5. Да, тя насърчавала всички сами да изследват Библията, но желанието да се допитват до ръкописите й и нейното „насочване“ показват необходимостта на адвентната общност от предание. Но не Преданието на Апостолите, преданието на Отците и Майките на Църквата, а това на Елън Уайт. Отричат Вселенските Събори, но имат свои „генерални конференции“. И макар „повечето от основателите на адвентизма от седмия ден не биха могли да се присъединят към църквата днес, ако трябва да се съгласят с 27-те (от 2005 г. 28*) основни учения на църквата“6, защото са били ариани или полуариани7, защото „онова старо небиблейско тринитарно кредо“8,е всъщност неизводимо само по себе си от Писанията, а е Преданието на Църквата, което така ги тълкува. Нека за последно цитиран Дж. Найт: „Традиционните убеждения (т.е. тези първи ариански и антитринитарни убеждения) трудно отмират в адвентната теология. Всъщност те все още не са мъртви. Когато адвентизмът навлиза в XXI век, той се изправя пред пробуждане на антитринитарните идеи в някои кръгове въз основа на по-скоро неадекватното убеждение, че по-ранните традиции на църквата винаги са най-добрите“.

След като на адвентизма му трябва един век, за да достигне до истината за Троицата, истина, която винаги е била известна на Църквата, можем да се надяваме, че след 500 години, на някоя друга генерална конференция, биха се досетили, че човешкият дух е индивидуален, че след като всички сме в Христа, всички сме заедно. Т.е. биха приели молитвите към светиите. А пък след 700 години може дори да се появяват икони! Но, уви, прогнозата на Джордж Найт е обратната. След 500 години сигурно на някоя генерална конференция ще се отсъди, че Св. Дух не е Личност, а след 700 – че Христос не е съвсем Бог. Странна е идеята, че Църквата държи на древната Традиция, да! Особено ако твоята религиозна общност се появява 1850 години след Църквата, едва на няма и 200 години е, а стартът й е впечатляващ – тринитарни, христологически и пневаматологически ереси. Хубаво е, че Елън Уайт не е забравила съвсем на какво са я учили като дете в методистката общност, за да насърчи адвентистите да четат сами Библията, но все пак, като младият Андреас, да проверяват за всеки случай ръкописите й.

Нека си припомним думите на Климент Александрийски: „Църквата е по-древна от сборищата на еретиците“. Нека те са нови, нека те изследват самостоятелно Библията, нека си имат нови пророци и пророчици. Ние нека се държим за Църквата, за древната доктрина, за непроменящото се учение, което „Отците имат от Апостолите, Апостолите от Христа, а Христос от Бога“ (Св. Ириней Лионски, 210 г.)

Нека ние не правим Христа лъжец, Който да не е предал Истината на Църквата Си, Която да я пази като свой живот. Искам да се обърна към моите приятели адвентисти. Вие за мене не сте „адвентистите“, а мои приятели. Пред Бога казвам, че докато пишех това, вие бяхте пред очите ми, наистина заради вас го написах. Не стойте в новото! Върнете се в Църквата като Майка. „Комуто Църквата не е Майка и Бог не е Отец“, казва св. Киприан Картагенски. Върнете се при Истината от древността, при Тялото, при Евхаристията. Целунете ръката на свещеника, комуто са поверени ключовете на земята и Небесата, и поискайте прошка за синовното предателство. След като мене прие Майката, тя ще приеме всеки, който иска да се отмахне от ересите. Там няма да намерите нищо.

„Едничка е Тя, гълъбицата Ми, съвършената Ми“ (Песен на песните, 6:9).

* Авторът е римокатолик и съответно в текста изхожда от такива позиции

1 Ороси (гр.) – граници. В Църквата догматите очертават границите на истината, в която всеки християнин пребивава в общение с Бога. Бел. ред.

2 Целта на човешкия живот е богоуподобяване, съединяване с Христос, преобразяване на човешката природа чрез силата и действието на Св. Дух. Човекът не може да постигне това сам, а чрез благодатта, дар на Бога към човека. „Бог стана Човек, за да може човекът да стане бог“. Бел. ред.

3 „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света“ (Иоан 6:51). Бел. ред.

4Дж. Найт, „В търсене на идентичност“, София 2014, с. 124.

5Цит. съч., с. 125.

6 Пак там, с. 15.

7 Пак там, с. 120.

8 Пак там, с. 118.