Най-строго съдените хора са тези, които носят расо

263500.p

Автор: архим. Павел Пападопулос

Най-строго съдените хора са тези, които носят расо. Не е правилно да вярваме, че ако живеем в света, не можем винаги да сме с Бога. Това важи за християните, но и за клириците. Дори и за онези клирици, които нямат семейства, а са избрали монашеския живот или дяконията в някоя енория.

Поради нашето социално общуване, контакти  и отношения не можем да казваме, че това ни  отдалечава от Бога. Но дори това да става, не трябва да го използваме като оправдание.

Това да принасяш себе си на Бога не изключва принасянето на хората, напротив, принасянето на Бога трябва да се изразява чрез раздаването ти за другите.

Разбира се, като клирици сме призвани да помним, че хората копнеят най-вече за Бога, а не за нас самите – и затова се свързват с нас. Ако не виждаме това благоговейно отношение на хората към клириците като тяхна жажда за истината, а го тълкуваме като наше лично постижение, тогава попадаме в капана на нашето себелюбие. Дяконията на един клирик в света е непрестанна мисия.

Трябва обаче да подчертаем, че клирикът постоянно (за съжаление) е под прицел на „скандала”. Всички го наблюдават и изследват. И клирикът е призван да прояви благоразумие, за да не стане причина някой човек да се отдалечи от Бога. Но клирикът е човек. И той ще съгреши, и той ще направи грешка.

Знаете, обичайно явление е клирикът в неговото усилие да не „съблазни” някой човек, да спира да живее, да изразява себе си, да бъде този, който е. И това е мъчение. Не бих казал, че това е правилно, себеотричането на клирика не трябва да осакатява неговата личност, любовта му към човеците не трябва да го изпълва с комплекси и страхове – да се страхува да отиде на едно кафе или да хапне в някое заведение (не казваме да ходи в някой нощен клуб).

Но за съжаление това не става. Животът на клирика може да се превърне в живот без вкус, цвят и мирис от социална гледна точка, жертван върху олтара на духовната му „чистота”. И това е трагично, защото преди всичко и клирикът е човек, едно социално същество.

Винаги ще съществуват тези, които ще се „скандализират” от погледа му, от колата му, от расото, от одеждите, от дома му, от пеенето му, от шегата му, от сериозния му вид, от брадата и косата, от теглото му и т. н. Това не трябва да плаши нито него самия,  нито да занимава вярващите.

Всеки клирик води своята лична борба. Всеки ден получава любов, но и омраза. Всеки ден някои му се доверяват и някои го поставят под съмнение. И освен това има и своите проблеми, своите помисли, своите немощи, които е призван да преодолее.

Затова, ако обичате расото, не го съдете строго, защото това явление е много силно изразено –  грехът на обвинения срещу клира. Много християни в името на „любовта” към расото осъждат без свян клирици от всички степени.

Ако обичаш пастирите на Църквата и си видял, че някъде са сгрешили, се помоли за тях, коленичи и бди за тях, както и те го правят за теб.

И ако съществуват  някои клирици, които наистина са се отклонили от пътя на духовната борба, нека се молим за тях, и ако ни скандализират, по-добре да се отдалечим, отколкото да ги осъждаме. Във всяка градина има цветя и тор, ние като добри пчели нека отиваме при цветята; ако останем в тора и се занимаваме  с него, сме по-скоро като мухи.

П. С.  Целта ми не е  да амнистирам грехове и грешки на клирици.

 

Превод от гръцки език: Константин Константинов

Изображение: pravoslavie.ru

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: