Църква и Евхаристия

imagesАвтор: митрополит Антоний Сурожски

Църква и Евхаристия*

Понякога темата за евхаристийното общение съвършено и изцяло се свежда до идеята за общност, събрана на богослужение и имаща за свой център евхаристиното причастяване. И първото, което искам да кажа: това е, изключително ограничената представа за това, какво значи да бъдеш в евхаристийна общност. Понятието евхаристийност е взето от гръцкия език, същата дума намираме и в славянския език. Думите благодат, благодарение, благ дар са много близки една на друга и евхаристийната общност е такава общност, в която на нас ни е даден най-големият, най-великият дар, какъвто творението може да получи. Аз говоря за творението, защото този дар обхваща не само човечеството, но и всичко, целия космос. Това е дар Божий, т.е. Бог, даващ Себе Си на творението: в различен вид, но даващ Себе Си не само на човека, но и на всичко това, което Той е сътворил.

Сега ще разясня това съвсем накратко.

В причастието със Светите тайни под вида на хляба и виното, не само ние получаваме приобщаване с Тялото и Кръвта Христови. Божеството на Христос прониква в самият хляб и в самото вино и те стават Тяло и Кръв по приобщаването си с Божествеността на Самия Христос, въплътеният Син Божий. И в този смисъл не само ние се приобщаваме с Божествения живот, но и творението: хлябът, виното (а в другите тайнства – водата в която се кръщаваме, мирото с което се помазваме и т.н.) вече влизат в тайната на бъдещия век, когато Бог ще бъде „всичко у всички” (1 Кор. 15:28). Затова мисълта за евхаристийната общност е мисъл за това, че най-великото, което може да се случи с творението, е в това: Бог и творението се съединяват, пронизват се един друг, стават неразлъчни.

Но ако помислим за този най-велик евхаристиен дар от друга страна, то какъв ще е нашият отговор? Ако ние искаме не само да получим, но и да отвърнем, – с какво? На първо място – с благодарност. Преди да направим каквото и да било, ние сме длъжни със сърцето и душата си да се отзовем на този дар, на Божията любов. Бог отдава Себе Си на нас – това е дар. Ние отговаряме с умиление, благодарност, поклонение на Бога – това е нашият отговор.

Но с това нашият отговор не може да приключи, защото ако само разберем, – какво сме получили, какво ни е дадено, и как това, което ние получаваме даром, е нужно на цялото творение, на всеки човек, то само от благодарност и изумление за това, което ни е дадено, нашата общност естествено би трябвало да се обърне с лице към цялото творение, към целия свят, към всяка отделна човешка личност и към цялата Вселена и да отдаде това, което сме получили.

Затова има три елемента в понятието за Църквата като евхаристийна общност: това е мястото, където „това” се извършва (казвам „това”, защото не знам как да го нарека), това е мястото, където получавайки „това”, ние отвръщаме с любов, благодарност, изумление, поклонение (отново думи не стигат!); и трето: в резултатът от „това” трябва да има движение навън. При което „движение навън” съвсем не означава, че ние сме длъжни да ходим и да говорим, говорим, говорим за това. Когато Евнагелието ни призовава: Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец (Мат. 5:16), – не става дума за това, че получилите от Бога дар са длъжни да ходят и на всички да разказват „ Бог ми даде това и това”. Хората би следвало да видят какво се е случило. Но към това, ще се върна по-късно. Да започнем с първото, с дарът Божий.

Евхаристийната общност – това е общност от хора, която е приобщена към този непостижим дар Божи.

В някакви моменти тази общност се събира. Тя се събира, защото състъвлява едно цяло: Тяло Христово. Всеки от нас се явява като член, т.е. частица от това Тяло. И когато нас ни съединява вярата, любовта към този Бог, опитът на тази приобщеност към Него, естествено е за нас, разбира се, да се срещаме, за да преживяваме заедно това, което никой външен не може да преживее, както ние го преживяваме. Никой не го знае това. Но от друга страна, ние сме длъжни да помним, че дори евхаристийното причастяване, т.е. причастяването със Светите Тайни, не е цялата пълнота на това, което може да ни бъде дадено.

Хомяков още през изминалото столетие казваше, че единственото тайнство на вселената е – самата Църква, защото тя съдържа в себе си всички отделни тайнства. Ние влизаме, встъпваме в Църквата, ставаме част от Църквата чрез Кръщението, не чрез Евхаристията. Ние получаваме дара на Светия Дух чрез Миропомазването, не чрез Евхаристията. Ние се приобщаваме към Христос и към Неговата човешкост и към Неговата Божественост – да, с причастяването със Светите Тайни, но има и други тайнства: брак и т.н., които също се съдържат в самата Църква. Затова не трябва, колкото непостижимо велико да е Тайнството на Евхаристията, да сведем Църквата до него: Църквата е много по-многостранна от всяко свое проявление.

Какво е това Църква? Ако вземете катехизиса на митрополит Филарет, там е казано, че Църквата е – общество от хора, които са съединени помежду си посредством единството на вярата, единството на йерархията, единството на духовността и т.н. Но това е по-малко, отколкото Църквата е, това са някакви външни признаци, по които тя може да се познае, даже не да се познае, а да се предугади; също както е възможно, например, да се опише храм отвън и вие да познаете: да, това е православен храм, това е джамия, това е католически или протестантски храм. Но това не означава, че вие сте разбрали или от опит знаете какво се извършва в този храм. Ако влезете в този храм и само като туристи гледате стените и предметите, все едно няма да знаете: трябва да се приобщите към това, което се извършва в него, а не само да стоите в притвора му.

Вие, навярно, разбирате, че катехизисът е обърнат към външните, той е – учение  за това, което човек може да познае за Църквата, за Бога, за тайнствата, още не приобщил се към тях. Но ако поставим въпроса за това, какво е Църквата не катехизически, а опитно, мисля може да определим Църквата като Богочовешка общност, в която по равно присъства пълнотата на Божеството и пълнотата на човешкостта; именно по равно, защото ние можем да видим образ на осъществената Църква в Христос: съвършен човек и съвършен Бог, съединение на Божеството и човека в пълния смисъл на тази дума. Ето какво представлява сама по себе си (и то само приблизително) Църквата.

В нея ние виждаме човечеството като че в два образа: съвършеното човечество в лицето на Христос, Който – е истинен Човек, т.е. истински човек, съвършен човек; но в нея присъства и нашето човечество – грешно, паднало, сломено, несъвършено. В Църквата ние виждаме тези два образа на човека: самият той грешник и въпреки това неразлъчен с Христа, и Христос, Който се явява образ на това, което всеки от нас е длъжен да стане и каквито ние всички заедно трябва да станем.

Ако се замислим над това, по какъв начин, при нашето паднало състояние, при нашето несъвършенство, при нашата греховност ние сме свързани със съвършената човешкост на Христос, то, мисля, че това е възможно да се изрази със словата на Ефрем Сирин: Църквата  не е общност на светци (т.е. хора, които вече са достигнали своята пълнота), а общност на каещи се грешници … Грешници – да, но не такива, които са удовлетворени от своето състояние, вдигайки рамена и казвайки: „Какво да очакваш от мен? …”, а именно такива, които осъзнават своята греховност и са устремени към Бога.

Греховността не трябва да се разбира изключително в нравствен смисъл, т.е. във вид на греховни постъпки, мисли, чувства; има греховност много по изначална: това е нашата отделеност от Бога. Да бъдеш грешник (под какъвто и да е образ) значи да бъдеш далеч от Бога, да не бъдеш по никакъв начин включен в Божествения живот. И това е състоянието на цялото човечество. Докато не свърши цялата история, докато не бъде свършена цялата тайна на спасението и не настъпи осмия ден на пришествието Господне и явяването на новото творение, ние всички сме в състояние на изолираност от Бога. И в резултат ние сме разделени, разкъсани и вътре в себе си, т.е. в нас има постоянна борба между едни мисли и други, между собствените ни убеждения и желания, нашите стремления, между волята, ума, сърцето, плътта. Ние сме в постоянно безредие, и само в Бог ние можем да получим така да се каже ключ към хармонията, както хор може да пее в един акорд (или в дисонанс).

Така че греховността принадлежи на всички, включително светците, защото докато те не са в Бога, както в Бога е – Христос (Аз съм в Отца, и Отец е в Мене (Иоан 14:10), има известно разделение. Вземете, например, думите на апостол Павел: За мене животът е Христос, а смъртта – придобивка, защото докато живея в плът, аз съм отделен от Христос (Фил.1:21-23). Ето нашето състояние в най-добрия случай.

По какъв начин ние се съединяваме с Христос? Първото, което си личи от пръв поглед: колкото и да сме се стремили към Бог, колкото и да сме жадували, колкото и да сме мечтали, със своите сили ние не можем да Го достигнем. Това извършва силата Божия, действаща непосредствено или посредством едни или други действия. Ние трябва да осъзнаем своята отделеност от Бога, своето сирачество и да се обърнем към Него с вик, наистина с вик на тъга: „Не мога Господи, да живея без Теб! Аз съм целият поразен, разединен в самия себе си, разединен от моите ближни, в мен няма единство на любовта към всички, които ме заобикалят, защото в мен няма съединение с Теб!”. Това е първото, на което Бог се отзовава, наистина, Бог предизвиква това в нас; защото ако Сам Бог не се приближи до нас първи, ако Сам Бог не ни шепне за Себе Си, не ни даде да почувстваме Неговото възможно присъствие, възможна близост, ние не бихме знаели накъде да се обърнем. Значи, инициативата е винаги Божия. Той казва: погледни себе си, погледни своите отношения – нима не си сирак? Търси своя покой, търси своята пълнота … И Сам отговаря на това със Своето идване. При което Той винаги отговаря и винаги идва.

Как ние се съединяваме с Него? Апостол Павел говори за нашето съединение с Бога като използва образа на присаждането на слабо, умиращо растение към ствола или клона на живо, здраво дърво. Какво се случва (ако се възползваме от неговата алегория)?

Ето градинарят погледнал и видял, че някой кълн може да живее, да израсте, но линее: корените не са дълбоки, почвата не е плодородна. Ако му се даде да доживее своите години, той ще изсъхне и умре. И първата работа на градинаря е да отреже този кълн от неговите естествени корени. Ако този кълн би могъл да мисли, както бихме мислели ние, ако бяхме кълнове – в първия момент би го обхванал ужас, защото изведнъж бихме осъзнавали, че губим връзката дори с този крехък живот, който е бил у нас; ние вече нямаме корени, ние сме откъснати дори от тези жалки хранителни сокове, които ни е давала тази оскъдна почва, от нас изтича животът, ние умираме, умираме още по-бързо, отколкото ако умирахме постепенно, не забелязвайки го.

А второто действие на градинаря е: за да присади този кълн, той трябва да изреже живителното дърво, и нашето съединение с Христа е същото, като съединението на тази клонка с дървото – извършва се с рана в рана. Смъртта Христова изцелява нашата смъртност и затова, че Христос страда и умира на кръста, затова че Той се приобщава дори с нашата богооставеност: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? (Марк 15:34), Той може да ни побере в Себе си, каквито сме, а не каквито бихме могли да бъдем или сме длъжни да бъдем. И ето тук започва новият живот; т.е. живите сокове, живият живот на този животворен ствол започва да протичат в кълна, постепенно бяга по неговите тъкани, прониква до последната клонка, до последното листенце.

И забележителното – и това справедливо може да се каже и за растенията и за нас – е това, че животът на животворното дърво не лишава кълна, т.е. нас, от нашата личност. Този живот води до пълнота това, което е присадено. Христос не ни прави други. Той ни прави самите себе си в пълния смисъл на думата, защото иначе бихме повяхвали и умирали. Ето първото, което се извършва: Христос ни приобщава към Себе Си рана към рана, смърт към нашата смъртност, и Неговият живот и възкресение се вливат в нашата смъртност и постепенно ни превръщат в тази твар, която трябва да живее вовеки и да възкръсне в последния ден.

И тук ние сме на границата. Християнинът, приобщаващ се чрез кръщението към смъртта Христова и Неговото възкресение, вече е на тази граница, където не е още жив, но вече не е мъртъв. Апостол Павел ни дава в шеста глава на Посланието до Римляните образа на кръщението, като потапяне в смъртта Христова заради това, за да се издигнем в Неговия живот (Рим. 6:3-11); именно това и тук се извършва. Това разбира се е, образ, но образ много определен, защото ние сме потопени с главата в тези кръщелни води, които за нас са смърт, ако ние не излезем от тях. И ние излизаме от тях като че облечени в нов живот, пак при условието, че ще останем верни, а не „просто така”, защото Кръщението  е като начатък на новия живот, но все още не целия нов живот. Това не е вечността, това е началото, встъпването в нея; и когато ние се кръщаваме, в идеалния случай се случва това, за което пак апостол Павел говори: ние носим в своята плът мъртвостта на Христа (2 Кор. 4:10); т.е. всичко това, което нас по плът, поради падналото наше състояние ни е привличало, трябва да умре. Затова е така важно да има подготовка преди кръщението, а не просто „обряд на Кръщението”, все едно можем да вземем което и да е същество, да го потопим в осветените води – и ще се случи нещо без негово участие. Нашето участие трябва да играе абсолютно решаваща рола, защото, това което ни се дава, трябва да да бъде прието от нас, и трябва да принасяме плод. Ние умираме, вземаме на себе си мъртвостта на Христа, т.е. Неговото отчуждение от всичко това, което е отлъчване от Бога, вътрешния раздор и разделеността ни с нашия ближен.

По такъв начин можем да кажем, че в света има, като че ли, три образа на човека: падналият човек, който не само не знае Христа, но и не се стреми да Го узнае. За него в Стария Завет се казва, че Бог погледнал на хората и казал: те станаха плът, нищо не е останало в тях, освен плът, само вещество (материя) (Бит 6:3). Съществува съвършеният Човек  – Христос, а по между им сме ние – присадени, но в процес на оживяване, а не просто оживели с единично и едностранно Божие действие. По такъв начин ние познаваме новата човечност. Но освен човечността, чрез Христос ние познаваме, че Той е не само съвършен Човек, но и съвършен Бог, и цялата пълнота на Божеството пребивава в Него телесно (1 Кол 2:9). И приобщавайки се към Христа по човечество, ние неизбежно се приобщаваме – аз не случайно употребявам думата „неизбежно” – и към Неговата Божественост. Това започва с Кръщението и продължава нататък. По такъв начин в Кръщението ние вече започваме новия живот като изкупена и обновена твар, започваме новия живот като твар, приобщаваща се към Божествеността на Самия Христа.

Но Божеството пребивава в Църквата също и посредством присъствието на Светия Дух. Апостол Павел казва, че Църквата е храм на Светия Дух, че всеки от нас е длъжен да бъде храм на Светия Дух. Но пак отново трябва с внимание да употребяваме думите, защото когато говорим за храм, ние говорим за нещо, което съдържа нещо, тогава когато Светият Дух не се съдържа в нас, както водата в чашата: Той ни прониква. Ние не сме обвивката, в която се намира светинята: тази светиня влиза в нас, встъпва в нас. Вие вероятно, помните образа, който ни дава свети Максим Изповедник. Той говори, че човечеството и Божеството в Христос са съединение така, както огъня и желязото се съединяват в меча, който се изковава в огъня на ковашкото огнище. Поставяме в огъня студено, сиво, мъртво желязо, и го изваждаме сияещо с огън. Огънят и желязото са проникнали един друг, и ние вече не можем да ги отделим един от друг, макар че желязото си е останало желязо, а огънят си останал огън. Те така са съединени, че (както казва Максим) сега вече може да се реже с огън и да се изгаря с желязо.

И ето по такъв начин Светият Дух   прониква и в нас; и отново не в цялата пълнота, защото ние трябва да Му се открием, трябва да Му дадем волята, свободата, – но Той присъства и постепенно някак си ни съгрява, пронизва. И ако ние отговаряме на Неговите действия, откликваме на Неговия зов, Той все повече и повече прониква в нас, така че в крайна сметка ние можем да станем, длъжни сме да станем подобни на Христос, подобни на неизгарящата къпина, която Мойсей видял в пустинята – храст, който горял с Божествен огън, целият станал огън, не преставайки да бъде храст (Изх. 3:2-3), защото Божественият огън не унищожава това, което приобщава към своята Божествена природа.

Така в Христа и Светия Дух ние встъпваме в съвършено нови отношения с Бога и Отца. Образът на осиновените деца в отличие на Единородния Син – е само начало. Да, ние сме чужди на Бога до момента, в който, чрез действието на Светия Дух встъпваме в тази връзка на любов, поклонение и послушание към Христа. И тогава тази граница, това различие между Единородния Син и нашата приобщеност се снема до толкова, че свети Ириней Лоински е можел да каже, че в края на краищата ще дойде време, когато съединени в съвършенство с Христа чрез действието на Светия Дух, в Единородния Син Божи, цялото човечество ще стане единороден син Божи … Както може да се каже, че в този момент, когато клонката, която градинарят прилепил към животворния ствол, вече не може да бъде отличена от останалите клонки, тя станала това дърво, така и ние сме призвани да станем по отношение на Бога и Отца такива, какъвто е Христос по Своята Божествена и човешка природа.

И ето – това е Църквата: Богочовешко общество, по равно Божествено и Човешко, съдържащо в себе си всички тайнства, които ние така наричаме, и всички тайнодействия Божии, които ние даже не можем да назовем. Ние днес, след много столетия вече сме привикнали да говорим за седем тайнства, защото в човешкия опит това са най-привичните Божии действия в пределите на Църквата в отговор на човешките нужди. Но било е време, когато са говорили за Кръщение и за Евхаристия; Кръщението тогава включвало полагане на ръце и дара на Светия Дух. Професор А.Л. Катански в своето време изброявал двадесет и две действия Божии, които в епохата на ранното християнство са се считали тайнства.

Тайнства – това са Божии действия в отговор на нашата нужда, извършвани посредством материята; при което материята може да бъде хляб, вино, вода, елей – каквото ти е угодно, но може да бъдат и животворни слова.

Помните например, как учениците на Христос, слушайки словата на Спасителя за това, че са длъжни да се приобщават с Неговата плът, започнали да се отвръщат, и Той се обърнал към дванадесетте: и вие ли ще ме оставите? … И Петър отговорил: къде да се махнем от Теб? Ти имаш думи за вечен живот (Иоан 6:68). Когато ние четем Евангелието, съвършено ясно става, че Христос никога не е описвал вечния живот; затова „думи на вечен живот” – не са речите на Христос, където Той описва, както никой, какво е това вечен живот, не, това са Неговите слова, които така удрят в сърцето, така проникват в хората, че ги приобщават към този вечен живот, който е живот Христов.

Може да се каже, че действително има тайнства, в които действа животворно слово. Да кажем, в брака всичкото тайноизвършване се прави със слово, но това слово е с власт, то съдържа Божествената власт да претворява двама в един. Същото е в молитвата, например, за освещаване на камбана: ние се молим за това, след освещаването звукът на камбаната да дохожда до човешките души и да обновява хората. Естествено, не става дума за това, хората да бъдат като в някакъв музикален транс, да бъдат ентусиазирани, – не: за да стане тази камбана свещена, а нейния звук – един вид отглас от вечността.

Затова ние можем да говорим за Църквата като за място, където постоянно се извършва чудо Божие, приобщаващо ни по безкрайно различен начин към Божеството. Когато ние се молим, и изведнъж сърцето ни започва да гори в нас, когато изведнъж в ума става ясно, когато нова сила се влива в нас, – това е въздействие Божие от същия вид, както всяко тайнство: това е Божие действие.

По такъв начин, когато говорим за евхаристийната Църква, ние сме длъжни да говорим за цялата съвкупност от това, за което сега ви говорих: това е място, където с безкраен порядък от действия Бог ни приобщава към Самия Себе Си. Евхаристийното приобщаване в тайнството Причастие, може да бъде, да се явява най-потресаващият, най-дивен момент, но това е само един от видовете чудотворни събития в Църквата. И това е толкова вярно, толкова истинно, че Иустин Философ някъде пише,че ако ние един път в живота сме станали членове на Църквата по пътя на тайнството на посвещението (т.е. на Кръщението, чрез дара на Светия Дух и Приобщаването), и сме съумели да не загубим дадената ни благодат, това единно Причастие би могло да ни бъде достатъчно за целия живот. Това не означава, че не сме длъжни да се причастяваме по-често, това означава, че даровете Божии са неотменими; ние ги губим като че ли в самите себе си субективно, но те са в нас. И ако ние не сме били от начало приобщени с Бога, то приобщавайки се незаконно, ние бихме изгорели, не бихме станали неизгаряща къпина, бихме станали купчина дърва за огрев, които се превръщат в пепел.

А нашият отговор започва с момента, когато ние признаваме, узнаваме своето сирачество, обръщаме се към Бога и казваме: „Ела, Господи, защото без Тебе да живея не мога!” Но и след това, в течение на целия живот трябва да продължава тази приобщеност.

В един съвременен френски роман има разказ за това, как млад свещеник умира от рак и затова не е в състояние с всички човешки сили да се устреми към Бога; той само копнее по Него, той крещи в своята нужда. В разговора един млад човек му казва: поразява ни силата на молитвения дух във вас … И свещеника с отчаяние отговаря: „ Но това го няма в мен! Аз търся молитвата с цялата си душа, с целия си копнеж – и не мога да я достигна”. И младият човек отговаря: „ Това и чувстваме във вас, – което не чувстваме нито в себе си, нито в другите хора”.

Затова такава устременост вече е приобщеност. И от друга страна, когато ние осъзнаем, какво ни е дадено, – как да не отговориш с благодарност, как да не отговориш с изумление?!

Искам да кажа още две думи за причастието от друга гледна точка. На планината Синай на Мойсей не било дадено да види Бога лице в лице; дадено му било само да влезе в славата Божия, и Бог минал като покрай него, и това видение било достатъчно, за да възсияе лицето на Мойсей така, че хората не можели да понесат това излъчване на Божието присъствие; Мойсей закривал лицето си с покривало, защото хората не можели да го гледат.

Приобщавайки се със Светите Тайни, ние получаваме повече, отколкото Мойсей, който само видял минаващия все едно че покрай него Бог; а колко рядко в нас забелязват каквото и да е сияние! … И над това ние трябва да се замисли, защото затова не ни е виновен Бог, а нашата повърхностност, нашата неспособност да възприемем и да удържим това чудо.

Има стара поговорка за това, че никой не може да се отвърне от света и да се устреми към вечността , ако не види в очите или лицето макар и на един човек сиянието на вечния живот. Думите не убеждават в нищо. Спомнете си, например, какво се случи в първия ден, когато Христос възкръсна и се яви на Своите ученици. Те били изумени, били като във възторг, възхищение; а когато дошъл Тома и те му разказали, че Христос е възкръснал, той, потърсил, нищо ново не видял в тях; видял хора, които били страшно възбудени от нещо, но не променени, – и казал: не, не вярвам … Той не можел да повярва, защото в този момент до тях още не е дошъл опитът на възкресението, както дошъл до тях по-късно. Когато Светия Дух слязъл на тях, хората гледали и виждали, че с апостолите се е случило нещо небивало. И точно същото би трябвало да се случва с нас.

Но да предположим, светлината така малко мъждука в нас, че трябва действително да имаш очи, за да я видиш; обаче нима самите ние преживяваме това? Ето пример от живота на Симеон Нови Богослов. Велик старец, той се приобщил със Светите Тайни, върнал се в килията, седи на дървената скамейка, която му служи и за креват и за седене, оглежда се на стените на своята килия и възкликва: гледам на това разнебитено тяло и се ужасявам, защото тези разнебитени мои членове – са Божии членове чрез причастието. Христос живее в мен, БОГ живее в мен; и тази килия – толкова малка, нищожна – е по-голяма от небесата, защото небесата не могат да съдържат Божието присъствие, а чрез моята плът Бог цял присъства в тази килия … Нима ние когато и да е било нещо подобно сме преживявали или преживяваме?

И пак, изкуствено това не можем да достигнем, но биваме ли достатъчно внимателни, за да забележим, че това се е случило с нас, или ние така сме привикнали, че живеем в тайната Божия, че повече не забелязваме това? Над това трябва да се замислим …

Аз имам възражения срещу структурата на евхаристийната общност като общност, събрана на богослужение само за причастяване със Светите Тайни, понеже ми се струва, че това е – боя се да употребя такава дума, – стесняване на безкрайността на това, за което сега ви говорих. Това е само един частен случай, но това не е всичко. Когато богословите си представят Църквата като евхаристийна, богослужебно-евхаристийна структура, то започва вече голяма беда, защото се получава пирамида на властта и подчинеността, на подвластността: миряни, духовенство, епископ, патриарх – всичко това изгражда такава пирамида, и на всяко равнище у някого има власт, а у някого послушание.

В действителност, когато четем Евангелието, виждаме, че всичко е наобратно: ако искаш да бъдеш първи – бъди последен, ако искаш да бъдеш главен – бъди на всички слуга, бъди на всички роб (Мат. 20:27). Така че такава структура, такава пирамида, може да има място, ако искате, но тя е обърната (това е картина, която веднъж ми даде отец Софроний (Сахаров)): тя стои на върха; но този връх – не е патриархът, този връх – е Спасителят Христос, и цялата тежест на света лежи на Неговите рамене. Това също сме длъжни да разберем.

Ние не трябва да мислим за Църквата като за такава структура, където едни учат, а други се учат, едни властват, а други се подчиняват. В това е заключен съблазън, трагическа съблазън за всеки свещеник, за всеки епископ; в крайния си вид – това е ерес, все едно че някой, който стои на най-високата точка, единствен представя себе си за глава на Църквата. Никой не е глава на Църквата, освен Христос, няма никаква друга сила в Църквата, освен Светият Дух, и това е причината, поради която във всички тайнства свещеникът не се явява тайноизвършител. В някакъв момент свещеникът призовава Светия Дух да извърши това, което той сам не може да извърши. Никакви благодатни дарове не могат да дадат на човека власт над Бога, за да Го застави да слезе над този хляб и да го превърне в Тяло Христово, да слеза над това вино и да го превърне в Кръв Христова; никакво ръкоположение или посвещение не може да даде на човека власт над творението, така че то пасивно да се подчини на неговото повеление и да приеме Бога без откритост. Затова в Евхаристията, Кръщението, във всички тайнства винаги има момент, когато свещеникът казва; Господи, слез и извърши това! Аз ще казвам думи, ще действам, но Единственият Първосвещеник и Свещеник на цялото творение – е Христос, единствената сила извършваща чудото, – Светия Дух.

В този смисъл евхаристийното богословие, което мисли за Църквата като за структура, е погрешно, то е измамно. То превръща Църквата в йерархично човешко общество, вместо да бъде Богочовешка Общност на Божествения простор, Божествената свобода; защото Божиите действия – са наше освобождение, а не поробване. Чудото се явява не действие на Божествената власт, а действие на Божествената сила, пускаща творението на свобода. И нашият отговор трябва да бъде – изумление, благодарност.

Немската дума Freiheit (свобода), английската freedom (свобода) произхождат от готски**, предгермански корен, който означава: този, пред когото падаш на колене в поклонение. Това е всичко, което ние можем да направим.

Но направил това, разбрал, какво се е случило с мен, – ако аз действително мисля, че любовта е влязла в моя живот, – как мога да остана безразличен към това, че тя не е влязла в нечий друг живот? Да го кажем по-просто, да си представим: ето някой от вас е слушал концерт, който го е възхитил, гледал е филм, който го е вдъхновил, прочел е книга, в която е намерил откровение: какво правите? Отивате при най-близките си хора, при приятелите си, дори при чуждите отивате и казвате: „Ти чете ли? Ти видя ли? Ти чу ли? Ела! …” Или вие сте срещнали човек, който за вас се оказал откритие, и споделяте с приятеля си: „ Аз, знаеш ли се запознах с такъв човек, да отидем заедно, и аз ще те запозная …” А с Бога ние не правим това, ние Го пазим за себе си, това е моят Бог, ще си Го държа в пазвата … И доколкото не се откриваме на ближния, хората не виждат никакво сияние в нашите очи, на нашето лице, не улавят никаква жива сила в нашите слова …

Но ще ви дам пример за това, с нещо, което се е случило. Преди тридесет години при мен дойде девойка, казва ми:

– Настъпва Великият пост, и аз с ужас си мисля за това, което ще стане, защото моите родители са вярващи и искат, да се причастя на Пасха. А аз не вярвам в Бога, нито в Христа, нито в тайнствата, нито в Църквата. Какво да правя?

Отговарям й:

– Ти повече не се вълнувай. Ако и да беше пристъпила, аз нямаше да те причастя. Но да поговорим.

И в течение на целия пост тя идваше при мен в петъците, и аз изтощавайки цялото свое красноречие, в нищо не я убедих – все едно да се опитваш да пробиеш стена, като хвърляш грах по нея. В действителност: тя не беше стена, но аз, очевидно, бях грах. Стараех се да я убедя, но не се стараех да и предам нещо. Настъпи Велики петък, и аз знаех, че нищо не мога да направя за нея. Когато тя дойде, аз казах:

– Знаеш ли, нищо не мога да направя за теб. Да влезем в църквата, там лежи плащеницата, аз ще коленича и ще се моля, а ти прави, каквото искаш.

Аз коленичих, в началото тя стоеше изправена над мен, после и стана неловко, и тя също коленичи. А аз стоях и говорех:

– Господи, направи нещо, защото аз нищо не мога да направя!

В някакъв момент ми дойде мисъл, от която ми стана много страшно. Попитах я:

– За теб важно или не важно е да намериш Бога?

Тя ми казва:

– Важно е, защото ако няма Бог, то в живота няма смисъл, и аз не мога да възприема безсмислен живот …

И тук и казах:

– Тогава в името на Бога ти обещавам, че ако направиш това, което ти кажа, то в течение на година ти ще намериш Бог”. ( Казах това, не искам да употребявам думата „по вдъхновение”, понеже то звучи твърде величествено; а спомнете си разказа за това, как валаамовата ослица видяла ангела на пътя, когато пророкът не го виждал, и проговорила; ето и аз, като ослица, и казах това).

И след това тя ми отговори:

– А какво да правя?

– Не зная … – и продължих да се моля: „А сега, Господи, кажи ми, защото й обещах, какво по нататък?“

И в някакъв момент в мен дойде мисъл, от която наистина ми стана зловещо. Казах и:

– Утре ще служа литургия. Ти пристъпи за причастие, но по-преди да се причастиш, спри се и кажи: Господи, Твоите свещеници са Те предали, моето семейство ме е предало. Твоята Църква с нищо не ми помогна, а сега аз се обръщам към Теб, и ако Ти не ми отговориш, то аз ще си отида, но за това ще бъдеш отговорен Ти …

А тя казва:

– Ако има Бог, това е кощунство …

Казах и:

– Да, но за това ще отговарям аз

Тя пристъпи, каза, причасти се. Аз след това си тръгнах, но след няколко дена получих от нея писъмце, в което се казваше:

– Не знам, дали има Бог, но зная достоверно, че се приобщих не просто с хляб и вино, това беше нещо друго …

И това беше за нея начало на цял процес на намиране на вярата. Ето какво става, ако ние идваме при Бога с болка в душата, с такова чувство, че това е въпрос на живот или смърт, а не, че това е нещо „за проба”: изведнъж ще ни стане по-леко, или по-интересно, или по-приятно да живеем.

Ето това е третият признак на евхаристийната общност: това е общност от хора, която е получила най-великия дар на приобщеността, съумяла е да се отзове от цялата си душа с благодарност и сега не може да не прелее. Не винаги с думи, а просто с това, че живее инак; в нея има правда, която я няма наоколо, има чистота, която я няма наоколо, има светлина, която я няма наоколо, има радост, надежда – всички дарове на Светия Дух, които са изброени в посланието до галатяните (Гал. 5:22-23). Ето това е нашата роля. Апостол Павел казва: Нашето жителство е на небесата (Фил. 3:20), което един от шотландските преводачи превел така: „Ние сме – авангард на небесната армия”. Но земните армии покоряват страната за ТОВА, за да я поробят, а авангарда на небесната армия – това са хора, които за изпратени от Бога на земята, за да я превърнат в рай, да я освободят от властта на сатаната, от всичко ТОВА, което я прави плът, което я умалява. Това са хора, които са призвани да пуснат пленниците на свобода, по думите на пророк Исая, повторени от Христос; това Евангелие се чете в навечерието на Новата година (Ис. 61:1; Лук. 4:18). Да пуснем на свобода – ето това е нашата роля. И в това е нашата благодарност към Бога, защото да бъдеш само на думи благодарен и да кажеш: „Благодаря, Господи, винаги ще помня колко Си добър” – е малко, от това няма да оживее нито нашата, нито чуждата душа.

Значи, ако говорим за евхаристийната общност, то трябва да мислим многопланово: Църквата и дарът Божи; Бог, Който Се отдава неограничено, приобщава ни със Своя живот, включва ни в Божествения живот, прави ни причастници на Божествената Си природа (това са думи на апостол Петър: не са моя измислица); радост и ответна благодарност, която прелива извънмерно. Ето тогава може да се каже: това е евхаристийна общност.

Но това не е задължително общност от хора, събрана по видим начин. Вземете например дванадесетте апостоли. Те се приобщавали със Светите Тайни, останали в Йерусалим до слизането на Светия Дух и после се разотишли – те били по-близки един на друг, когато се намирали по различните краища на света, отколкото ние, докато стоим рамо до рамо с нашия съсед в храма; защото единствената абсолютна близост може да бъде тогава, когато ние така дълбоко сме в Бога, че в Него, в дълбините Божии се срещаме един друг.

Из въпроси и отговори:

Съвременното евхаристийно движение е породило и нова форма за подготовка към приемането на Светите Тайни. Би било много интересно да чуем Вашето мнение, Вашето разсъждение за това, понеже традиционните светоотечески форми, забележителни и дълбоки, не са винаги изпълними. Разбира се, това може да бъде по моята немощ, но …

За мен въпросът е опасен, защото имам много определени възгледи за това, но вие можете, да ме осъдите за тях, да ме наречете неправославен или каквото ви е угодно.

На първо място, дълбоко съм убеден, че изповедта и причастието са две различни тайнства, които трябва да се употребяват, ако можем така да се изразим, като такива, а не в условие едно към друго. Древната Църква е говорила за изповедта като за баня на очищението, а за причастието – като за храна. И ето, нека си представим нещата в такъв порядък:  работя на полето, връщам се, целият съм мръсен. Преди да седна на стола, трябва да се измия; но понякога съм така изморен, че не съм в състояние нищо да направя, докато не сложа нещо в устата си. И ето, между тези две граници трябва да се взима решение. Понякога на човек му е нужно да се приобщава, а понякога му е нужно да се умие. Резултатът от задължителната изповед преди причастие е този, че изповедта стана плитка. Тоест хората идват, защото искат да се причастят и изповядват каквото могат да намерят, за да удоволетворят свещеника (знаете как подхвърляме кокал на кучето, за да го гризе, докато минем покрай него: „Ти, дядо попе, се позабъркай из греховете ми, а аз ще се шмугна към причастието …”). И се получава така, че възръстен човек се изповядва,  сякаш е шестгодишен или се изповядва така (когато дойдох в Лондон, имаше такива, после престанаха):

– Цялата, отче, цялата съм грешна …

– Тоест как – цялата грешна?

– Да, да, цялата?!

– А Вие, във вашата възраст извършвате ли прелюбодеяние?

– Отче! Как смеете?

– Само говоря за десетте заповеди, а има и много друго.

– Не, нищо такова не съм правила.

– Значи, вие лъжете, когато казвате, че цялата сте грешна. Идете си в къщи и помислете …

След това, откакто при мен се изповядваха за някое време, хората престанаха да говорят „цял съм в грях”.

Изповедта трябва да бъде изключително лична. Има грехове, които могат теб да те убият, а мен не, и обратно. Освен това, няма големи и малки грехове. Помня два случая от времето на войната, които много ме поразиха. Един от нашите офицери шест пъти излизаше от укритието, за да прибира ранените; простреля го картечница и изглеждаше, че му беше останало само да умре. Оказа се, че нито сърцето е засегнато, нито главните органи – той оживя. По същото време млад войник отишъл в кръчмата, скарал се с някого, онзи го пернал с малко джобно ножче, но го пернал по шията и порязал един от главните кръвоносни съдове. Войничето за малко да умре, докато го карали в болницата. Изглежда, тежката картечница – това е смъртен грях, а джобното ножче – нищо. Но ето, че джобното ножче можеше да го убие, а картечницата – не го убила. Затова трябва да бъдем много внимателни и нямаме право да казваме: „Това е нищожен грях, ще премине и замине”. В този момент, когато казваш „ще премине и замине”, той вече не е преминал и не е заминал, а ти си тежко ранен.

Затова изповедта трябва да бъде лична, сериозна, не по шаблон; тоест трябва да говориш за това, което ти считаш за греховно, а не за това, което счита за греховно свещеникът или някой друг. Разбира се, трябва да се учим на чувствителност от Евангелието, от общуването си с хората и т.н. Но изповедта трябва да бъде лична: чувствам се виновен в това или в друго … Това е много важно. И ако така се изповядваш, тогава грехът може и да премине и замине от душата, тогава наистина ние можем да се каем за един единствен грях днес, а другият път – за друг грях. Но това да бъде дълбоко и искрено.

А причастието – ако се придържаме към образа, който дадох по рано, е храна. Ако действително си гладен, сядай на масата, но не сядай от лакомия, не трябва да се сяда на масата, понеже „може би ще се намери там нещо приятно”. Трябва да се сяда с глад, а също и с душевен порив. Знаете как става: детето си играе в парка или на улицата, и изведнъж от отчаяние му се приискало да поцелува мама. То бяга, катери се по коленете й, а тя го спира: „Не ме докосвай, не виждаш ли, че роклята ми е бяла, а ръцете ти са мръсни …” Ако тя е умна, ще му даде да си излее душата в тази целувка и ще си смени роклята. Струва ми се, че така трябва да се пристъпва към причастието, но много сериозно. Защото, както по-рано казах, причастието със Светите Тайни означава да се съединиш с Христос, и тогава твоето тяло е Христово тяло, твоите мисли – Христови мисли, движението на твоето сърце – движение на Христовото сърце, а твоята воля трябва да бъде Христова воля. Разбира се, не в съвършена мяра, но ние вече нямаме право да гледаме на себе си като незвисими от Христа. Както казва апостол Павел: нима ще взема членовете Христови и ще ги направя членове на блудница? … В широкия смисъл блуд е всичко това, което е чуждо на Христос. Ти си се приобщил, значи, ти си свят, виж … Разбира се, никой от нас не издържа за дълго, но принципно трябва да се отнасяме именно така.

Изповедта, както е прието у нас, все пак е нововъведение; в Древната Рус са се изповядвали пред своя духовник, който е решавал да пристъпиш ли към причастие или не.

В Англия, където сам подготвях всички свещеници за ръкоположение, постъпваме така: човек идва да се изповяда и след изповедта свещеникът понякога му казва: „Не мога да ти дам разрешителна молитва, защото твоята изповед не е сериозна; иди си в къщи, ще дойдеш друг път”. Понякога свещеникът ще каже: „Твоята изповед е незряла, но единственото, което може да ти помогне, това е причастието: отиди, причасти се със сърце съкрушено, знаейки, че нямаш никакво право на това, но отиваш, защото в това – е единственото ти спасение”. В друг случай може да каже: „Да, твоята изповед е много сериозна, ще ти дам разрешителна молитва, причастявай се няколко седмици, но ако се появи в душата ти някакъв смут, спри”. Естествено, това може да бъде казано на по-зрял човек, но трябва да има някаква свобода, изповедта – не е механически акт. Да се дава разрешителна молитва на човек, който не се кае, е безсмислено, тя не се разпростира автоматично над греховете, които ти не осъзнаваш и не изповядваш. А относно честотата на причастяване е трудно да се каже. Има хора, които се причастяват веднъж в месец, има такива, които се причастяват веднъж в годината, има и немного, които се причастяват по-често от веднъж в месеца, но под наблюдение на духовник, а не защото „на мен така ми е хрумнало”.

Москва,  март 1988 г.

Превод: Димитър Петров

Източници: portal-slovo.ru 

Материалът е публикуван в Блог за митрополит Антоний Сурожски


 

* За пръв път: Списание „Нова Европа“. 1994. №5. Препечатано: Антоний,  митрополит Сурожски. Трудове. Книга втора. M., Практика, 2007. стр. 466 – 482.

** Тук явно митрополит Антоний се е объркал. В една своя проповед (тук) той казва: „… Немското Freiheit и английското Freedom произлизат от санскритска дума, която в глаголна форма означава „да обичам“ и „да бъда обичан“, а като съществително – „моят любим“, „моята любима“ …, a в друга (тук): „…Има и друга хипотеза за тази дума, вече в германските езици. God в английския, Gott в немския – произхождат от древногермански корен, означаващ: Онзи, пред Когото падам ничком, пред Когото трепетно се прекланям. Същото намираме и в древногръцкия език. …” (Бел. прев.).

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: